„Човешката биография е симфония, която всеки лично композира.“
Бернард Лийвехуд (1905 ~ 1992) е холандски психиатър, педагог и антропософ, вложил петдесетгодишната си клинична практика, старателни наблюдения и лично проникновение в изследването на жизнения път – това уникално и индивидуално произведение на изкуството.
Що се отнася до най-дълбоката своя душевност, съвременният човек от днешното материалистично общество открива, че е тръгнал на пътешествие през пустинята. Неговата жажда може да утоли само непрекъснатото му внимание към обновяващите идеи и чувства, които осмислят съществуването му и поставят собствената му цялост в един човешки и духовен свят от етични и естетични стойности.
В човешката душа непрекъснато си взаимодействат две силови полета. Едното идва от физическата област, където се редуват желанията и задоволяването им, а другото идва от духовната област, откъдето съзнателното его постоянно насочва душата навън към света и навътре в себе си. Редуват се екстроверсия и интроверсия, желание и задоволяване.
Човешкият дух се изживява като собственото ни его или висшето ни его, което съзнателно или несъзнателно дава насока на нашата биография. Духът е устремен към целта на живота, а тя е насочена винаги финално. В душата тази цел може да се изпитва като призвание и да се обмисля като жизнен път, или възнамерява като жизнен път.
Активно обърнатото навън его се изразява в творчество. Творчеството е дейност на съзнанието в живота. Съзнанието, или духът, могат да се проявят в изкуството, в науката, в изследователската, или в социалната дейност. В творчеството се срещаме до известна степен с индивидуалността на един човек. Композиторът се приема с неговата музика, големият учен – с неговия метод, а ръководителят – със социалния му принос.
Мъдростта е диаметрално противоположна на творчеството. Мъдростта не идва от външно насочената дейност, а от способността да се чака и вижда, от въздържането, от активния покой на съзнанието. Младостта няма търпение: нещата трябва да станат веднага. Мъдрият човек знае, че прозрението идва, ако не се насилва, че за всичко трябва време. Мъдростта има за основа инспирацията, а инспирация буквално означава „вдишване“. Мъдростта е вдишване, изпълване на човека с дух, с норми и ценности, със съдържание, с човечност и супер-човечност – с вяра, надежда и милосърдие.
Духът е едновременно творчество и мъдрост. Затова душата е едновременно екстроверсия и интроверсия, издишване и вдишване на света, диастола и систола.
Хората на изкуството и учените знаят, че вдъхновението не може да се насилва. То идва само, когато в борбата за активен покой на съзнанието прекият резултат се избутва на заден план. Активният покой на съзнанието се постига, ако оставим емоциите да си почиват, ако наложим тишина върху всички асоциативни мисли и се откажем от всички желани резултати. Това постижение е най-трудно за човека. Ако в душата се прояви вдъхновението, то това е израз на най-важната й проява. Резултатът на вдъхновението върху екстровертното съзнание е творчество; интровертното съзнание, от друга страна, превръща вдъхновението в мъдрост.
Тук с термина „мъдрост“ искам да обхвана не само мъдростта на възвишените философски системи, а и нещо още по-важно, мъдростта на живота, която може да се открие във всяка категория, ниво и степен на познанието. Лично аз често съм намирал мъдростта и в магазина не по-рядко, отколкото в заседателната зала. Същото, разбира се, се отнася и за липсата на мъдрост!
Във втората половина на живота липсата на мъдрост често възниква от неумението да се чака, от неспособността да се виждат нещата в перспектива, което води до прибързани действия, а те на свой ред довеждат накрая до катастрофа. Всеки диктатор /а трябва да признаем, че всеки диктатор притежава творчеството/ накрая пада поради собственото си упорство, защото не знае кога да спре.
Най-важният проблем пред младия човек е да намери собственото си отношение към социалната реалност на културата и на времето, в което живее. Но каква е тази социална реалност? Откъде се е появила? Отговорът може да бъде единствено: тя е създадена от хората.
Справедливото общество има задължение да предложи на всички равни шансове за оцеляване.
Чувството на индивида за собствената му стойност зависи все още много от реакцията на света към неговата или нейната разгърната дейност и работа. Ако висшестоящите похвалят усилията му, светът се изпълва със слънчева светлина и у дома следват празници. След някое порицание или неуспех, целият свят става отвратителен и мрачен.
Най-лошото, което може да се случи на индивида в младостта му, е да извършва една и съща работа в продължение на десет години без прекъсване и да не научи нищо от работата си. По-силните характери се освобождават от капана, започвайки професионалния си път отначало, научават всичко, което може да се научи на съответното работно място и го напускат.
Но след периода на недоволство, повечето хора се примиряват със съдбата си и се научават до края на живота си да не поемат инициатива. Нарастващата зависимост от външната сигурност и социалните придобивки е естествена реакция.
