„Днес големи трудности за всички, както и за нас, невролозите, създава повече скуката, отколкото нуждата. Днешният човек е духовно преситен и тази духовна преситеност е същността на съвременния нихилизъм.“
(1905 ~ 1997)
Колективни неврози
През 1923 г. Фройд споменава в едно писмо до Бюлер „нашето излязло от релсите време“. Но и днес все още много се говори за болест на времето, за болест на духа на времето, за патология на духа на времето. Дали болестта на времето е идентична с това, към което психотерапията насочва усилията си, с неврозата? Дали времето е заболяло от нервност? Действително има една книга - авторът се казва F. С. Weinke - която се нарича „Нервното състояние, линеенето на нашето време.“ (Der nervose Zustand, das Siechthum unserer Zeit). Книгата излиза във Виена, в издателство J. G. Heubner през 53 г. - но не през 1953 г., а през 1853 г. когато думата линеене (Siechtum) все още се пишеше с th. Johannes Hirschmann успя да докаже, че неврозите не са се увеличили; що се отнася до честотата им, тя е останала същата в продължение на десетилетия, а сред тях страховите неврози дори са намалели. Променила се е само клиничната картина на неврозите, симптоматологията и в този смисъл страхът по-скоро отстъпва на заден план.
Но не само невротичният страх, а и страхът изобщо не се е увеличил. Freyhan обърна внимание на това, че в древните времена, например в епохата на робството, на религиозните войни, на изгарянето на вещици, на преселението на народите или на големите епидемии - във всички тези „добри стари времена“ хората не са се страхували по-малко, отколкото в наше време. Вероятно дори в предишните векове е съществувал много повече страх, а и много повече основания за страх, отколкото в нашия век. Става ясно, че едва ли е много удачно да назоваваме нашата епоха „век на страха“. Следователно изобщо не може да става дума, че честотата на невротичните заболявания днес се е увеличила; това, което се е увеличило, е по-скоро нещо друго: психотера-певтичната потребност, т. е. потребността на хората да се обръщат в своята духовна нужда към психиатъра.
Известно е, че в процентно отношение ендогенните психози проявяват учудваща константност. Това, което се променя, е единствено броят на постъпващите в клиники. Този факт също има своите основания. Когато например във виенската клиника „Щайнхоф“ през 1931 г. с над 5000 постъпили бе достигната кулминация (за повече от 40 години), а през 1942 г. с 2000 постъпили - най-ниското ниво, това може много лесно да бъде обяснено: през 30-те години, по времето на световната стопанска криза, пациентите бяха оставяни от техните роднини по понятни икономически причини възможно най-дълго в клиника, дори самите пациенти бяха доволни, че имат покрив над главата си и топла храна. Другояче стояха нещата в началото на четиридесетте: поради също така понятния, обоснован страх от евтаназия болните биваха прибирани в къщи, съответно изписвани, колкото се може по-бързо - или по възможност изобщо не постъпваха в клиники.
Не само клиничната картина на неврозите се е променила и не само тяхната симптоматология е друга. Подобно нещо се наблюдава и при психозите (Fleinrich Kranz). Така например стана ясно, че ендогенно-депресивно болните хора днес по-рядко страдат от чувство за вина: на преден план е грижата за работното място и за работоспособността; това са темите на днешните ендогенни депресии (A. v. Orelli) - вероятно защото те са болката на днешния обикновен човек. Що се отнася до етиологията на болестта на времето, твърди се, че скоростта на нашето време разболявала хората.
