„Самостоятелният и интелигентен човек спазва някои норми не по задължение, а от уважение.“
През първата половина на миналия век руският философ Иван Илин пише: „Вътрешната свобода е способността на духа самостоятелно да види верният закон, самостоятелно да признае авторитетната му сила и самостоятелно да го осъществи в живота.“
През втората половина на века ученикът на Карл Густав Юнг – Пиер Дако разработва тази теория в „Психология на вътрешната свобода“, в която разисква темата за връзката между социалните норми и интелигентността на индивида.
„Кастрирането" на спонтанността е една от характерните черти на западната цивилизация. Научаваме се да не даваме израз на чувствата си, да задържаме поривите на симпатия и антипатия, да следим изкъсо жестовете и усмивките си и т. н. Казано накратко, научаваме се на „самоконтрол" в лошия смисъл на думата, за да се държим „възпитано", за да избегнем възможните одумки, за да не предизвикваме общественото мнение... Всичко това е в противоречие с истинското отношение, което бихме могли да имаме към самите нас и към останалите. По този път стигаме до външна и вътрешна скованост и започваме системно да изтласкваме емоциите си; или въставаме срещу лишените от спонтанност „затворени системи" и възприемаме прекалено освободено, разпасало и грубо поведение.
Заради затвора не виждаме затворника. Човек става затворник на самия себе си, когато по някакъв начин се е почувствал измамен, без да си дава сметка, че независимо от обстоятелствата измамникът е единствено и само той. Всяка „жертва" има склонност да обвинява за нещастието си другите, тъй като не съзнава собствената си отговорност.
Освен това жертвата невинаги е тази, за която си мислим. Човек, затънал до гуша в работа, в обществени задължения, подчинен на строги и неизменни семейни правила е в много по-голяма степен жертва, отколкото е „невротикът". Чрез своето „социално заболяване" невротикът, както вече знаем, е реагирал на измамата, показал е, че я отхвърля, че е неспособен да се приспособи към обстоятелства, с които изобщо не може да се оприличи. Нещо в него отказва да приеме подмяната на съществото му. Неведнъж е повтаряно, че невротикът има по-висока човешка и афективна стойност от индивида, отдал се на натрапени му отвън, чужди на същността му занимания. Това е напълно вярно.
Ако се огледаме, ще видим, че около нас се простира цяла вселена от възможни затвори, които ни дебнат от детството до смъртта. Голямата ни задача е да не се подлъжем да попаднем в тях и така неволно да се превърнем в жертви на битието.
Вселената от затвори съществува, защото съществува свят от правила и норми, който иска да ни моделира, да ни нагоди към себе си и който в края на краищата ни разболява. Разболяваме се, защото сме изгубили собствения си Аз, понякога завинаги.
„В нормата сте!“
Нормата е абстрактно понятие, променящо се в зависимост от епохата, групата, общността, обществото. Тя най-често се налага в затворен кръг от хора. Повечето общества, институции, предприятия притежават и създават свои норми. Така са се появили норми социални, политически, религиозни, афективни, поведенчески; норми, които ни нареждат как да се обличаме, как да се изразяваме, дори как да мислим.
Обикновено тъкмо нормите разрешават или забраняват дадено поведение. Тази тирания се проявява по няколко начина.
Първи начин: самите индивиди се самоопределят според нормите и се сливат напълно с тях във всички области /да си спомним например за принадлежността към даден „клуб“, където се налагат - и на всичкото отгоре се спазват - правила за изразяване, обличане, държане/. Що се отнася до тези, които са „извън нормата“ (под или над нея), по какво да ги „разпознаем“ и как самите те да се определят?
Втори начин: нормата налага, диктува да се следва такъв начин на действие и на мислене, какъвто очакват другите. В този смисъл понятието носи особено отрицателен заряд. То ограничава или направо отхвърля „аутсайдера“ така, както организмът отхвърля „чуждото тяло“ (тук можем да посочим като пример многобройните тесногръди и „благоприлични“ семейства, които прогонват вътрешно освободените хора, дори най-близките си, в името на „кастата“, на парите и т. н.)