Цивилизацията ни е на прага на изследването на нови духовни ценности, открити от самите нас. Рационализмът е лишил от чар старите духовни ценности от магическо-митологическото минало, а материализмът ги е заличил. Ако искаме отново да направим религията жива – а това има съдбоносно значение за социалните взаимоотношения между хората – трябва да направи място за свободно търсене и изграждане на нова йерархия от долу нагоре. Не някой друг вече решава какво е духовно добро за нас; ние сами си търсим учител, в литературата, или в плът, приемаме го за духовен инструктор и се учим от него по пътя си напред. Мнозина ще направят откритието, че по време на този процес старите понятия могат да придобият нова реалност.
Новите ценности, които тепърва ще бъдат открити, са екзистенциални ценности. Тоест, ние не само ги приемаме или „подкрепяме“ на теория, а ги изживяваме. Тръгнем ли да търсим висшето си Себе, озоваваме се в един свят от духовни реалности и всяко психическо качество става сила, с която трябва да се борим и-или да я присвоим, или да я преодолеем. Всяка духовна крачка представлява вход към един нов пейзаж, както го наричат феноменолозите, с нови срещи, които особено в началните етапи не са непременно приятелски.
Днес живеем в сурова и несигурна епоха. Топлотата и сигурността, които даваме на децата си, не могат никога да им бъдат отнети, каквото и да им донесе бъдещето. Главна роля тук има откриването и установяването на връзка с природата и изкуството. Разходките и вниманието към чудесата на природата, събирането на камъчета, морски черупки или растения, разпознаването на птиците – всичко това е храна за душата, не по-малко важна от правилното физическо хранене. По този начин всеки поотделно, според силата и възможностите си, и всички заедно трябва да изградят семейна култура. А що се отнася до „сухарите“, на които не им достига въображение и любов към природата, преоткривайки заедно с децата си нови светове в природата, в музиката, в чертането, рисуването и разказването на истории, и те самите биха могли да разтопят леда в себе си и да поправят собствените си преживявания в детството.
Човекът е насочен към собственото си бъдеще. Той винаги е на път за някъде. Действията му са ограничени от знанията и уменията, които е успял да придобие в миналото, но в рамките на тези ограничения той си избира цел. Ако е необходимо, може да избере целта да придобие нови знания и умения. Ето, тук той се различава от животното. Човекът е ориентиран към окончателна цел. У изтощения от глад плъх могат да се създадат условни рефлекси – но това кондициониране скоро се загубва. Експериментаторът трябва да продължи с още по-усилено кондициониране, нещо, което Павлов научава от експериментите си с кучета. Ситуацията стимул-реакция е типична за животните. Хората, обаче, развивайки се, могат да заместят обучението отвън със само-образование и свои собствени цели. И това се прави независимо дали случайно човек е гладен или не. Нещо повече, всеки стимул има смисъл за човека в целостта на неговата психика.
В духовната област въпросът е да се развие егото като духовен образ. Откриването на собствената цел в живота на собствения лайтмотив, образува нова „дупка в бъдещето“. Защото да се „преоткрие“ собствената цел в живота , трябва да се събуди нещо ново в личността. Да се запознае човек с житейския път само по себе си е нещо ново, и в достатъчна степен дава възможност на човек да огледа собствения си живот от нов ъгъл.
Егото е единственото постоянно нещо в човека. То е съществувало преди раждането и ще продължи да съществува и след смъртта, обогатено от опитностите на този живот. Само настоящият живот е твърде кратък и ограничен, за да завърши пътя на развитие. За това ще бъдат необходими повече от един живот и всеки от тях ще има нов лайтмотив като своя задача. Плодовете по пътя на усилията и разочарованията, на победите и пораженията, на радостите и скърбите, се сгъстяват в една песъчинка. Егото става по-богато, по-съзнателно и по-отговорно. С този път на развитие през различни животи, с този процес на учене и преминаване през няколко „класа“, смисълът на човешкото съществуване в един живот може да се тълкува по съвсем различен начин. Наследствеността и средата стават в такъв случай обстоятелства, които човек само е пожелал. Ако на някой това се стори странно, нека се позамисли върху факта, че ако си поставим една задача в спорта или науката например, предварително обмисляме добре и евентуалната съпротива, когато съставяме програмата си за тренировки или учебния си план, тъй че с преодоляването на всяко поредно препятствие постигаме по-високи нива в изпълнението на работата.
Съпротивленията, на които се натъкваме в биографията и които често се считат за несправедливи или пораждат недоволство, представляват определен аспект от биографията и следователно, на самото его, и точно тук ясно се забелязва истинският лайтмотив.
В търсенето на лайтмотива се появяват далечни или близки цели. Освен целта на самия живот, главно значение придобива пътят към целта на живота. Ето къде възникват повечето илюзии. Намирането на реалистични цели по пътя към крайната цел на живота е централен въпрос. Някои имат склонност да търсят утопични цели и не успяват да вървят в крак с времето си, а други не се осмеляват да си поставят някоя цел от страх, че няма да я постигнат.
Да се намери щастливата среда е добродетел, призната още по времето на Аристотел, който отбелязва, че „смелостта не е само антипод на страха; истинската смелост стои между страха и безрасъдството“!
Из: „Духовните ритми в зрелия живот“, Бернард Лийвехуд, изд. „Зограф“
Снимки: Forschungsstelle Kulturimpuls - Biographien Dokumentation, Wikipedia
