„…ние ще работим, за да го издържаме, както ни нареди, а удоволствието му ще бъде единствената ни награда. Тъй като можем да допринесем с най-много, ще можем да казваме най-малко. Тъй като имаме по-голяма способност за мислене, няма да ни се позволяват собствени мисли…“

За убийството и възкресението на човешкия дух, назаем от опус-магнума на Айн Ранд „Атлас изправи рамене“. Не мрачно пророчество за неизбежно унищожение, а манифест за начина, по който можем да го избегнем, ако се променим.

(Photo portrait of Russian-American writer Ayn Rand used for the first-edition back cover of her novel The Fountainhead,1943)

През цялата човешка история на разума са гледали като на зло, и всякакви обиди – от ерес до материализъм и експлоатация, всякакви неправди – от изгнание до лишаване от граждански права и конфискация, всякакви мъчения – от подигравки до изтезания и разстрели – са били хвърляни върху онези, които са поемали отговорността да погледнат на света през очите на живото съзнание и да извършат жизненоважното действие на рационалната връзка. Така че само доколкото неколцина са продължавали да мислят – във вериги, в затвори, в скрити кътчета, в килиите на философите, в магазините на търговците, – само дотолкова човечеството е било в състояние да оцелее. През всички векове на обожание на безмозъчните – каквато и стагнация да е понасяло човечеството, каквато и бруталност да е практикувало – единствено благодарение на хората, които са разбирали, че житото има нужда от вода, за да расте; че камъните, положени в дъга, ще образуват арка; че две и две е четири; че на любовта не се служи с мъчение, а животът не се подхранва с разруха, само благодарение на тези хора останалите са се научили да преживяват моменти, в които са улавяли искрицата на човечността, и единствено сборът от тези моменти им е позволил да продължат да съществуват. Човекът на ума ги е научил да правят хляба си, да лекуват раните си, да коват оръжията си и да строят затворите, в които да го хвърлят. Той е бил човек с прекомерна енергия и безмилостна щедрост, който е знаел, че застоят не е съдбата на човека, че немощта не е негова природа, че находчивостта на ума му е най-благородната и радостна сила – и служейки на тази любов към съществуването, която само той е изпитвал, той е продължавал да работи, да работи на всяка цена, да работи за своите грабители, тъмничари, мъчители, плащайки с живота си за привилегията да спаси техния. Това е било неговото величие и неговата вина – че им е позволил да го научат да се чувства виновен заради величието си, да приеме ролята на жертвено животно и, като наказание за греха за интелигентността, да загине на олтарите на диваците.

