“Не пациентите имат полза от тях, а семействата на болните и медицинския бранш.

(Из предговора към унгарското издание на Митът за психичната болест Томас САС)

(1920 ~ 2012)

За мен е голяма радост, че мога да напиша предговор към унгарското издание на “Митът за психичната болест”. Благодаря на издателството на Унгарската академия на науките, редактора и преводача, че направиха достъпна и на родния ми език тази книга – най-известния ми труд, излязъл за пръв път през 1961.

Макар да изглежда сантиментална илюзия, бих искал да вярвам: фактът, че съм роден в Будапеща, изигра значителна роля да стигна до извода: психична болест не съществува – и че това понятие обозначава също толкова фиктивен „ентитет” като „флогистрона” и „етера” в химията, респективно във физиката, или пък онези изрази, които в религията назовават с имената “рай”, “ад” и “Бог”. Накратко ще изложа, защо мисля така.

За пръв път чух за живота и делото на Шемелвайс като дете, докато пораствах в Будапеща. Добре си спомням паметника му – Шемелвайс прав, а в краката му майка, която грижовно люлее бебето си и е вдигнала поглед, пълен с обожание към него – намираше се в паркчето пред болницата Свети Рокус, недалеч от “образцовата гимназия”, която посещавах в последните осем години от тамошния си живот.

Дълбоко ме развълнува трагичната съдба на Шемелвайс. Научи ме, че наистина е опасно да се заблуждаваш, обаче може да е фатално, ако така сме прави, че обществото счита заблудата на мнозинството за истина. Този основен принцип е особено валиден във връзка с онези фалшиви истини, които съставляват важна част от цялата системата на вярвания на обществото. В миналото такива важни фалшиви истини са били с религиозен характер. В модерния свят са политически и медицински. За мен поуката, извлечена от трагедията на Шемелвайс, бе съдбоносна.

Още като юноша, щом проумях научното понятие за болест, ми стана ясно, че мнозина от тези, които са обявени за психично болни и са затворени в психиатричните заведения, не са болни; по-скоро се държат по начин, нежелан от други, които ги диагностицират като луди и ги затварят. Това е причината, че за разлика от “медицинските” болни, ментално болните настояват, че не са болни. В медицинската академия почнах да осъзнавам, че тълкуванието ми е правилно и че психичната болест е мит. Затова е глупост да се търсят причините и терапиите на онези въображаеми болести, които наричаме ментални заболявания. Телесните заболявания имат причини, например заразяващи агенти или недостатъци в храненето; след като отстраним тези причини, тези болести са лечими и предотвратими. Онези, за които обаче се твърди, че страдат от ментално заболяване, основателно, с причина постъпват така, както постъпват; причините за постъпките им трябва да тълкуваме и показваме така, както романистите и драматурзите показват мотивите и поведението на фикционалните си герои.

Един от най-живите ми спомени е, че на шестгодишна възраст ме принудиха да ходя на училище, макар аз да исках да остана вкъщи. Защо да трябва да ходя на училище? Защото, казаха, всички деца на моята възраст ходят на училище и защото това е добро за мен. Аз не го чувствах така. Смятах, че ме наказват.
Не след дълго научих, че онези, които вършат лоши неща, ги затварят в грозни места; едните наричат престъпници, а другите психично болни. Наречените психично болни затварят в психиатрични болници, и им казват, че това е в техен интерес, макар самите те да възприемат това като наказание. Тези хора не са осъдени поради някакво престъпно деяние, а каквато и да е психичната болест, тя явно не е заразна. Защо лишават от свободата им онези хора, за които е изготвена психиатрична диагноза?

Отговорът на органите на властта е че менталните пациенти са болни и опасни, и затова отчасти заради собственото им благополучие, отчасти в защита на общество трябва да бъдат затворени в някакво заведение. Това обяснение винаги ми се е струвало безсмислено. Като юноша стигнах до извода, че хората, обявени за луди, смущават семействата си и други членове на обществото; отстраняването им в лудници служи на интересите на неболните, които не искат да виждат сред себе си “пациентите”. И което е по-важно, проумях, че се смята за табу да се интересуваш, какво оправдава затварянето на лудите хора. Мястото на лудите е в лудницата, и само един луд може да пита защо.

