„Някои си приписват несъществуваща вина и това ги предпазва от апатия и отчаяние. Те могат да живеят и така, но са изпълнени с чувство, което е и извор на страдание.“
Чувството за вина
Агресивност и вина у децата: едното е естествено, от природата, а другото – придобито от обществото, дори по-скоро спонтанно „изобретено”. Тъй като детето автоматично отбелязва какво му казват родителите и обществото около него, то твърде рано възприема в себе си понятието за „грешка”. Това означава да си сложиш пръста в опасен механизъм. Детето поставя морална оценка върху това, което в началото е било само опит, експериментално доближаване до света. Нашите ангелчета трябва да се научат на всичко: те пипат навсякъде, с опасност да си изгорят пръстчетата дори на пламъка на свещта. Родителската санкция се налага моментално: „Грешка” или „Грехота е!” Така у детето се насажда усещане за ужасно прегрешение.
Думата „грях” показва най-добре това морално отклонение. На еврейски тя означава „да пропуснеш целта”. По начало грехът не е друго, освен проигран опит да се постигне нещо. Моралната оценка се поставя по-късно. Ето защо от пляскане във водата най-напред, детето постепенно се научава да ръководи движенията си. Моят учител Бабà Мухтананда често повтаря: „Има грехове, а не грешници”. В действителност съществуват хора, които считат себе си за грешници. По-голям брой от религиите функционират по този начин. Ислямът забранява консумацията на свинско месо. Не е ли по-добре само да каже, че е токсично ако не се приготви както трябва? Или „не е здравословно”, вместо „не е чисто”? Но забраната е по-ефикасна в историческия контекст и отговаря на едно социологическо несъвършенство. Моралът е сбор от външни правила, които се налагат насила, защото обектът, за когото са предназначени, не е достатъчно зрял да ги изпълни доброволно. Тези начини на мислене продължават да съществуват, грешката се възпроизвежда.
Човек често е склонен да мисли, че обичайното е естествено. Спомням си за шока, който получих на 7-годишна възраст, разбирайки от книгите, че древните гърци не са познавали чувството за вина. Това не им пречело да бъдат справедливи и честни, да имат етика, основана на друга представа за човека. Вината е преди всичко юдейско-християнско понятие.
Вината не е друго, освен една химера за индивидуалното развитие на всеки от нас, спъвано от собствената ни принадлежност към света. Аз придавам на това чувство една защитна функция, забележително ефикасна, особено първоначално.
Да вземем случай с едно дете, чиито родители са небрежни. То не получава от тях нужната му любов. Какво ще последва от липсата на интерес към него? Ще развие едно чувство за вина, което е начин да си обясни липсата на родителска обич. Ако детето забележи, че не го обичат без да е направило нещо лошо, ще изпадне в пълно отчаяние. Това ще рече, че то няма никакъв шанс да намери обичта, от която го лишават. Обратно – ако е виновно, това обяснява всичко. Детето логично плаща за своята „грешка”. В случая чувството за вина позволява преодоляването на една необяснима ситуация.
– Нормално е да не ме обичат – си казва детето, – защото не постъпих добре.
По този начин детето не само се предпазва от непоносимата болка, предизвикана от родителско невнимание, но си отваря и вратичка за измъкване от положението. Защото, ако е допуснало някаква грешка, има възможност да я поправи. Това му дава и надежда: детето се убеждава, че може да се пребори с положението и да се избави от чувството за пълна безпомощност. Когато човек види мираж в пустинята рискува напразно да се запъти към една химера. Но след няколко изминати километри, би могъл наистина да попадне на оазис.
Някои си приписват несъществуваща вина и това ги предпазва от апатия и отчаяние. Те могат да живеят и така, но са изпълнени с чувство, което е и извор на страдание. Няма нищо по-често срещано в семейството от тази измислена вина. Родителите се обвиняват, че не са дали достатъчно на децата си, а децата – че не са се отблагодарили на създателите си. И едните, и другите създават нещастието си по този начин. Вината предизвиква една приглушена мъка, която се изразява под формата на агресивност към другия. А това отново подхранва вината. Създава се порочен кръг, в който действащите лица се въртят в кръг до пълно изтощение.
С чувството за вина се свиква. Не е ли това гаранция, че проблемите ни са обясними? Ако човек изпитва някаква липса, значи е виновен. Той продължава да чувства вина, липсата се усилва и се стига до непреодолима душевна катастрофа. По този начин вината може да ни предпази от лудост.
Аз открих този психически механизъм в болницата „Света Ана”, където настаних двама мои пациенти с шизофрения в една и съща стая. Единият скоро прие предложението ми:
– Чувства се виновен.
Както е присъщо за шизофрениците, другият отговори като ехо:
– Виновен съм.
Забелязах постепенно увеличаване на напрежението помежду им. Те бяха в съревнование кой е по-виновен.
– Аз съм повече виновен от теб!
– Не, аз!
Тогава разбрах, че вината е само начин на съществуване. Тъй като се предполага, че аз мога да изляза от положението, в което съм се поставил, тогава вината ми дава известно чувство за сила, което засилва самочувствието.
Това е принципът и на неврозата. Всичко щеше да бъде отлично, ако беше болезнено! Следователно, моята роля е да покажа на пациентите, че има по-безболезнени и по-икономични на енергия начини, за да утвърди човек своята личност. Вината е вид самозащита, но може да се превърне и в пагубна стихия.
Животните в природата убиват своите малки, които не са жизнеспособни. Ако детето не получава любов, то започва да възприема себе си като звяр, незаслужаващ да живее. То не може да оспорва ориентацията на своите родители. Ако нещо не върви както трябва, детето си го обяснява с това, че някъде греши. Грешката може да го доведе до саморазрушение: щом не съм достоен за любов, трябва да се унищожа.
Явлението, продиктувано от чувството за вина, се наблюдава най-често при жени, подложени на насилие или децата, които са били бити. Знаем, че жертвите изпитват срам, който не винаги е разбираем за страничния наблюдател. Това е чувство, което би трябвало да изпитва този, който причинява страданията. Страхът на жертвата е може би последният опит да се покаже на мъчителя неговото репресивно поведение, което позволява да се въз-върнат „естествените” благоприятни отношения на уважение към „другия”. Чрез своето поведение децата несъзнателно се опитват да изявят чувства, които не са изразени в семейството, а би трябвало да съществуват. Те несъзнателно се надяват тези чувства да позволят връщане към нормалното положение. Със сигурност може да се каже, че вината опасно влияе върху живота на детето. Иначе, никой от всички тези хора не с виновен за нищо. Задачата ми е да ги освободя от нещо, което не съществува.
Вината е опасна химера:
- Дистанцирайте се от нравоучителните речи и престанете да бъркате грешките си с грехове. Не се обвинявайте!
- Самообвинението е съблазнителна клопка, защото придава смисъл на много наши проблеми. Но като се обвиняваме, няма да си решим проблемите.
Избрано от: „Терапия на щастието“, Д-р Етиен Жаланк, изд. „Здраве и щастие”, 1994
Снимка: youtube.com