Трети начин: нормата отхвърля индивидуалното творчество (например изкуството), освен ако не се вмества в „рамките“ (самоограничаваща се дума) на дадена дейност, като например индивидуалната работа по подобряване или разширяване на някакво предприятие, водеща евентуално до създаването на нови норми.
Четвърти начин: нормата се свежда до „средното“ ниво и се отъждествява с него. Ясно е в каква задушаваща атмосфера на примирение и бавна смърт живее онзи, чиято афективност или интелект не се вписват в усреднената норма и който във всеки миг е изложен на риска да бъде „наказан“. До такова плачевно състояние на нещата се стига винаги когато се слеят норма и посредственост.
Всяка идея, всяко мнение, наложени по какъвто и да е начин - чрез информация, чрез догма, чрез интегризъм, унищожават и правят на пух и прах всичко неподправено, свободно, интелигентно, интуитивно, творческо и истинско у индивида.
Как да се противопоставим? Единственият начин е вътрешно да отхвърлим ограниченията. Само тогава ще можем да открием „другия свят“, за чието съществуване ни загатват „аутсайдерите“ на ума и на духа, често обречени на самота, опетнени от подозрения и враждебност (или обект на прекалено възхищение, което също е своеобразно отхвърляне). Те впрочем устояват на атаките на нормата само ако имат силна афективност и могъщ интелект. В противен случай...
Но би било жалко светът да се управлява от „средностатистически“ индивиди вместо от носители на свободни идеи, за които нормите са загубили първоначалния си смисъл. За щастие не винаги е така.
Впрочем самостоятелният и интелигентен човек спазва някои норми не по задължение, а от уважение. Например съобразяването със светлините на светофара е задължително (а дали би имало светофари в общество, основано на интелигентността и чувството за колективизъм?), но то е и израз на уважение към собствения живот, към живота на другия и към пътното движение, в което всички участваме.
В някаква степен всеки от нас се чувства като в затвор, без да може да определи дебелината на стените и разположението им, нито посоката, в която да търси изхода. Затова се задоволяваме да чакаме. Хоризонтът ни е затъмнен от носталгия по нещо минало, но и светлее от неясни надежди за нещо бъдещо. „Информациите“, които ни заливат, са объркани, неразбираеми, като телефонен разговор, смущаван от прашене по линията. Няма съмнение, че човечеството като цяло се чувства зле, че любовта не винаги е истинска, че телефонът на чувствата не работи добре, че много човешки влакове стигат до глуха линия.
Вярно е - с някои изключения, - че изграждаме живота си не като единно и действено цяло, а като низ от зле сглобени части без видима връзка помежду им. И че се научаваме - може би защото е общоприето или от страх -да изтласкваме най-благодордните си усещания, интуиции, големите си емоции, себеизразяването си. Възвишената душа, на която са присъщи високи умствени и афективни добродетели, е нещо особено подозрително.
У всеки от нас съществува един център, едно ядро, наш собствен „архетип“, различен по жизненост и сила според индивида. Около него се организират личността и животът ни. Ние вярваме, че управляваме живота си, докато всъщност тъкмо този „архетип“ е „пътеводната звезда“, която насочва съдбата ни. Той е едновременно наш пулт за управление, информационна централа и радар. Той ни формира и информира, без да съзнаваме това. В него се таи нашата свобода и „положителната ни разрушителност“ (обикновено думата „разрушителност“ има отрицателно значение, докато тук, обратното, изразява възможно най-голямата вътрешна свобода, която може да бъде постигната.)
Свободата на душата е най-прекрасният подарък, който можем да си направим. И че тя съществува, както впрочем и интелигентността, когато нищо не й пречи...
Снимка: Pierre Daco (1936-1992)
