„Тече моето сърце. Не търся началото и края на света. Следвам страшния му пулс и вървя.“

 

Трети дълг
(Из „Аскетика“)

Разумът се нагажда. Иска да напълни с велики творения своя затвор - черепа. Да надраска по стените героични афоризми, да нарисува върху оковите си криле на свободата.

Сърцето не се нагажда. Ръце удрят отвън по стените на затвора му, любовни гласове довява вятъра; а сърцето, пълно с надежда, отговаря, разтърсвайки вериги; и за миг му се струва, че веригите са се превърнали в криле.

Но много скоро сърцето пада пак окървавено, отново губи надежда и го обзема Великият Страх.

Сега е моментът - остави зад себе си разума и сърцето, продължи напред, направи третата крачка.

Спаси се от елементарното удобство на разума, който слага ред и се надява да подчини явленията. Спаси се от страха на сърцето, което търси и се надява да намери същността.

Победи и последното, най-голямото изкушение - надеждата. Това е третият дълг.

Борим се, защото така ни се иска, пеем, и нека няма ухо да ни чуе. Работим, и нека няма господар да ни плати надницата на свечеряване. Не работим на чуждо; ние сме господарите; това лозе - Земята - е наше, наша плът и кръв.

Копаем го, подрязваме го, обираме го, мачкаме гроздето му, пием виното, пеем и плачем, видения и идеи се катерят в главата ни.

По кое време на годината ти се падна да работиш на лозето? По време на копанта? По време на беритбата? По време на празниците? Всичко е едно.

Копая и се радвам на целия цикъл на гроздето, пея - жаден и уморен, опиянен от бъдещото вино.

Държа препълнената чаша и отново преживявам умората на моя дядо и прадядо. И потта от работата се стича като река по високото пияно чело.

Торба съм, пълна с месо и кости, с кръв, пот и сълзи, с желания и видения.

За миг се завъртам във въздуха, дишам, сърцето ми бие, умът ми сияе, земята изведнъж се разтваря и аз потъвам.

В ефимерния ми гръбнак два вечни потока слизат и се изкачват. В недрата ми един мъж и една жена се прегръщат. Обичат се и се мразят; борят се.

Мъжът, недоволен, вика: „... аз съм масурът, искам да разкъсам платното и да изскоча от стана на нуждата.

Да отхвърля законите, да смажа телата, да победя смъртта. Аз съм Семето!"

А другият, дълбок и омайващ глас - женският - спокоен и сигурен отговаря: „Седя върху пръстта, кръстосала крака, пускам корените си дълбоко в гробовете, неподвижна поемам семето и го храня. Цяла съм мляко и нужда.

И копнея да се върна назад, да сляза в животното, да сляза още по-надолу - в дървото, в корените и пръстта, да не помръдвам.

Държа здраво духа, потискам го, не го оставям да лети; мразя пламъка, който се надига. Аз съм Утробата.“

Вслушвам се в техните гласове; и двата са мои; радвам им се, не се отказвам нито от единия, нито от другия. Танц на моите сетива е сърцето ми. Антитанц, танц, отричащ моите пет сетива е сърцето ми.

Безброй сили, видими и невидими, ликуват и ме следват, докато упорито вървя срещу всесилното течение.

Безброй сили, видими и невидими, отдъхват и се успокояват, докато, слизайки, се връщам назад, към пръстта.

Тече моето сърце. Не търся началото и края на света. Следвам страшния му пулс и вървя.

Сбогувай се с всичко всеки миг. Полека, апатично обръщай поглед към всяко нещо и казвай: „Никога вече!“

Огледай се наоколо: Всички тези тела, които виждаш, ще се разложат. Спасение няма.

Погледни: Живеят, работят, обичат, надяват се. Погледни пак: Нищо не съществува!

От пръстта се издигат поколенията на човеците и пак в пръстта падат.

Натрупва се, множи се, издига се до небето добродетелта и стремежът на човека.

Къде отиваме? Не питай! Качвай се, слизай. Няма начало, няма край. Има само този сегашен миг, пълен с горчивина, пълен със сладост, и аз му се радвам такъв какъвто е.

Хубаво нещо е животът, хубаво нещо е и смъртта, Земята е кръгла и твърда като женска гръд в опитните ми длани.

Из: „Аскетика“, Никос Казандзакис, изд. АРХЕТИП - издания“
Снимка: Nikos Kazantzakis in Zurich, 15.01.1918. - archaeology.wiki