„Три години преди да почине известния български военен и политически деец подполковник д-р Николай Петров Николаев (1887, Шумен ~ 1960, Стокхолм) публикува в американското списание „Американ Бългериан Ревю“ една статия върху насилственото русифициране на българския език и за създаването и утвърждаването на измисления след Втората световна война „македонски“ език. Тя е препечатана в най-големия български вестник отвъд океана „Македонска трибуна“. Убеден съм че повечето от нашите читатели не я познават и ще бъдат изненадани от категоричността на автора й. Тя е писана по времето когато д-р Николаев е професор във Университета в Упсала.
Д-р Николай Петров Николаев, първият биограф на бележития наш пълководец ген. Иван Колев и редактор на сп. „Нашата конница“ е с юридическо образование и е доктор по право. През време на Първата световна война е следовател и военен съдия в Конната дивизия, служил под негова команда и в 6 конен полк. На него Йордан Йовков посвещава забележителния си разказ „Белият ескадрон“. По-късно подполковник д-р Н. П. Николаев е председател на 2 жандармерийски военнополеви съд, депутат е в Народното събрание и главен секретар на МВРИ. По време на управлението на Георги Кьосеиванов е министър на народното просвещение (1936-1938), а през 1944 г. е изпратен за пълномощен министър в Швеция. Д-р Николаев е сред създателите и на Ротари клуб в България. Народният съд след 9 септември 1944 г. го осъжда на смърт, поради което той остава в емиграция в Швеция, където и почива. Освен биографията на ген. Ив. Колев и книгите си за войната д-р Николаев е автор и на книгите „Фрагменти от мемоари“ (1994, 279 с.) и „Четири ескиза от едно царуване“ (1993, 126 с.)
Едва ли може да се каже нещо повече към твърденията на д-р Н. П. Николаев. Сега читателите ще имат възможност да се запознаят с пълния текст на тази забележителна статия, едно негово завещание към потомците.“
~ Цочо В. БИЛЯРСКИ
(Параден портрет на Николаев като посланик в Швеция)
Проф. д-р Η. П. Николаев за българския език
(Под горното заглавие периодичното списание „Американ Бългериан Ревю“ (окт.-декември 1957) публикува статията на проф. Николаев)
Създаването на изкуствения и силно сърбизиран македонски литературен език от една страна, а от друга – усилената и съзнателна русификация на българския език, са двете най-страшни опасности, които висят днес над българщината. Опустошенията от тях засягат не само езика, но и цялото културно достояние на българския народ.
Старобългарският език, като основа за по-нататъшното развитие на славянските литературни езици, вече се нарича с неопределеното название старославянски, за да се подчертае, че българите нямат заслуги за преобладаващата културна роля на този език. Цялата Охридска литературна школа през време на Първото българско царство, създадена чрез усилията на светите Климента, Наума и техните ученици и чрез могъщата и щедра подкрепа на княз Бориса и царете Симеон и Петър, се откъсва днес от културната история на България. Западното българско царство на Самуила, със страхотните борби срещу Византия за запазване на българската политическа и духовна свобода, се представляват като епизод от живота на славяните населяващи Македония, която сърбите смятат за част от своята „югославянска“ общност. Дори свидетелствата на гръцките охридски архиепископи Теофилакт и Димитър Хоматиян за българската народност на светите Климента и Наума и на цялото население от Югозападна Македония се премълчават. А да напомням ли, че великолепните народни носии и танци на македонските българи, несравними по хубост и дълбочина народни песни, приказки и разни народни умотворения, събирани и публикувани от братята Миладиновци, Кузман Шапкарев, Огюст Дозон и други, днес се представят пред цивилизования свет като достояния на „югославянската“ култура, минават под знака на една югославянска провинция?
Това ограбване на общобългарските исторически и културни ценности не се дължи само на обстоятелството, че българското население от Македония е поставено под политическо владичество на белградския националистичен комунизъм. Не, това кощунство с българщината не би било възможно, ако съседната България през последното десетилетие бе наистина една свободна и независима държава и, ако народът и неговата ръководна интелигенция биха имали възможност да изразят истинските свои чувства и да се борят за вековните постижения на своята култура. Но поради зла съдба, след тригодишна съветска окупация, България политически и духовно е обезглавена. Там се шири потисничеството на фанатизирани комунисти, които знаят само комунистическия катехизис и се ръководят от Москва. За тях българският народ, българското историческо минало, богатите съкровища на народното духовно и материално творчество, създавани през векове на страшни изпитания и нечовешки страдания – всичко това има значение дотолкова, доколкото може да бъде използувано за насаждане на комунизма съгласно повеленията на московското ръководство.
Насилственото налагане на необмисления и осакатен български фонетичен правопис през 1945 година улесни задачата на белградските комунисти за създаване на изкуствен македонски литературен език. Този правопис, особено чрез изхвърлянето на Ѣ (е двойно), разкъса единството на общобългарския литературен език и отдели западното от източното българско наречие. След това не беше трудно да се посочи на македонците, че езикът на който се пише в България, не е техен език, защото в Западна Македония не казват ХЛЯБ, МЛЯКО, СНЯГ и пр. и да им положат един от многобройните местни диалекти за литературен език, като го „модернизират“ с множество думи и изрази, заети главно от сръбския книжовен език, често и от руския за политически, философски, литературни, технически и др. термини.
