За прехода от „влюбването“ към илюзията, че „притежаваш“ любовта. Споделено от немския психоаналитик Ерих ФРОМ в книгата „Да имаш или да бъдеш” (ИК Кибеа)
Можем ли да имаме любов? Ако можехме, любовта трябва да съществува във вид на нещо - субстанция, която човек може да има, да притежава, да владее. Истината е, че няма такова нещо „любов“.
„Любовта“ е абстракция, някакво неземно същество, богиня, макар още никой да не е виждал тази богиня. В действителност реално съществуващ е единствено актът на обичането. Да обичаш, е продуктивна дейност, която предполага да се грижиш, да познаваш, да откликваш, да проявяваш чувства, да се наслаждаваш. Любовта може да бъде насочена към човек, дърво, картина, идея. Тя създава и засилва усещането за пълнота на живота. Това е процес на самообновяване и самообогатяване.
Когато човек с притежателна ориентация изпитва любов, това означава, че той се стреми да лиши обекта на своята любов от свобода и да упражни контрол върху него. Такава любов не вдъхва живот, а ограничава, умъртвява, задушава, убива. Когато хората говорят за любов, те обикновено злоупотребяват с тази дума, за да прикрият, че в действителност не изпитват никакво чувство. Дали повечето родители обичат своите деца? Този въпрос остава открит Лойд дьо Моз изтъква, че за последните две хилядолетия от историята на Запада има такива ужасяващи свидетелства за жестокост на родители към собствените им деца - от физически изтезания до психически издевателства, - за безразлично, чисто собственическо отношение и садизъм, толкова шокиращи, че човек започва да мисли, че любящите родители са по-скоро изключение, отколкото правило.
Същото важи и за брака. Независимо дали са се оженили по любов, или както в миналото по сметка, защото така е било прието, съпрузите, които истински се обичат, са изключение. Условността, обичаят, взаимният материален интерес, грижите за децата, взаимната зависимост или взаимната омраза и страх съзнателно се преживяват като „обич“ - до момента, когато единият или и двамата партньори не признаят, че не се обичат и никога не са се обичали. Днес можем да забележим известен напредък в тази насока - хората започнаха да гледат на живота по-реалистично и по-трезво. Мнозина вече не смятат, че сексуалното привличане означава любов или че приятелските, макар и не толкова близки отношения са израз на любов. Това ново виждане води до по-голяма откритост, но и до по-честа смяна на партньорите, което пък от своя страна не означава, че любовта възниква по-често. Новите партньори могат да не се обичат истински, както и предишните.
Преходът от „влюбването“ към илюзията, че „притежаваш“ любов често може да се наблюдава в конкретни подробности, като се проследи историята на партньори, които са се „влюбили“. (В „Изкуството да обичаш” - The Art of Loving, подчертавам, че думата „falling“ в израза „falling in love“ сама по себе си е противоречие. Тъй като любовта е продуктивна дейност, човек може само да „стои“ - да бъде влюбен или да „Върви“ - да гради любовта си. Не може да „падне“, да изпадне в любов, защото това предполага пасивност).
В периода на ухажването никой не е сигурен в другия, всеки се опитва да спечели онзи, когото харесва. И двамата обаче са пълни с живот, привлекателни са, интересни, дори красиви - защото радостта от живота винаги одухотворява. Още нито един от двамата не притежава другия. Следователно енергията и на двамата е с битийна ориентация, т.е. всеки от тях се стреми да дава на другия и да го насърчава. След сключването на брак много често ситуацията коренно се променя. Брачният договор дава на всеки от партньорите изключителни права на собственост над тялото, чувствата и вниманието на другия. Вече няма нужда да се стремиш да спечелиш партньора, защото любовта се е превърнала в нещо, което вече притежаваш, в един вид собственост. Съпрузите престават да полагат усилия да събуждат и да даряват любов, започват да си омръзват и в резултат на това красотата и магията изчезват И двамата са разочаровани и объркани. Сякаш вече не са онези хора, които са били. Дали не са сгрешили? Обикновено всеки търси вината в другия и се чувства измамен. И никой от тях не забелязва, че сега те вече не се държат така, както когато са били влюбени един в друг; погрешната мисъл, че човек вече притежава любовта, е станала причина да престанат да обичат. От този момент нататък те се задоволяват да поделят владеенето на това, което притежават: пари, обществено положение, дом, деца. Следователно, в някои случаи бракът, създаден с любов, се превръща в приятелско владеене на собствеността, в нещо като корпорация, в която егоцентризмът на единия се обединява с егоцентризма на другия и се създава нещо общо - „семейството“.
Когато съпрузите не могат да подновят предишното любовно чувство, единият или другият може да реши, че нов партньор (или партньори) ще задоволи копнежа му да бъде обичан. Те осъзнават, че единственото, което искат да имат, е любов. Но за тях любовта не е израз на същността им, а богиня, на която искат да се подчинят. И неизбежно се провалят в любовта, защото „любовта е дете на свободата“ (както се казва в една стара френска песен), а прекланящият се пред богинята на любовта накрая става толкова пасивен, че изцяло загубва някогашното си очарование.
Това описание няма за цел да внуши, че бракът не може да бъде най-доброто решение за двама души, които се обичат. Проблемът не е в брака, а в собственическата, екзистенциална същност на двамата партньори и в крайна сметка - на цялото общество. Защитниците на модерните форми на съжителство като груповия брак, честата смяна на партньорите, груповия секс и т.н., по моето скромно мнение, се опитват само да заобиколят проблема, който трудностите в любовта им създават, като лекуват отегчението с нови и нови дразнители и като се стремят да имат повече „любовници“, без да са способни да обичат дори един.
От: „Да имаш или да бъдеш”, Ерих Фром, ИК Кибеа
Снимка: cominsitu.wordpress.com
