Известният психотерапевт Томас Мур споделя, че голямата болест на 20-ти век, свързана с всички наши беди е „загуба на душата". В своята книга „Грижа за душата” той се доверява на историята на човечеството, която предлага забележителни извори на прозрение за природата и потребностите на душата. За мъдростта, дошла от миналото и образа на бащата, с думите на Томас Мур.
БАЩАТА
Библията изгражда образа на бащата в небето, а Одисея ни разказва за бащата в морето. Докато последният е възпитаван и просветляван, ние се нуждаем от ментори, образи на бащата, които пазят у нас жива идеята за него. Не смятам, че е особено полезно да разглеждаме образите на бащата като „продължения” на собствените си очаквания за него, въплътени в определени хора. Би било по-добре да мислим за тези важни личности като за ментори или представители на бащата, който е винаги и безкрайно в дълбокото море, сътворявайки своето бащинство. Имаме голяма потребност от образи на бащата, от хора, които могат да ни свързват или да стимулират в нас дълбокия принцип на душата, който ни дава наставления и мъдрост.
Без духовни бащи, единствени водачи на нашето общество остават разумът и идеологията. Тогава страдаме от колективно осиротяване: нямаме ясна национална перспектива; малцина се ползват от придобивките на богатата икономика; откриваме само редки примери за дълбок морал, законност и приобщеност; не търсим одисеята, защото предпочитаме твърдата почва на мнението и идеологията. Да се впуснем в морето, означава да рискуваме своята сигурност, но този опасен път може би е единственият начин да стигнем до бащата.
В културно отношение също страдаме от рухването на патриархата. Макар че феминистите с право критикуват потискането на жената о г трайното мъжко доминиране, този политически патриархат не трябва да се смесва с душевния. „Патриархат” означава абсолютно, дълбоко, архетипно бащинство. Нуждаем се от възкресяване на патриархата в най-дълбокия смисъл на думата, защото колебанието между приемането на симптоматичното и тиранично бащинство, от една страна, и критикуването му, от друга, не води до никъде. При това разцепление никога няма да открием, че духът на бащинството, от който се нуждаем, както като общество, така и като индивиди, живее и у мъжа, и у жената.
Митовете разказват, че ще се насладим на завръщането на бащата, когато се освободим от всекидневните битки - Троянската война на живот и смърт - и заскитаме от остров на остров из огромното море на въображението. Ще създаваме бащата, докато ни брулят ветровете и бурите, донесени от боговете, за да ни научат на географията и социологията на душата. Затова грижата за бащинството на душата изисква да преживеем липсата, скитничеството, копнежа, меланхолията, отчуждението, хаоса и дълбокото приключение. Няма кратък път към бащата. Измерено в единиците за време на душата са необходими десет символични години, за да изградим истинско чувство за бащинство. С други думи, одисеята продължава вечно. Тя няма финал и награда, но винаги напредва. При Душата периодите от време се застъпват: отчасти ние винаги сме в морето, винаги пътуваме към нов остров, винаги се връщаме у дома с надеждата да бъдем признати за бащи след дълбоко почувстваните трансформиращи преживявания.
Одисея ни учи, че е предизвикателство да пробудим дълбоко скрития баща и да не се задоволяваме със заместници и празни роли. Няма лесен път към бащата и прост начин за изграждане на бащинството. И въпреки това без наставленията и авторитета на опитния баща ние оставаме дезориентирани и неконтролирани. Особено когато цари хаос, ние бихме могли да засилим и разширим своята молитва и да кажем от сърце: „Отче наш, Който си на небето и в морето, да се свети Твоето име.”
Истинското бащинство не се пробужда от мускулен рефлекс, а от посвещаване в семейството и в културата по един задълбочен и трансформиращ начин. То може да изисква да посетим собствените си дълбини и да общуваме както с лични, така и с всеобщи паметни образи. Задълбоченото изучаване на история и литература, може да изгради добри бащи.
Ако днес бащата в семейството сякаш отсъства, това може би се дължи на липсата на този душевен образ в обществото като цяло. Заменили сме тайната мъдрост с информацията. Информацията не пробужда бащинството, тя не води до посвещаване. Ако образованието се обърне не само към разума, но и към душата, може би ще успеем да се научим на бащинство.
От „Грижа за душата”, Томас Мур, изд. Аратрон, 1998
Картина: Ulysses and the Sirens, 1891, by John William Waterhouse, Wikimedia Commons
