Убийството на детството ~ Пиер ДАКО

(Petrus Christus, Portrait of a Young Girl, c. 1465-70)

„Кажи, какво направи ти от младостта си?” ~ Пол ВЕРЛЕН, „Мъдрост”

Съществува един безспорен факт: детето винаги е възпитавано от друг, не от себе си. Не по-малко очевидно е, че възпитателите не са детето. Следователно колкото и да е добро, възпитанието никога не съответства на същността на детето. Възпитанието е дело на възрастните. В девет случая от десет те са загубили контакта с Главното, което характеризира детството. Зрелите хора са силно „диференцирани" - професионално, социално, морално. Те са онова, което наричаме „индивидуалности", докато детето е недиференцирано й в основата му лежи усещането за „принадлежност". 

Детето е „включено" към универсалното. То се свързва с всичко заобикалящо го с лекотата, с която диша. Всяко човешко същество има прекрасно бъдеще зад себе си. Това не е парадокс. Възпитанието се състои в тласкането на детето към все по-голяма диференцираност. Бихме могли да му кажем: Ти си универсално. Ти си „подобно" на всички останали. Изградено си от същите атоми като цялата вселена. Дълбокото ти естество е тъждествено с естеството на другите. Основното ти същество съвпада със съществото на съседа. 

В социално организирания живот разграниченията между хората са необходими. Но те са произволни; те са добавени към основното същество, за да се използват като инструмент в живота в общност. Само че чукът не е дърводелецът; а и дърводелецът е само необходимо профилиране на онова, което е човекът в своята същност. Вместо това му казваме: 

Ти коренно се различаваш от съседа. Ти си единствено по рода си. Ти си незаменимо. Ти си много важно. Необходимо е следователно да развиваш своята различност, докато тя се превърне в най-голямото ти качество. Логично е при това положение да станеш най-хубавият, най-великият, най-специализираният, най-интелигентният човешки индивид, На всяка цена трябва да бъдеш по-друг от Другия. 

Като правим това, ние автоматично „отделяме" детето от хората и от света, в който живее. Разграничавайки го по този начин, извършваме убийство - убиваме универсалната му и участваща същност. Изрязваме от тестото му мъничко парченце и казваме за него, че струва колкото цялата вселена. В подобно състезание по разграничаване Другият автоматично се превръща във враг. Така се стига до чиста проба параноя, а Вавилонската кула „влиза във всеки дом". 

С други думи, възпитанието цели разграничаване и отделяне във вселена, където всичко е винаги свързано. Тоест отделянето е всъщност грижливо поддържана илюзия. Тъкмо то води до непрекъснат конфликт между основното същество и отделеното същество, което се чувства длъжно „да заслужи" одобрението на отделените възрастни. В един момент детето се включва в играта на разграничаване, за да не бъде наказано или изоставено. Тогава Основната му същност слиза в Сянката, където изпада в летаргия и чака - често цял живот. Тази основна същност, този потенциал е бил неговото бъдеще, бъдещето на съществото му. В Сянката бъдещето остава зад него. Оттук нататък то се развива върху построеното от други, които отдавна са изтикали в Сянката своята същност. Започва да живее - или да се опитва да живее - според установени от други критерии. Съществува като малка отделна клетка, враждебна към останалите отделни клетки. След като изтласка основната си същност в Сянката, детето заживява със своя отделен, самотен Аз, обект единствено на любов отделена, каталогизирана, позволена, задължителна, законна. И ето че то вече не е тъй обширно, смалило се е. Тогава го вкарват в тясното черво на социалните условности. Натикват го, натъпкват го вътре. Истинският му Аз вече е останал зад него, в Сянката. Заменил го е друг Аз - социален, морален, буржоазен, работнически, богат, беден, заслужил, незаслужаващ, възнаграден, наказан; и със стесняването на червото - все по-отделен от всичко. Но най-лошото е, че когато един ден порасне и излезе от червото, няма да може да възстанови първичната си същност, зарязана там, в Сянката, далеч назад. Младият човек ще е приел формата на червото. Ще се е превърнал в яростен враг на милиони други като него. Това е то, убийството на детството. 

Някои все пак успяват да се поразкършат, след като излязат от червото - те имат душа на поети. Но понеже са преоткрили част от своята универсалност, достъпът до разделените територии им е отказан. Ето така именно някъде в детството се крие и очаква своя час ярката светлина на зрелия човек. Но той не знае това. Той живее с опакото си. Превърнал се е в привидност. Макар и да усеща дълбоко в себе си глухия зов на Сянката, на своята същност. Това е далечен, неясен зов. Нещо скърца и простенва през неразбираеми депресии, болести, страхове, копнежи, тъги. Много хора тогава ускоряват крачка в състезанието по разграничаване, защото не понасят глухия зов. Ужасно ги е страх да не се провалят пред онова основно същество, което са били. Или пък човекът е затънал до гуша в търканията между своя отделен и видим Аз и летаргичната си същност. Тогава се появяват депресиите и склонността към самоубийство, чиято цел не е смъртта, а преоткриването на някогашното участващо и универсално същество.

Но как да се върнем към прекрасното бъдеще, което сме загърбили? С каква вълшебна лопата да изровим от миналото онова, което сме били? 

Това е може би най-тежката, най-невъзможната задача. Помислете само! За да я изпълним, би трябвало да забравим всичко, което сме научили, всичко без изключение. Да изтрием от вътрешната си памет всички условности, всичко априорно, всички вярвания, идеали, религиозни идеи. Да ги заличим без остатък, като си кажем, че дори в тях да е имало нещо вярно, то става фалшиво, когато се обляга на външни нам критерии. После трябва да се върнем към Сянката си, да я осветим; и чак тогава да възприемем онова, което ни приляга, и да отхвърлим останалото. А иначе да играем играта, щом е необходимо, но без да се вживяваме. Така отделянето и разграничаването ще се превърнат в средства за приспособяване и нищо повече. 

Как да си възстановим първичното усещане, че сме част от вселената? Мъжът не може да направи нищо, преди Анимата му да пререже връвта, свързваща го с майката, и да се издигне на повърхността в цялата си някогашна мощ. Жената също е безсилна, преди душата й да се изтръгне от майчината хватка. 

Сънищата имат основно значение; те измерват изминатия път. Необходимо е обаче преди всичко да проумеем, че сме само привидност в сравнение с истинската ни същност. Да разберем, че лишим ли се от Сянката си, погребваме себе си. Да осъзнаем в какви коловози са ни вкарали, както и какви видове, нормален и анормален Свръхаз са създали у нас. Да си дадем сметка за съществуването на Сянката, в която се намираме. И всичко това да ни заслепи,със своята очевидност. Тогава могат да ни се явят големи съновидения, защото в мозъка се създават нови „вериги". Щепсели се включват в неизползвани контакти. Възприемаме ново поведение, преставаме да се държим като роботи, а старите навици падат от психичното ни дърво като изсъхнали плодове. Големите сънища ни насочват към основното - поезията, музиката, астрономията, физиката и свързаната с тях метафизика. Присънват ни се Мандали, числа, геометрични фигури, осветени лабиринти, космос, звезди, слънца, богове, стари мъдреци, преходи, безкрайни хоризонти; усещаме безпределна свобода, чуваме небесни песнопения... 

Повтарям: да се лишиш от Сянката си означава да се самопогребеш.

Избрано от: „Тълкуване на сънищата”, Пиер Дако, изд. Колибри
Картина: Petrus Christus, Portrait of a Young Girl, c. 1465-70, en.wikipedia.org