„Сякаш животът живее нас, а не ние него.“
Ако се вгледаме в живота си, съвсем ясно ще видим какъв куп незначителни задачи, така наречените „отговорности", са се събрали, за да го запълнят. Един учител сравнява това с „домакинстване по време на сън". Непрекъснато си казваме, че искаме да отделим време за важните неща в живота, но време никога няма. Още със ставането сутрин имаме да правим толкова много - да отворим прозореца, да оправим леглото, да вземем душ, да си измием зъбите, да нахраним кучето или котката, да измием чиниите от предната вечер, тогава откриваме, че е свършила захарта или кафето, после трябва да направим закуска... Списъкът може да бъде продължен безкрайно. След това трябва да прегледаме дрехите, да изберем нужните за деня, да ги изгладим, да ги сгънем отново. Ами какво ще кажете за косата, за маникюра? Безпомощни, ние виждаме как дните ни се запълват с телефонни разговори и дребни планове, с толкова много отговорности - или може би е по-добре да ги наречем „безотговорности".
Сякаш животът живее нас, а не ние него. Той набира своята странна инерция и ни отнася... В края на краищата разбираме, че нямаме сили да го контролираме. Естествено, понякога се чувстваме зле заради всичко това, сънуваме кошмари, събуждаме се плувнали в пот и се питаме: „Какво правя с живота си?" Но притесненията продължават, докато стане време за закуска, след това изваждаме отново служебната си чанта и започваме всичко отначало.
Мисля си за индийския светец Рамакришна, който казал на един на учениците си: „Ако отделиш за духовна практика една десета от времето, което отделяш за отвличащи вниманието неща като ходенето по жени и печеленето на пари, ще бъдеш просветлен човек само след няколко години.
Нашето общество е вманиачено на тема младост, секс и власт, а старостта и разложението всячески се отбягват. Не е ли ужасно, че захвърляме старите хора, след като вече не са в състояние да работят и не могат да бъдат полезни? Не е ли смущаващо, че ги изоставяме в старчески домове, където те умират самотни и никому ненужни?
Успях да достигна до извода, че опустошителният ефект на отричането на смъртта се простира далеч отвъд индивида - то засяга цялата планета. Вярвайки, че животът, който водят в момента, е единствен, съвременните хора са лишени от чувство за отговорност пред бъдещето и нищо не ги спира, когато решат да ограбват планетата, за да постигнат непосредствените си цели, и да живеят егоистично - нещо, което може да бъде фатално за бъдещето.
Съвременното индустриално общество се е превърнало в някаква фанатична религия. Ние унищожаваме, отравяме, премахваме всички жизнени системи на планетата. Подписваме полици с дългове, които нашите деца няма да могат да изплатят... Държим се така, сякаш сме последното поколение на света. Без радикална промяна в сърцата, душите, в представите ни Земята ще завърши като Венера — обгоряла и мъртва.
Може би най-дълбоката причина за страха ни от смъртта е това, че не знаем кои сме. Вярваме, че сме нещо отделно, уникално и индивидуално, но ако дръзнем да се вгледаме внимателно, ще видим, че тази индивидуалност изцяло зависи от една безкрайна поредица външни фактори - името ни, „биографията" ни, партньорите ни, дома, работата, приятелите, кредитните карти... Именно в несигурната и преходна опора на тези фактори търсим сигурност. А ако ни ги вземат, наистина ли ще знаем кои сме в действителност?
Без тези реквизити ние се изправяме пред истинската си същност - една личност, която не познаваме, дразнещ ни чужденец, с когото сме живели през цялото време и с когото никога не сме искали да се запознаем. Нима не заради това се стремим да запълним всеки възможен миг с шум и деятелност, колкото и отегчителна и тривиална да е тя, само и само да сме сигурни, че никога няма да останем насаме в тишината с този непознат?
Може би тъкмо това е най-тъмният и най-обезпокоителен аспект на съвременната цивилизация -непознаването и потискането на собствената ни същност.
Думата, означаваща „будист" на тибетски език е „нангпа". В превод това е „вътрешен" - човек, който търси истината не вън, а вътре, в природата на своя ум. Всички учения и практики в будизма са насочени към една-единствена цел - да се вгледат в природата на ума и така да ни освободят от страха от смъртта и да ни помогнат да осъзнаем истината на живота. Погледът навътре изисква от нас голямо умение и голям кураж - това е пълна промяна в отношението ни към живота и ума. Ние сме толкова пристрастени към гледането извън себе си, че почти нямаме достъп до собственото си същество. Изпитваме ужас да погледнем навътре, защото нашата култура не ни е дала никаква представа какво ще открием там. Можем дори да си помислим, че ако го направим, ще се изложим на опасност или ще полудеем. Това е едно от най-силните средства, които егото използва, за да ни попречи да открием истинската си природа. И така, правим живота си ужасно нервен и припрян, само и само да елиминираме и най-малкия риск да погледнем в себе си. Дори и мисълта за медитация може да уплаши хората. Когато чуят „пустота" или „освобождаване от егото", имат чувството, че да преживееш тези неща е все едно да те изхвърлят през вратата на космически кораб и да се носиш безкрайно в тъмната смразяваща бездна. Нищо не може да е по-далече от истината. Ала в един свят, посветил се на второстепенните неща, тишината и неподвижността ни ужасяват и ние се защитаваме от тях с шум и трескава деятелност. Да погледнем в природата на ума си е последното нещо, което бихме се осмелили да направим.
