Будистки приказки за щастие
„Позволи си за миг да почувстваш покой
и ще разбереш
колко безразсъдно си се лутал насам-натам.
Научи се да пазиш мълчание
и ще забележиш,
че си говорил твърде много.
Бъди добър
и ще осъзнаеш,
че прекалено строго си съдил другите.”
(Древна китайска мъдрост)
Роден в Лондон през 1951 г., на 16 години Аджан Брам се запознава с първите будистки книги. Интересът му към будизма и медитацията се задълбочава, докато следва теоретична физика в Кеймбридж. Дипломира се и преподава в продължение на година, след което заминава за Тайланд, за да стане монах. Посветен е в монашески сан на 23 години от настоятеля на манастира „Уат Сакет“ в Банкок. През следващите 9 години се обучава в традицията на горските монаси под наставничеството на многоуважавания будистки учител Аджан Ча. През 1983 г. е поканен да участва в създаването на горски манастир близо до Пърт, Западна Австралия. Днес Аджан Брам е настоятел на манастира „Бодхиняна“ и духовен ръководител на Будисткото общество на Западна Австралия.
„Животът е поредица от преплитащи се истории, а не набор от концепции. Ето защо по-лесно правим връзка с разказите, отколкото с абстрактните теории. Ние наистина обичаме добрата история. Дано простичките истории от реалния живот в книгата ми „Отвори сърцето си - Будистки приказки за щастие” помогнат на много хора да почувстват облекчение от страданията си, виждайки ги от друг ъгъл. И ако това се случи, за какво друго възнаграждение може да мечтае един будистки монах?”, споделя Аджан Брам, а ние споделяме една от неговите приказки за щастие.
Пътеводител към душевния мир за идиоти
Една петъчна вечер в Пърт разказах горната история пред голяма аудитория. Два дни по-късно разгневен родител дойде да ме смъмри. Присъствал на беседата заедно със сина си тийнейджър. В събота вечер, когато синът поискал да излезе с приятели, бащата го попитал:
– Свърши ли с домашните, сине?
– Както Аджан Брам каза в храма, тате, което е свършено, е приключено! Чао.
Следващата седмица разказах друга история.
Повечето хора в Австралия имат градина около къщата си, но малцина знаят как да намерят покой в нея. За останалите градината е просто още едно място, изискващо работа. Ето защо аз насърчавам хората, които имат градина, да поддържат красотата ѝ, като работят известно време, но също и да подхранват сърцето си, като поседят мирно и тихо, наслаждавайки се на даровете на природата.
Първият идиот намира идеята за страхотна. Затова решава да свърши най-напред всички дребни задачи, а после да си даде няколко минути покой в градината. В края на краищата моравата наистина се нуждае от косене, на цветята ще им дойде добре поливането, листата трябва да се съберат, храстите – да се подрежат, алеите – да се пометат… Разбира се, това ангажира цялото му свободно време, а „дребните задачи“ не са и наполовина приключени. За този човек работата никога не свършва, затова той никога не получава своите няколко минути покой. Забелязали ли сте, че в нашата култура единствените хора, които „почиват в мир“, са в гробището?
Вторият идиот си мисли, че е много по-умен от първия. Той прибира греблата и лейките и сяда в градината със списание, най-вероятно някое с лъскава корица. Но онова, което му носи наслаждение, е списанието, а не покоят в градината.
Третият идиот прибира градинарските инструменти, списанията, вестниците, спира радиото и просто сяда в покоя на градината… за около две секунди! После започва да мисли: „Тази морава наистина има нужда от косене. Онези храсти скоро трябва да се подрежат. Ако не полея цветята до няколко дни, ще умрат. Една хубава гардения ще стои добре в онзи ъгъл. Да! С едно от онези декоративни басейнчета за птици пред нея. Мога да взема едно от разсадника…“ Това е наслаждение от мисленето и планирането – тук няма място за душевен покой.
Умният градинар разсъждава така: „Работих достатъчно и сега е време да се порадвам на резултатите, да се вслушам в тишината. Затова, въпреки че моравата се нуждае от косене, листата – от събиране, и т.н., и т.н. – НЕ СЕГА“. Ето как откриваме мъдростта да се насладим на градината, дори да не е съвършена.
Може би зад някой храст се крие стар японски монах, готов да изскочи и да ни каже, че разхвърляната ни градина е наистина съвършена. Ако видим работата, която вече сме свършили, вместо да се вторачваме в работата, която ни остава, може би ще разберем, че което е свършено, е приключено. Ако обаче винаги забелязваме само слабостите и нещата, които трябва да бъдат поправени – като в случая с моята тухлена стена в манастира, – никога няма да познаем вътрешния мир.
Интелигентният градинар се наслаждава на своите петнайсет минути покой в съвършеното несъвършенство на природата, без да мисли, без да планира и без да се чувства виновен. Всички ние заслужаваме „да се махнем“, да се успокоим; другите също заслужават да почувстват покоя, който ще им даде отсъствието ни! И след като получим своите решаващи, животоспасяващи петнайсет минути покой, можем да продължим с градинарските си задължения.
Когато се научим да намираме такъв покой в градината, ще знаем как да го намираме навсякъде и по всяко време. И най-вече ще знаем как да изпитваме мир в градината на сърцето си, макар понякога да ни се струва, че там е такъв безпорядък и има толкова работа за вършене.
От „Отвори сърцето си – Будистки приказки за щастие”, ИК „Хермес“
Снимки: Buddhist Society of Western Australia, MyGodPictures.com