Например социологът Hendrik de Man обявява: „Скоростта не може безнаказано да бъде ускорявана над определена граница.“ Това, че човек не би понесъл нарастване на скоростта, например на неговото машинно придвижване, че в това отношение не е дорасъл за техническия напредък - това не е ново, но затова пък неправилно пророкуване. Когато през миналия век били пуснати първите железници, медицински капацитети обявили за невъзможно човек да издържи свързаното с това пътуване ускорение, без да се разболее. Само до преди няколко години имаше съмнения, дали е здравословно да се лети в самолет със свръхзвукова скорост. Сега виждаме колко прав е бил Достоевски, когато определя човека като онова същество, което свиква с всичко. Скоростта на съвремието в никакъв случай не може да се разглежда като причина за болестта на времето, както и изобщо като причина за болест. Аз бих се осмелил дори да твърдя, че ускореното темпо на живота днес по-скоро представлява опит за самолечение - макар и несполучил. Действително вихреното темпо на живота може много лесно да бъде разбрано, ако го схванем като опит за самоупояване: човек бяга от една вътрешна пустош и празнота и бягайки, се хвърля във водовъртежа. Janet описва при онези невротични хора, които той определя като психастеници, едно така наречено от него sentiment de vide, т. е. едно чувство за безсъдържателност и празнота. Това чувство на празнота съществува и в преносен смисъл, имам предвид чувството за екзистенциална празнота, чувството за безцелност и безсъдържателност на съществуването. Днешният човек в много отношения преживява това, което сигурно най-сполучливо може да се предаде с перифраза на думи на Гьоте от Егмонт: „Едва ли знае откъде е дошъл - да не говорим пък накъде отива.“ И бихме могли да допълним: колкото по-малко знае целта на своя път, толкова повече ускорява темпото, с което изминава разстоянието до там.
Чувството за екзистенциална празнота, чувството за безцелност и безсъдържателност на съществуването ние означихме като екзистенциална фрустрация, като неосъщественост на волята за смисъл. Тази воля за смисъл ние противопоставихме на волята за власт, която например индивидуалната психология на Адлер не без право възвръща под формата на стремеж към значимост. Ние противопоставихме волята за смисъл на още една, на волята за удоволствие, в чието господство под формата на принципа на удоволствието психоанализата на Фройд беше твърдо убедена. И виждаме, че тъкмо там и тогава, когато волята за смисъл остане незадоволена, волята за удоволствие служи за това, поне да упои екзистенциалната незадоволеност на човека. С други думи: волята за удоволствие излиза на преден план едва тогава, когато човекът не може да задоволи своята воля за смисъл. Само в екзистенциалния вакуум избуява сексуалното либидо. Разочарованието на човека в битката му за смисъл на съществуването, едно такова екзистенциално разочарование, бива компенсирано с помощта на сексуално упояване.
Екзистенциалният вакуум може да бъде манифестиран, но и да остане латентен. Ние живеем във време на нарастваща автоматизация и тя носи със себе си увеличаване на свободното време. Само че съществува не само свободно от нещо време, но и свободно за нещо време; екзистенциално фрустрираният човек не знае с какво да го запълни, с какво да попълни своя екзистенциален вакуум. Шопенхауер смяташе, че човечеството се мята между нужда и скука. Днес големи трудности за всички, както и за нас, невролозите, създава повече скуката, отколкото нуждата. Скуката се е превърнала в първостепенна причина за душевна болест.
Ако се запитаме за основните клинични форми, в които срещаме екзистенциалния вакуум, то между другото би трябвало да се спомене така наречената неделна невроза, т. е. депресията, която избухва, когато седмичната работна заетост бъде прекъсната и поради липса на знание за конкретния смисъл на своето лично съществуване сега човек осъзнава мнимото безсмислие на своя живот.
Но не само краят на работния ден, а и краят на човешкия живот ни поставя въпроса, как да запълним времето си: застаряването на населението също конфронтира човека, често рязко изтръгнат от своята професионална дейност, с екзистенциалния вакуум. И най-накрая, наред с възрастните хора, младите са тези, у които в голяма степен е фрустрирана волята за смисъл; защото „в страни с висок жизнен страндарт много млади хора извършват престъпления преди всичко от скука“ (Wolf Middendorf).
Но екзистенциалният вакуум не винаги е манифестиран: той може да остане латентен - скрит, маскиран, и ние познаваме различни маски, зад които той се таи. Нека помислим например за болестта на мениджърите, които се впускат в работата с такова усърдие, при което волята за власт, да не кажем нейният най-примитивен и банален вид – „волята за пари“ - изтласква волята за смисъл.
Н. Plugge показа, че екзистенциалната фрустрация като цяло, но в частност и така наречената неделна невроза, може да завърши със самоубийство; с помощта на 50 опита за самоубийство той доказа, че те в крайна сметка и всъщност не се обясняват нито с болест, нито с икономически нужди, нито с професионални или други конфликти, а изненадващо само с едно: със скука.
