За депресията, сенките, от които бягаме и осмислянето на съдбата ни, споделено от канадския психоаналитик и драматург Ги Корно в книгата му „Отсъстващи бащи, изгубени синове” (Изд. Изток-Запад).
(Edvard Munch, Tragedy, 1898-1900)
Обществото ни страда от напастите на тревожността и депресията. За да го направим по- малко страшно, днес го наричаме депресивно изхабяване. С течение на годините съм виждал роднините, пациентите и приятелите си да падат един по един в черната пропаст, внезапно инфектирани с липсата на енергия. Обикновено пълни с енергия и жизненост, един ден се оказват неспособни да отидат на работа, защото имат пристъпи на замаяност. Конфронтирани са от празнота, мрак и нужда.
Всеки мисли, че е просто тежък период, през който трябва да премине, но времето се влачи, така че хората въстават. Да им казваш, че вероятно преминават през някаква промяна за добро, че се чувстват зле, защото не са уважавали собствената си природа, значи да си хабиш дъха. На повърхността може да изглежда, че са съгласни, но дълбоко в себе си не вярват и на една дума от това. В момента, в който възстановят частица от енергията си, патетично се опитват да се вземат в ръце и да се накарат да работят дори още по-усилено. Тогава, няколко месеца по-късно, попадат в още по-тежка депресия. Страдат от изтощение, непрекъснати настинки, упорити бронхити. Борят се отчаяно срещу собствената си природа, за да избегнат опетняването на репутацията си, за да докажат, че могат да се справят. Само ако знаеха, че депресията, от която толкова много се страхуват, е фактически много по-малко сериозна, отколкото онова, от което вече страдат!
Отказват да променят поведението си в света, в който обикновено го изпълняват; отказват да намалят всекидневната си героика. Страхуват се от действащите лица, които мярват в кошмарите си: простака, сакатия, умствено изостаналия, престъпника. Не разбират, че творческата душа винаги се появява в деформираната си версия. Хефес - древногръцкият бог на творчеството, бил толкова грозен, че когато се родил, майка му Хера го хвърлила от Олимп.
Това, което е ново и творческо в нас, често се представя в отблъскваща форма - във форма, отхвърляна от семейството и обществото. Това красиво е символизирано в мита от жеста на Хера. Хефес - създателят, е самотник: той не участва в живота на Олимп и в героизма на боговете и богините. Той ни плаши и чудовищният му външен вид отразява като огледало нашия страх. Творческата депресия, както и смъртта, може да се преживее само от самотник. Тя го отделя и обособява особено когато е прекалено погълнат от идеалите на обществото и жертването на собствената си индивидуалност.
Творчеството се нуждае от хронично безредие, за да оцелее. Когато всичко е наред, се настанява стагнацията. Разстройствата и безредието обаче ни ужасяват. Не вярваме, че можем да бъдем богове или смисълът, скрит в болестите ни. Познавах един човек, страдащ от остра язва, на когото без никакви заобикалки му беше казано от специалист по психосоматични разстройства, че болестта му е най-здравата част от личността му - язвата му пречеше да култивира фалшиви идеи за себе си и го караше да живее според правилата на истинската си природа.
Изплашени от собствената си сянка
Повечето хора не вярват на вътрешните си ресурси. Фактически те обикновено са уплашени от тях. Още преди да отидат в кабинета на терапевта, повечето хора вече имат идея какво трябва да направят, за да подобрят живота си, но се страхуват - страхуват се от онова, което е вътре в тях, страхуват се от желанията си, от способностите си. Сянката, която показва отблъскващото си лице във време на депресия, е наша част, която смятаме за малоценна. Опитваме се да я държим скрита, като някой деформиран по-малък брат, когото не искаме никой да вижда. През по-голямата част от времето се отърваваме от нея, като я проектираме навън, върху другите. Решаваме, че някой е двуличен, някой друг е самомнителен или че всички имигранти са мързеливи. Всичко това са наши измерения, които сме изтрили, така че да не се налага да се изправяме лице в лице с тях. Накрая обаче те ни липсват и отсъствието им осакатява личността ни.
Защо сме толкова уплашени от сянката си? Дали не е поради неуспеха на красивите ни блянове за слава и съвършенство? Дали не е защото разбираме, че онова, което винаги сме хулили в другите, е част и от нас? Когато чудесният ни Аз-образ се разпадне, цялата личност се свлича в безперспективността. Откриваме, че не сме идеални. Разбираме, че нашата гледна точка е относителна, а не абсолютна. Осъзнаваме дълбоките си вътрешни потребности: потребността ни от другите, от любов, от привързаност и разбиране. Псевдо-независимостта ни тогава отстъпва място на болезнено осъзнаване на крайната зависимост. Когато разберем, че никой не ни дължи нищо, че не сме невинни жертви, а сме отговорни за това, което ни се случва, ставаме отговорни и да се опитаме да постигнем възможното от бляновете си. Осъзнаването на сянката ни бележи края на невъзможния блян на магическия, доброжелателен свят, в който всичките ни желания могат да се изпълнят, без това да ни струва живота.