(Sogyal Rinpoche and Khenpo Namdro)
Може и да идеализираме свободата, но когато стане дума за собствените ни навици, ние сме напълно поробени.
Тъй като непостоянството за нас означава терзание, ние се вкопчваме в нещата отчаяно, въпреки че те се променят. Изпитваме ужас при мисълта, че може да ги изпуснем, и всъщност ужас от това, че живеем, защото да се научиш да живееш, означава да се научиш да се отказваш. И в това е трагедията и иронията на стремежа ни да задържим всичко - не само е невъзможно, но ни причинява същата онази болка, която се мъчим да избегнем.
Ние непрекъснато се стремим към щастие, но много често начинът, по който го търсим - неумело и тромаво, - ни носи още повече тъга. Обикновено приемаме, че трябва да се вкопчим в това, което според нас ще ни осигури щастие. Питаме се: „Как бих могъл да се наслаждавам на нещо, ако не мога да го притежавам?" Колко често привързаността се бърка с любовта! Дори когато отношенията са добри, привързаността опорочава любовта със своята несигурност, себичност и гордост. И тогава, когато любовта си е отишла, всичко, което ни остава от нея, са „сувенирите" - раните на привързаността.
Макар и да сме убедени, че ако се откажем, ще изгубим всичко, самият живот многократно ни разкрива точно обратното - че отказването е пътят към истинската свобода.
Точно както вълните, разбиващи се в брега, не увреждат скалите, а само им придават красиви и причудливи форми, така и промените могат да оформят нашия характер и да загладят острите му ръбове. Чрез тези промени ние можем да научим как да си изработим деликатно, но непоклатимо самообладание. Увереността ни в самите себе си расте и става толкова голяма, че от нас естествено започват да се излъчват доброта и състрадание, започваме да носим радост и на другите. Тази доброта надживява смъртта - фундаменталната доброта, която присъства у всеки от нас. През целия си живот трябва да се учим как да разкриваме тази могъща доброта и да овладеем реализирането й на практика.
Най-революционната идея на будизма е, че животът и смъртта са в ума и никъде другаде. Умът се смята за универсална основа на всички преживявания - създател на щастието и създател на страданието, създател на това, което наричаме живот, и на това, което наричаме смърт.
Никога не забравяйте, че животът е като сън, ограничавайте привързаността и неприязънта си. Учете се на добронамереност към всички същества. Обичайте и съчувствайте, независимо какво ви правят другите. Това, което ви правят, не би имало никакво значение, ако гледате на него като на сън. Цялата работа е по време на този сън да имате положителни намерения. Това е най-същественото. Това е истинската духовност.
Въпреки цялото си прехвалено преклонение пред стойността на човешкия живот и индивидуалната свобода, нашето общество всъщност ни третира като същества, вманиачени на тема власт, секс и пари, които във всеки момент трябва да бъдат предпазвани от какъвто и да било досег със смъртта или с истинския живот. Ако някой ни каже или сами започнем да се досещаме за реалния си потенциал, просто не можем да повярваме, а ако изобщо сме в състояние да си мислим за духовна промяна, смятаме, че тя е била възможна само за великите светци или духовните учители на миналото. Далай Лама често говори за това, колко малко самоуважение и любов към самия себе си вижда у мнозина в съвременния свят. В цялото ни същество е втъкана една невротична увереност в собствената ни ограниченост. И това ни лишава от всякаква надежда за пробуждане и влиза в трагично противоречие с основната истина на будистките учения - че в своята същност ние вече сме съвършени.
Духовната истина не е нещо сложно и езотерично - всъщност тя е един дълбок здрав разум. Когато човек осъзнае природата на ума си, пластовете на объркването отпадат. Човек не „става" буда, а просто престава да бъде заблуден. А да си буда не означава да си някакъв духовен супермен, а най-после да станеш истинско човешко същество.
Източник: Согиал Ринпоче, „Тибетска книга за живота и смъртта“
Снимки: заглавна - Sogyal Rinpoche signing books in London in early the 90