...

На пръв поглед родилният дом и психиатричната болница са две съвсем различни институции. Но ако обаче ги погледнем отблизо, ще установим обаче изненадващи прилики между тях. И двете институции се появяват в края на 17 век, в създаването им се отразява прехода от стария религиозен възглед за живота към новия медицински. 

И в двете институции медицинско обслужване получават здрави хора, тоест индивиди, нестрадащи от болести. Нито бременността, нито раждането са болести, и двете са част от репродуктивния механизъм на бозайниците. Жените са раждали много преди да възникнат отделните, самостойни сгради, наречени “родилни домове”, които били построени, за да бъдат те там обгрижвани. Реакциите, дадени на перипетиите в живота също не са болести, а принадлежат към наличните човешки постъпки. В миналото такива хора са живеели или умирали щастливи, чествали са ги или са ги осъждали и много по-късно са се появили отделните, самостойни постройки, наречени психиатрични болници, уж за да се грижат тук за тях.

Началото на модерната медицинска наука е средата на 19. век, когато хуморалната теория на болестта е заменена с клетъчната теория. Интерпретацията на болестта като патологично израждане на клетки, тъкани и органи е научно постижение, което е станало възможно отчасти благодарение на технологичния напредък, отчасти благодарение на създаването на общински учебни болници, годни да поемат голям брой пациенти. Когато пациентите умирали, труповете им служели като “материал” за изследванията на патолозите. Рудолф Вирхов, “бащата” на медицината е бил патолог.

В Англия почти век преди зората на научната медицина почнали да строят болници. Тези институции повече напомняли на сегашните социални домове или старчески домове, отколкото на сегашните болници: всъщност били временен подслон по пътя преди гробището. Облагодетелстващите се от тях със същия ужас престъпвали прага им, както съвременниците ни, когато се озоват в един социален дом. И имали право. 

Когато високопоставен или богат човек се разболявал, той бил лекуван вкъщи и когато му идвало времето, той умирал у дома си. Целта на ранните болници била социалната реформа, а не излекуването. Възникнали като институции на човеколюбието, като се целяло бедните семейства да не трябва да се грижат за болните си роднини, а патолозите да бъдат снабдени с трупове, за да постигнат напредък в медицинската науката, както и да снабдят със “случаи” преподавателите и студентите за нуждите на обучението и упражненията им. 

Да подпомагат болните да се излекуват от болестите си било само странична цел, ако въобще е имало такава. Когато създали отделените, самостойни родилни домове, за образец послужили обичайните обществени болници. Преди 20 век дори жените, произхождащи от семейства, живеещи бедно, рядко били водени в родилни домове.

Развитието на психиатричните болници е следвало подобен образец. Целта на първите ранни психиатричните клиники, създадени в края на 17 век, била следната: да могат богатите да настаняват в тях нежеланите си роднини и да маскират насилственото настаняване с това, че така да се каже става дума за полагане на грижи за болни. 

След като обаче в 18 век институтите на лудниците станали държавни институции, обитателите им били почти изключително бедняци.

Обръщайки поглед към миналото нито един историк на медицината не се съмнява, че от гледна точка на пациентите ранните болници, родилните домове и психиатричните болници са причинили повече вреди, отколкото полза е имало от тях. Не пациентите имат полза от тях, а семействата на болните и медицинския бранш. В случая на психиатричните клиники и днес положението е същото, макар тук са се появили и други извличащи полза от тях: системата на правораздаването и адвокатите.

Преди 20 век болниците са били ужасни институции. Вредите им обаче били намалявани от факта, че болшинството от пациенти в тях били в безнадеждно състояние и не след дълго във всеки случай щели да умрат. Това обаче не било истина за родилните домове и психиатричните болници. 

