На 5 април 1588 г. в Малмесбъри се ражда английският философ и мислител, един от основателите на модерната политическа философия Томас Хобс. Баща му е свещеник, майка му обикновена селска жена, семейството им е бедно. Хобс обаче завършва философия в Оксфорд, после преподава в аристократична фамилия и дори за кратко е учител по математика на Карл II. Най-големите му страсти са философията и историята, а през 1640 г. написва първото си философско съчинение. Фундаменталното му произведение „Левиатан” е издадено през 1651 г. В него Томас Хобс отбелязва, че за разлика от пчелите и мравките, в живота хората си съперничат за добиване на почести и високи постове и това е причина между тях да се роди завистта и омразата, а най-накрая и войната.
За страстите човешки, естествения закон, справедливостта, пчелите и мравките, споделено от големия английски философ в неговия „Левиатан”.
Thomas Hobbes (1588 ~ 1679)
Страстите, които карат хората да бъдат склонни към мир, са страх от смъртта, желанието за неща, необходими за удобен живот, и надежда за добиването им чрез труд. А разумът внушава подходящи условия за мир, въз основа на които хората могат да се споразумеят. Тия условия са това, което се нарича иначе естествени закони.
Естествено право, което писателите наричат обикновено jus naturale, е свободата всеки да използва своите сили, както иска, за да се запази, т. е. за да запази живота си, и следователно свободата да прави всичко, което според неговото мнение и разбиране е най-подходящото средство за това.
Под свобода, според истинското значение на думата се разбира липсата на външни пречки – такива, поради които човек не е в състояние да извърши всичко, което желае, но които все пак не са толкова големи, че да не може да го извърши според както му диктуват разсъдъкът и разбирането.
Естественият закон (lex naluralis) е предписание или изработено от разума общо правило, което забранява на човека да върши това, което е пагубно за живота му, или го лишава от средствата да го запази и да пренебрегва това, чрез което смята, че може най-добре да го запази.
Справедлив човек е тоя, който прави всички възможни усилия постъпките му да бъдат справедливи, а несправедлив – тоя, който не прави това. Ние по-често наричаме такива хора честни и безчестни, отколкото справедливи и несправедливи, макар и значението на тия думи да е едно и също. Затова честният човек не губи правото си да се нарича така поради една или няколко несправедливи постъпки, предизвикани от внезапно избухване на чувства или неразбиране на нещата или хората, а безчестният човек не кара хората да променят отношението си към него в зависимост от това, което прави или което не прави, от страх, защото волята му се направлява не от чувство за справедливост, а от ползата, която мисли, че ще извлече, като постъпва по даден начин. Това, което придава на човешките постъпки характер на справедливост, е известно благородство и мъжественост, които се срещат рядко и поради които някой не иска никакви негови материални блага да се дължат на измама или на неизпълнено обещание. Именно за тая справедливост в характера на човека става дума, когато справедливостта се нарича добродетел, а несправедливостта – порок.
Наистина някои живи същества, като например пчелите и мравките, живеят в общество, поради което Аристотел ги смята за обществени животни. Но тях не ги ръководи нищо друго освен личните им съждения и желания и освен това те не могат да говорят и затова не могат и да си съобщават едни други това, което според тях е най-целесъобразно за общото благо. Някой може би ще иска да знае защо и хората не живеят по същия начин. На това аз отговарям.
Първо, хората си съперничат постоянно за добиване на почести и високи постове, което не може да се каже за пчелите и мравките. По тая причина между хората се появяват завист и омраза, а накрая и война, но нищо такова не се появява между пчелите и мравките.
Второ, при пчелите и мравките няма разлика между общо и лично благо и понеже те са склонни по природа да се грижат за личното си благо, по тоя начин осигуряват и общото си благо. Но човек, за когото е най-голямо удоволствие да се сравнява с другите хора, не може да се задоволи с нещо, което не е над обикновеното.
Трето, тъй като пчелите и мравките не са надарени с разум, както човекът, те не виждат и не мислят, че виждат някакви грешки в управлението на техните общи работи, докато между хората има мнозина, които се смятат по-умни и по-способни да управляват, отколкото другите и затова се стремят да реформират или да подновяват държавния строй, едни по един начин, други по друг, и поради това причиняват бъркотии и гражданска война.
Четвърто, макар и същества като пчелите и мравките да могат да издават някакъв звук и да си съобщават едни на други какво желаят и какво чувствуват, те не владеят изкуството да си служат с думи, чрез което някои хора могат да представят на другите доброто като зло и злото като добро и да надхвърлят или да намаляват, както си искат, естествените размери на доброто и злото, като по такъв начин всяват безпокойство у хората и смущават мира им.
Пето, неразумните същества не могат да правят разлика между правонарушение и щета и затова, докато всичко им е наред, не изпитват никакво недоволство от себеподобните си, докато човек е най-заядлив, когато всичко му е наред, защото тогава той обича да показва колко е умен и да контролира действията на тия, които управляват държавата.
Най-после съгласието на тия същества е от самата природа, а съгласието на хората е основано само на спогодба, в която има нещо изкуствено. Затова няма защо да се чудим, че за да може това съгласие да бъде постоянно и трайно, се иска нещо повече от спогодба, а това е обща власт, която да всява страх у хората и да насочва действията им към общото благо.
Такава обща власт, която да бъде способна да защитава хората от нашествията на чужденци и от вредите, които си причиняват едни на други, и така да им осигури безопасност, за да могат да се прехранват с труда си и с плодовете на земята и да живеят в доволство, може да бъде установена само като цялата им власт и сила бъде съсредоточена в един човек или събрание, което с мнозинството на гласовете си може да свежда всичките им воли до една воля. С други думи, такава обща власт може да бъде създадена, ако хората определят един човек или събрание за свой представител; ако всеки подчинява своята воля и съждения на волята и съжденията на представителя. Това е нещо повече от съгласие или хармония. То е истинско единство, осъществено в едно лице чрез спогодба, която всеки е сключил с всеки друг по такъв начин като че всеки е казал на всеки друг: аз упълномощавам тоя човек или това събрание и му предавам правото си да ме управлява при условие, че ти също ще му предадеш правото си и ще одобряваш всичките му действия. Ако това бъде осъществено, множеството от хора, обединени в едно лице, се нарича държава, на латински – civitas. Така се ражда тоя велик Левиатан или, по-точно (ако говорим по-почтително), тоя смъртен бог, на когото ние всички дължим своя мир или защита под властта на безсмъртния бог.
Из: „Левиатан”, Томас Хобс, превод Руси Русев, изд. Наука и изкуство, 1970
Портрет: Thomas Hobbes, Wikipedia