Трагичната шега на човешката история е, че по всички олтари, издигани от хората, винаги са принасяли в жертва човек, а са почитали някакво животно. Човечеството винаги е обожавало животинските, а не човешките качества: идола на инстинкта и идола на силата, мистиците и царете, мистиците, които са копнеели за безотговорно съзнание и са управлявали с претенцията, че тъмните им емоции са по-висши от разума, че познанието идва на слепи, безпричинни тласъци и трябва да се следва сляпо, без да бъде подлагано на съмнение – и царете, които са управлявали с нокти и мускули, чрез завоеванието като основен метод и грабежа като основна цел, с тояга или пушка, като единствена санкция за властта си. Защитниците на човешката душа са се интересували от чувствата на човека, а защитниците на тялото му – от стомаха. Но и едните, и другите са се обединявали срещу ума му. И все пак никой, дори и най-низшето човешко същество, не е в състояние да се откаже напълно от ума си. Никой не е вярвал в ирационалното – онова, в което вярват, е несправедливостта. Когато човек се откаже от разума си, то е защото целта му е такава, че разумът не би му позволил да я признае. Когато проповядва противоречия, той го прави със съзнанието, че някой ще приеме товара на невъзможното, някой ще го осъществи за него с цената на собственото си страдание или живот – разрушението е цената за всяко противоречие. Именно жертвите правят неправдата възможна. Хората на разума са я направили възможна, за да проработят правилата на диваците. Да се окраде разумът е бил мотивът на всяко противопоставено на разума вярване в света. Обирът на способните е бил целта на всяко вярване, което е проповядвало саможертва. Обирджиите винаги са го знаели. Ние – не. Дойде времето и ние да го разберем. Онова, което сега ни карат да почитаме, същото, което някога е било облечено като Бог или цар, е голата, сгърчена, безмозъчна фигура на некомпетентния човек. Това е новият идеал, целта, към която да се стремим, смисълът, за който да живеем, и всички хора трябва да получават награди в зависимост от това доколко се доближават до него. Разправят ни, че това е епохата на обикновения човек – титла, за която всеки човек може да претендира като награда за отлично постижение, което е успял да не достигне. Ще се издигне до благороднически сан чрез усилието, което не е направил, ще го почитат заради доблест, която не е показал, и ще му се плаща заради блага, които не е произвел. Но ние – ние, които трябва да изкупим вината, че сме способни, – ние ще работим, за да го издържаме, както ни нареди, а удоволствието му ще бъде единствената ни награда. Тъй като можем да допринесем с най-много, ще можем да казваме най-малко. Тъй като имаме по-голяма способност за мислене, няма да ни се позволяват собствени мисли. Тъй като имаме собствена преценка за действията си, няма да ни се позволява действие по наш избор. Ще работим под директиви и контрол, издавани от онези, които са неспособни да работят. Те ще разполагат с нашата енергия, защото нямат своя собствена, и с нашите продукти, защото не могат да произвеждат. Да не би да казвате, че това е невъзможно, че не може да работи? Те го знаят, но тъкмо вие не го знаете, и те разчитат на това. Те разчитат да продължите, да работите до границите на нечовешкото и да ги храните, докато сте жива, и когато рухнете, ще има друга жертва, която да започне да ги храни, докато се бори да оцелее, и животът на всяка следваща жертва ще бъде по-кратък, и докато вие ще умрете, за да им оставите железопътна компания, последният ви наследник по дух ще умре, за да им остави парче хляб. Това обаче не притеснява мародерите. Техният план – както и планът на царствените мародери от миналото – е плячката да им стигне до края на техния живот. Преди това винаги е ставало, защото в рамките на едно поколение жертвите не са свършвали. Този път обаче няма да стане. Жертвите стачкуват. Стачкуваме срещу мъченичеството и срещу моралния кодекс, който го изисква. Стачкуваме срещу онези, които вярват, че един човек трябва да съществува заради друг. Стачкуваме срещу канибалския морал, независимо дали се упражнява върху телата или духа. Единствените условия, при които ще работим с хората, са нашите – а нашите условия са морален кодекс, според който човекът е цел сама по себе си, а не средство за целите на другите. Не искаме да им налагаме кодекса си. Свободни са да вярват в каквото искат. Но ще трябва да вярват и да съществуват без наша помощ. И веднъж завинаги ще научат значението на вярата си. Тази вяра е оцеляла столетия единствено с одобрението на жертвите – заради това, че жертвите са приели наказанието за нарушаването на кодекс, невъзможен за спазване. Но този кодекс е предназначен да бъде нарушаван. Той се опира не на тези, които го спазват, а на онези, които не го спазват, моралът му продължава да съществува не заради добродетелите на светците му, а благодарение на грешниците. Ние решихме вече да не бъдем грешници. Спряхме да нарушаваме този морален кодекс. Ще го унищожим завинаги с единствения метод, който той не може да понесе: като му се подчиним. Подчиняваме му се. Превиваме се. В отношенията си с другите хора ние спазваме техния ценностен кодекс и им спестяваме всички злини, които изобличават. Умът бил зло? Ние оттеглихме произведенията на ума си от обществото, и нито една от нашите идеи няма повече да бъде позната на хората или използвана от тях. Способностите са себично зло, което не оставя шанс на по-малко способните? Ние се оттеглихме от съревнованието и оставихме всички възможни шансове на некомпетентните. Преследването на богатство е алчност, коренът на всяко зло? Вече не се опитваме да правим състояния. Зло е да печелиш повече от елементарните си нужди? Ние приемаме само най-простите работни места и произвеждаме със силата на мускулите си само толкова, колкото консумираме за непосредствените си нужди – нито стотинка повече, нито една творческа мисъл повече, които да вредят на света. Зло е да успяваш, понеже успехът се постига от силните за сметка на слабите? Спряхме да товарим слабите с нашите амбиции и ги оставихме свободни да преуспяват без нас. Зло е да си работодател? Нямаме работа, която да предложим. Зло е да се притежава собственост? Ние не притежаваме нищо. Зло е да се наслаждаваш на съществуването си на този свят? Вече не търсим никаква наслада от техния свят, и – това беше най-трудното за постигане – онова, което изпитваме към техния свят, е емоцията, която те проповядват като идеал: безразличие, празнота, нищо, печатът на смъртта… Даваме на хората всичко, което претендират да искат и да смятат за добродетел от векове наред. Нека сега да видят дали наистина го искат.

Избрано от: „Атлас изправи рамене“ (Трета част: „А е А“), Айн Ранд, превод от английски Петьо Ангелов, изд. „Изток-Запад“, София, 2009
Снимка: Photo portrait of Russian-American writer Ayn Rand used for the first-edition back cover of her novel The Fountainhead (1943), bg.wikipedia.org