За основа на този език новоизпечените македонски филолози претендират, че са взели „централния“ македонски диалект, който се говори в областта между Прилеп, Битоля, Охрид, Кичево и Велес. Но и в тая сравнително ограничена област съществуват диалектични различия, които са поставили съчинителите на литературния македонски език пред големи затруднения. А още по-големи са различията в диалектите на населението на север и на юг от тая област, а особено по течението на реката Струма и в Пиринския край. Това се признава от самите македонски граматици, като Кепески или Хорас Г. Лънт. В Северна и Южна България богатството на диалектични форми е също тъй голямо, както и в Македония, ала общобългарския език, от устието на Дунава до албанските планини и от Българска Морава до Егейско и Мраморно морета, имаше единство на граматичните форми и еднаква старинна основа.
Това именно улесни естественото създаване на литературния български език, основан на народното творчество, отразено в Сборника на братя Миладинови, на Чолаков, на Петка Славейков и особено в капиталния и ненадминат до сега речник на българския език от Найден Геров. Произведенията на поети и писатели, по произход от разни диалектични области, утвърдиха и обработиха до голямо съвършенство този общобългарски литературен език. Старият правопис, въпреки своите недостатъци, даваше възможност на всички българи, както от източното, тъй и от западното наречие, да си служат свободно и без трудности с българския литературен език, който не е изкуствено създаден въз основа на отделен диалект.
В своите усилия да въздигната един отделен македонски диалект до литературен език, неговите съчинители, изпълнявайки поръчението на своите комунистически властелини, се натъкнаха на многобройни фонетични, морфологични и синтактични затруднения. Комисията за съчиняване на този литературен език бе съставена през 1944 година, но окончателният му правопис бе установен едва през 1951 год. и то с големи мъчнотии и бъркотии. За съжаление, поради ограниченото място нямам възможност тук да анализирам тия подробности, което би било предмет на особна студия. Ще отбележа само, че по-миналата учебна година, по моя инициатива уредихме с преподавателя по сърбо-хърватски език в Упсалския университет няколко сравнителни проучвания между македонския и българския езици, въз основа на народни приказки, поместени в новите македонски христоматии, заети от старите Сборници от народни умотворения на братя Миладинови и на Кузман А. Шапкарев. Участвуваха и други компетентни слависти; общото впечатление бе, че правилната фонетична транскрипция на текстовете в старите сборници с българския стар правопис е била осакатена чрез новия македонски правопис и, че народната реч в македонските христоматии е преиначавана за угода на новите граматични правила, изработени от скопскитe „учени“.
В това свое дръзко предприятие за отделяне на македонския език от общобългарския литературен език, най-голяма подкрепа белградските комунисти намериха от софийските комунистически властници. Тази подкрепа се изрази не само чрез насилственото въвеждане на новия български правопис от 1945 година, но и чрез насърчението, дадено от София на учители и книжари от Скопйе да разпространяват новия македонски език всред населението от Пиринския край в България. Опитът, който трая до 1948 година, бе голямо разочарование както за скопските, тъй и за софийските комунисти, понеже се убедиха, че за македонците от Пиринския край този език е чужд и неприемлив. В още по-голямата част от Македония, която се намира под гръцка власт, такъв опит не можа да бъде направен, поради забраната от гръцкото правителство. Но ако той би бил предприет, разочарованието за скопските граматици щеше да бъде още по-голямо, понеже съчиненият от тях „литературен“ език е чужд на македонците от Югозападна Македония, а особено за българското население около Солун и на изток от Вардар. С тази реформа се нанесе удар не само върху единството на българския език, но, което е още по-страшно, изкопа се още по-дълбока пропаст всред нещастното македонско население, разпокъсано под политическото господство на гърци и сърби.
В тая статия исках да се спра и върху страшната опасност за българския език от неговата съзнателна и прогресивна русификация. От десет години насам се повтаря в много по-голям размер онова, което ставаше веднага след освобождението през първата руска окупация между 1877 и 1880 години, когато останалите в България като инструктори руски офицери и чиновници насаждаха във войската и учрежденията руския език. Тогава, както и сега, намираха се мнозина българи, които, за да се покажат културни и напредничави, кълчеха езика си, употребяваха дето трябва и дето не трябва руски думи, приказваха един смешен руско-български език, увековечен от Иван Вазов в неговият „Митрофан и Дормидолски“.
Но сега злото е много по-голямо, понеже България се управлява от хора, прекарали по-голяма част от живота си в Съветския Съюз, чели само руски книги и вестници, а страната е пълна с разни „експерти“, изпратени от Москва, с които български чиновници, инженери и работници са принудени да говорят по руски. Русификацията на българския език е обхванала дори ония среди, които би требвало по длъжност да се грижат за неговата чистота. Ако някой си позволи да се възмути от това изкълчване на езика, хвърля му се обвинение в „саботьорство“ против градежа на нов живот, на нови отношения, под влияние на съветско-руския комунизъм.
Някога, под вековното чуждо владичество, нашият език бе се напълнил с гръцки и турски думи, но тая опасност бе засегнала само по-охолното население по градовете. В отдалечените планински краища народът бе си запазил чистия български говор. Днес тия някогашни оазиси на българщината не съществуват, защото влиянието на комунистическите властници се стреми да обхване дори най-потайните кътове на нашата земя и всички без изключение слоеве на населението. А тъкмо поради това русификацията на българския език в наше време е смъртна опасност. Ако продължи, тя може да обезличи и завинаги претопи българския народ.
* Публикувано във в. „Македонска трибуна“, Индианаполис, бр. 1610, 23 януари 1958 г.
Източник: sitebulgarizaedno.com
Снимки: Параден портрет на Николаев като посланик в Швеция; заглавна: На обиколка в Родопите; rotarydistrict2482.org