И така, вероятно Karl Bednarik имаше право, когато веднъж писа: „Проблемът за материалната нищета на масите се е превърнал в проблема за благосъстоянието, в проблема за свободното време.“ Във връзка с проблема за неврозите Paul Polak още през 1947 г. обърна внимание, че не трябва да се оставяме на илюзията, че с разрешаване на социалните въпроси невротичните заболявания ще се предадат от само себе си - вярно е обратното: едва когато се разрешат социалните въпроси, екзистенциалните още повече ще избухнат в съзнанието на човека. „...Разрешаването на социалния въпрос всъщност тепърва ще освободи духовната проблематика, тепърва ще я мобилизира; човекът тепърва ще стане свободен, за да атакува истински себе си и едва сега истински ще разпознае проблематичното у самия себе си, своята собствена проблематика на съществуването.“
Ние дефинирахме неврозата sensu strictiori като психогенно заболяване. Съществуват и неврози в един метаклиничен, както и неврози в един параклиничен смисъл. Към последните се числят колективните неврози. Те са квази-неврози, неврози в преносен смисъл. Ние видяхме, че не може да става дума за нарастване на неврозите в клиничния смисъл. Това означава, че клиничните неврозите не са нараснали в такава степен, че да са станали колективни. Доколкото обаче имаме право да говорим за неврози в параклиничен смисъл, нашият опит показва, че колективната невроза на настоящето се отличава с 4 симптома:
– Ситуативно съществуване. Днешният човек е свикнал да живее ден за ден.
– Фаталистка жизнена нагласа. Ако ситуативно настроеният си казва, че не е необходимо да действа и да вземе в ръце собствената си съдба, то фаталистично настроеният си казва, че това изобщо не е възможно. Днешният човек е обладан от суеверие в най-различни съдбовни сили. Едно изследване на Галъп институт показа, че само 45 процента от австрийските жени не вярват „в астрологическата обвързаност на своя живот с положението на звездите“.
– Колективистично мислене. Ако в духа на тези две жизнени позиции, на ситуативната, както и на фаталистката, човекът пропуска да обхване ситуацията, то при следващите два симптома се вижда патологията на духа на времето, това, че човек вече почти не е в състояние да схване личността, т. е. себе си и другия qua личност. Днешният човек иска да се влее в масата; в действителност той се дави в нея, отказва се от себе си, а именно като свободно и отговорно същество.
– Фанатизъм. Ако колективистично настроеният игнорира своята собствена личност, то фанатикът игнорира тази на другия, на другомислещия. Мнението на другия не е валидно, валидно е единствено собственото мнение.
Известно е, че не само душевен, но и духовен конфликт, например на съвестта, може да доведе до невроза. Ние я означаваме като ноогенна невроза. Разбираемо е, че докато един човек изобщо е подвластен на конфликти на съвестта, той ще бъде неуязвим за фанатизма, дори и за колективната невроза. И обратно, човек, който страда от някаква колективна невроза, напр. политически фанатизъм, може да преодолее своята колективна невроза в степента, в която отново е в състояние да чуе гласа на съвестта си и дори да страда от него.
Преди години говорих върху тази тема на един лекарски конгрес, между другото и пред колеги, които живеят в тоталитарен режим. След доклада те дойдоха при мен и казаха: „Ние познаваме много добре това, за което говорихте: при нас то се нарича болест на функционера; много партийни функционери с времето не издържат психически на нарастващата тежест на съвестта си: тогава обаче те биват излекувани от своя политически фанатизъм.“ С една дума: докато съвместното съществуване на колективна невроза и клинично здраве е възможно, то отношението на колективна невроза и ноогенна невроза е обратно пропорционално.
Всички четири симптома на колективната невроза: ситуативната и фаталистката жизнена нагласа, колективистичното мислене и фанатизмът- могат да бъдат обяснени с бягство от отговорността и страх от свободата. Свободата и отговорността обаче представляват духовността на човека. Днешният човек е духовно преситен и тази духовна преситеност е същността на съвременния нихилизъм.
От: „Теория и терапия на неврозите“, Виктор Франкъл, превод Геновева Николова, изд. Лик
Снимка: Виктор Франкъл (1905-1997), bg.wikipedia.org