Типичната жена, оказала се в една родилна болница, била млада и се радвала на прекрасно здравословно състояние. Смъртта й се причинявала непосредствено от мястото, където раждала, тоест от родилния дом. Вероятно нямало да умре, ако била родила вкъщи при привидно нехигиенични условия. 

По подобен начин повечето от приетите в психиатрични клиники били млади възрастни хора в добро здравословно състояние. Превръщането им в хронично болни било пряк резултат от това, че за дълго време ги затваряли в лудница. 

В големите държавни болници също лекували хора, които страдали от неуросифилис или от други фатални заболявания на нервната система. Тези пациенти, в противовес на “психично болните”, скоро умирали от болестта си.

Английската историчка Irvine Loudon пише следното за родилните домове: 
“Макар целта им била да предоставят удобство и компетентност на бедните, които чакали деца, както и да ги предпазят от невежеството на неуките баби, в тях още от самото начало се появявали перманетни епидемиите от родилни треска със смайваща смъртност. С това, че избирали да родят в родилен дом, жените (макар рядко да осъзнавали това) избирали и много по-големия риск да умрат от онзи риск при раждане вкъщи, дори и когато то е в най-мизерния и долен квартал и дори да не помагал никой, освен семейството им и най-неуката баба. Родилните домове означавали такава катастрофа, че погледнато от дистанцията на времето е щяло да бъде по-добре, ако въобще не ги били създали, преди да бъде въведено дезинфекцирането през 80-те години на 19 век.”

Към разказа на Loudon трябва да добавим две неща. 

- Едното е, че обикновено не родилките решавали дали да бъдат настанени в родилен дом. Най-често невежите им, претоварени роднини ги замъквали там, за да се отърват от задължението да се грижат за тях, а понякога и властите, които принуждавали бедните да ползват “просветеното медицинско обслужване” и те не можели да им се противопоставят. 

- Другото обаче е, че вредния характер на родилните домове се изяснил не впоследствие. Още от самото начало той бил очевиден за мнозина лекари и родилки. Съвестни доктори отново и отново наблюдавали и отбелязали, че често от родилна треска умират онези жени, при чието раждане е помагал доктор или акушерка, докато онези, които били родили на същото място, но при друг, се отървавали от болестта. След създаването на родилните домове лекарите били принудени да забележат, че родилната треска е много по-честа при жените, родили в подобни институти, отколкото сред родилите у дома си.

Щом някоя медицинска практика официално бива призната за правилна и се превръща в мярка на обслужването, лекарите много трудно могат да й се противопоставят. За да се издигат, лекарите трябва да се нагаждат и болшинството от тях се нагаждало. 

В първата половина на 19 век лекарите, опирайки се на откритията на химията и физиката, се сдобили с непритежавани дотогава престиж и власт. Лекарите твърдели, че имат обяснение за всичко, което разболява човешкото тяло. 
Родилната треска не била изключение: приписвали я на лошия въздух и това била така наречената теория на миазмата. Няколко лекари не били съгласни с това. В Съединените американски щати Oliver Wendell Holmes, а в Австроунгария Игнац Шемелвайс публично заявили, че родилната треска е заразна болест, която се предава на обслужвания от “мръсната ръка” на лекаря.
Че родилната треска е зараза, било толкова очевидно, че го разпознали много преди да открият бактериите и да разберат ролята им в патогенезата на болестта. Поради липса на разбирането на механизма на заразата поддръжниците на заразата като етиология на родилна треска не били в състояние да опровергаят онези предишни интерпретации на болестта, които обичаят и лекарските авторитети правели убедителни и “истинни”. 

Тълкуването на родилната треска като заразно-ятрогенно заболяване отгоре на всичко накърнявало и застрашавало формирания образ на лекаря като лечител: от новото обяснение следвало, че “причината” за болестта и смъртта на жените е лекарят.

Ноември 2001, Manlius, Ню Йорк

Превод от унгарски: Николай П. Бойков *„Митът за психичната болест”, Томас Сас
Снимка: goodreads.com