Старите алхимици твърдят, че основната суровина, от която се нуждаят за работата си по трансформацията, е веществото, което всеки презира и тъпче. Някои илюстрации наистина ги изобразяват стоящи в тор. Тази тор има психологическо значение: алхимиците не са търсели толкова обикновеното злато, колкото философското злато, което е продукт на себеизследването. Работата по трансформирането на вътрешното ни Аз следователно започва тогава, когато сме „дълбоко в лайната".
Съсипаното его
Астрофизикът Хъбърт Рийвс каза в едно интервю, че все още не сме осъзнали каква огромна катастрофа се крие във факта, че най-накрая сме овладели природата. Вече няма нищо, което да ни се противопоставя. Ние обаче трябва да имаме нещо, което да противостои на волята ни, нещо, което не се подчинява на желанията ни. Иначе ще полудеем. Вярвам обаче, че болестта все още си остава като нещо, което не се подчинява на желанията ни. Тя е ценна, защото не я създаваме нарочно - тя е невъзможен за потискане рефлекс на най-дълбоката ни природа. По подобен начин болестта на околната среда ни напомня физическите закони, които не можем да потъпкваме безнаказано. Болестите са прояви на другост, на обективното съществуване на света и на психиката.
Депресията ще продължава, докато егото се е хванало здраво за претенциите си за абсолютен контрол и избягва да се споразумее с вътрешния си партньор. Човек трябва да разбере депресията си - тя недвусмислено показва, че силите вътре в него са разбунени; те изпращат съобщение на корабния капитан, че макар да плава съобразно звездите -външно приетите идеали, - не се отнася правилно с екипажа си. Психиката изисква демокрация.
Депресията и психичната болест са извън контрола ни. Те ни напомнят, че не сме единствените господари в дома си. Трябва да признаем тяхната роля в спасяването ни от нереален свят, в който всичко е в собствената ни представа. За да станем реални като индивиди, трябва да започнем да слушаме реалността на онова, което е различно от нас.
Какво става, когато прегърнем сянката си? Към какво се отваря тясната врата на депресията? Къде ни води работата върху себе си? Когато преживяванията на човека напълно са изцедили енергията му за справяне с външния свят, той става по-малко отбранително настроен и по-малко чувствителен към това, какво мислят другите за него. Става по-открит за поемането на рискове и утвърждаването на себе си. С изумление разбира, че вместо да се натъква на отхвърляне, когато заема поемащото му се място, среща уважение. Чуди се защо е прекарал толкова дълги години в криене на истинското си Аз. Показвайки сянката си, той излиза от сенките.
Освен това започва по-силно да осъзнава обективния аспект на съдбата си. Разбира, че не е необходимо да се срамува за това, че е отраснал в мизерия или че е имал баща алкохолик. Сега той знае откъде идват гневът и завистта му. Осъзнава, че променливостта на настроенията му си има история: той разбира тази история и може да я обясни. Влизането в допир с дълбоките, неясни мотивации прави възможно за него да спре безкрайното повтаряне на вечната мизерна сапунена опера в живота си. Макар да не е отговорен за обективната си съдба, той наистина е отговорен за осмислянето й.
Пътят към отговорността е пътят към свободата. Когато човек спре да си повтаря, че всичко е по вина на някой друг, пред него се отваря нов свят. Разбирането и приемането на себе си ще го подготви да приеме последствията от своите действия. Вече няма да изпитва нужда да проси разбиране от другите или да се унижава, за да го получи.
Когато приеме сянката си обаче, човек трябва завинаги да скъса с идеята за собственото си съвършенство. Трябва да осъзнае, че никога няма да бъде идеален: никога няма да живее достатъчно дълго, за да промени всичко, което не харесва по отношение на себе си. Трябва да модифицира концепцията си за промяната като хоризонтална, линейна прогресия. Дали наистина щеше да е по-щастлив, ако имаше по-голяма самодисциплина или ако притежаваше къща? Ако не е удовлетворен от това, което е в настоящия момент, дали е по-вероятно да е по-удовлетворен в далечното бъдеще? Наистина ли е толкова важно да е такъв или инакъв, да е това или онова? Няма ли да е за предпочитане да се придвижи към по-висока плоскост и да култивира цялостно приемане на това, което наистина е? Един от парадоксите на промяната е, че тя често се случва тогава, когато сме спрели да се стремим към нея.
Откъсването от себе си подпомага човека да започне да цени повече собственото си съществуване, хората около себе си и собствената си личност. Вместо да го отдалечава от живота, себеоткъсването го хвърля по-дълбоко в него.
Великият урок, който трябва да научим от сянката, е търпимостта. Откриването на собствената уязвимост прави човека по-толерантен към слабостите на другите хора. Откриването на личните му потребности от внимание и разбиране го прави по-внимателен и разбиращ към другите. Признаването на собствената неизбежна зависимост му помага да признае зависимостта на другите от него. Спира да се чувства тиранизиран от изискванията, които му се отправят, но и да тиранизира другите със собствените си изисквания. Получава достъп до света на благодарността, защото знае, че макар никой нищо да не му дължи, някой му подава ръка.
Избрано от: „Отсъстващи бащи, изгубени синове”, Ги Корно, изд. Изток-Запад
Картина: Edvard Munch - Tragedy (1898-1900), en.wikipedia.org
