„Това е нагледен модел на познанието, научна метафора. Непременно нещо ще остане неизвестно, непресметнато, несъобразено. Сигурни сме, че виждаме всичко, и не ни и идва наум, че има още нещо, което не виждаме.“

За мъдростта на камъните и човешкото несъвършенство, споделено от руския журналист, писател и японист, Владимир Цветов (1933-1993) в книга му „Петнайсетият камък от градината на „Рьоанджи“.

(Ryoanji temple Rock Garden by Ito Nisaburo, 1950)

Обръщение към читателя от градината на манастира „Рьоанджи“

„Градината с камъните”, „Философската градина”, „Градината на Рьоанджи“… Десетки имена има главната забележителност на японския град Киото и може би най-голямата му ценност. И по десетки начини се тълкува същността, която е вложил преди векове мъдрият монах Соами в петнайсетте необработени и различни по големина черни камъка, пръснати по белия пясък.

Казах петнайсет камъка, защото толкова са посочени в пътеводителя. А в действителност се виждат само четиринайсет. Петнайсетият не се вижда. Скриват го съседните. Правиш крачка по дървената галерия покрай пясъчния правоъгълник – от останалите три страни градината е заобиколена от каменисти манастирски стени - и отново виждаш четиринайсет камъка. Петнайсетият – същият, който остава скрит, сега се оказва сред тях, а изчезва друг. Следваща крачка и гениално планираният хаос отново се вижда в друга композиция от петнайсет камъка, единият от които е невидим.

Едни ги съзерцаваха дълго и самовглъбено, встрани от екскурзионната блъсканица, така както може би са правили навремето познатите ни от гравюрите на Хосукай хора, когато суетливо шумните екскурзоводи непременно са щели да бъдат хвърлени живи във врящ котел. Други, покорявайки се на темпа на екскурзовода, на когото на свой ред не би му мигнало окото да свари живи враговете на масовия туризъм, все пак успяваха да снимат градината от галерията – добре че сегашното автоматично фокусиране позволява да се щракне фотоапаратът дори от гъстата галопираща тълпа. Отгоре на това имаха време и да преброят камъните, сякаш правеха инвентаризация на строителна площадка, която немарливите каменоделци бяха забравили да подредят. По галерията минаваха най-различни хора. Най-различни бяха и мислите, които градината  пораждаше у тях.

„Градината с камъните“ може да бъде символ на своеобразната икономическа структура на Япония, където канарите на монополистичния капитал се извисяват над морето от песъчинки – безбройните малки и дребни предприятия.“ Тези думи според мен са се родили между две щраквания на автоматичния фотозатвор. Безспорна асоциация, що се отнася до японската икономика, но в „Градините с камъните“ тя се възприема като стържене на пирон по ръждиво желязо.

„Това е нагледен модел на познанието, научна метафора. Непременно нещо ще остане неизвестно, непресметнато, несъобразено. Сигурни сме, че виждаме всичко, и не ни и идва наум, че има още нещо, което не виждаме.“ – такива мисли спохождат в градината оня, който е имал достатъчно воля и истински интерес към мъдрата красота, за да анатемоса гръмогласния екскурзовод спринтьор и да се откаже за известно време от фотоапарата.

Но не са ли напразни опитите да се търси в самата градина смисълът на творението на Соами? Ами ако „Градината с камъните“ е като онези въпроси гатанки, при решаването на които привържениците на дзенбудизма са шлифовали способността си да откриват неочакваните страни на явленията?

Аз не съм привърженик на дзенбудистките догми, но нима просветлението е само техен прерогатив? Гледах пълната с хора галерия от противоположната страна на градината. Те виждаха абсолютно еднакъв брой камъни. Но всеки виждаше своите четиринайсет камъка. Може би Соами е искал да каже, че работата не е в камъните, а в хората, които идват в градината? Може би смисълът на градината е в това, че хората възприемат едно и също нещо по различен начин, всеки – по свой? И при това на никой от източните хора не му идва наум да твърди: аз виждам света правилно, а останалите – не. Може би ключът към заложената в „Градината с камъните“ идея е конституцията, съставена, както твърдят японските хроники, от принц Сьотоку още през VII век, която и до ден днешен поразява с дълбочината си?

Всеки човек има сърце. А всяко сърце има свои наклонности. Той смята това за добро, а аз – за лошо. Аз смятам това за добро, а той – за лошо. Но съвсем не е задължително аз да съм мъдрец, а той – глупак. И двамата сме обикновени хора.“

От: „Петнайсетият камък от градината на „Рьоанджи“, Владимир Цветов, изд. Партиздат, София, 1987 г.
*Ryoanji temple Rock Garden by Ito Nisaburo, 1950, Postcard