Колко е трагично, че повечето хора умират без да са се родили ♥ Ерих ФРОМ

„В момента на раждането на човека, живота му задава въпрос, и той е длъжен да му даде отговор, да го дава във всеки момент от съществуването си.“

(„Narcissus“ by Baroque master Caravaggio, circa 1597-1599, Galleria Nazionale d'Arte Antica, Rome)

Новият тип пациенти идващи при психоаналитика

В началото на нашия век при психиатрите идваха хора страдащи от определени болестни симптоми. Бяха с парализирани крайници, забелязваха се натрапливи симптоми, състоящи се в миене на ръце или натрапливи мисли от които те не могли да избягат – с други думи, те бяха болни в този смисъл на думата „болест” използван в медицината. Нещо им пречело да функционират в обществото, както функционира така наречената „нормална личност”. Представата за лечението съответствало на представата за тяхната болест. Те страдали и искали да се отърват от подобни симптоми; „Здраве” за тях било отсъствие на болест. Желанието им се свеждало до това: Да бъдеш като всеки среден клас човек, казано по друг начин, да не си нещастен и да не изпитваш по-големи трудности, отколкото средния клас човек на нашето общество. Такива хора както преди идват при психоаналитика за помощ, и за тях психоанализата, както по-рано, представлява терапия, премахваща болезнените симптоми и даваща възможност за функциониране в обществото. Но ако по-рано такива пациенти представляваха голяма част от посетителите, то сега те са малцинство в кабинетите на психоаналитиците – може би, не защото техния брой е намалял, а защото техния брой се мени в сравнение с множеството нови „пациенти”, които идват. Те добре функционират в обществото, не са болни в обичайния смисъл на думата, но страдат от maladie du siècle (от фр. „Болестта на века“  Фром има предвид отчуждението на човека от самия себе си, от другите хора и от природата), от това недоволство и от вътрешната безжизненост, за която аз говоря. Такива пациенти идват при психоаналитика, не знаещи от какво всъщност страдат. Те се оплакват продължително от безсъние, нещастен брак, липса на радост от работата и други подобни проблеми. Основно те вярват, че всички проблеми се коренят в този или онзи симптом на някоя болест – само трябва да се отърват и всичко ще бъде наред. Те не виждат ядрото на проблема, нито в продължителността и безсънието, нито в техните съпружески отношения или работа. Тези оплаквания са единствената съзнателна форма, в която нашата култура остава да бъде изразено нещо което е по-дълбоко – общо за различните хора, мислещи, че им пречи този или онзи частен симптом. Общото за всички тях е причината за страдането, която се явява отчуждението на човека от самия себе си, от другия човек, от природата, усещането когато живота отминава, как пясъка изтича между пръстите когато умира, в общи линии неизживения живот, безрадостния живот въпреки материалното изобилие.

Каква помощ може да предложи психоанализата на страдащите от maladie du siècle? Тази помощ се различава – и не се различава – от „лечение”, което се заключава в избавянето от болезнените симптоми, възпрепятстващи функционирането на човека в обществото. За страдащите от отчуждение, лечението не се заключава в отсъствието на болест, а в наличието на благоденствие.

Природата на щастието – психична еволюция на човека

Първият подход към определението на благоденствието е следния: Това битие което е в съгласие с природата на човека. Ако разгледаме това твърдение не чисто формално, то възниква въпроса: Какво е това битие което е съгласно с условията на човешкото съществуване? Кои са тези условия?

Човешкото съществуване поставя пред нас много въпроси. Човекът е захвърлен в този свят независимо от волята му, той го захвърля също не по своя воля. В противоположност на животното, което е неделимо от инстинктите, „вградените” механизми за адаптация към околната среда, и живее напълно в рамките на природата, човека няма подобен инстинктивен механизъм. Той е длъжен да изживее своя живот, а живота да бъде изживян от него. Човекът е в природата и в това време, и излиза от нея. В него надделява самоосъзнаването, той осъзнава себе си като отделено същество, което го кара да се чувства нетърпимо самотен, изгубен, безсилен. Самият факт на неговото раждане поставя проблем. В момента на раждането на човека, живота му задава въпрос, и той е длъжен да му даде отговор, да го дава във всеки момент от съществуването си. Не чрез ума, не чрез тялото – той трябва да отговори сам, личността, мислеща и мечтаеща, която спи и яде, плаче и се смее, – цялостният човек. Какъв въпрос поставя пред него живота? Може да бъде формулиран така: как да преодолее страданието, затвореността, срамът породен от преживяването на самотното битие? Как да намери единство със самия себе си, с другите, с природата? Човекът трябва да намери някакъв отговор, и даже да е безумен, да намери отговор – преодолявайки ужаса на отделеността, посредством картина на света, живеейки в собствена черупка. Въпросът винаги е един и същ, отговорите, могат да бъдат различни, но са намалени, по същество, до два. Единия се заключава в преодоляване на отделеността и постигане на единство с помощта на регресия до състояние което съществува до събуждането на самоосъзнаването, до неговото раждане. Друг отговор – пълното раждане, развитието на самоосъзнаването, на разума, способността за любов – е излизането от предела на собствения егоцентризъм, достигането до нова хармония, ново единение със света. Говорейки за раждането на човека ние основно имаме наум физиологическия акт случващ се след приблизително девет месеца след зачатието. Не трябва да се преоценява значимостта на такова раждане. Седмица след появяването на бебето на бял свят по много важни черти, то е сходно с плода в утробата на майката, отколкото възрастен мъж или жена. Уникално по рода си, е прерязването на пъпната връв, бебето пристъпва към първия си акт – дишането. Целият този начин на откъсване от първичните връзки, е възможен дотолкова, доколкото се съпровожда от оригинална дейност. Раждането не е единичен акт, а процес. Целта на живота е пълното раждане, колко е трагично, че повечето хора умират без да са се родили. Да живееш – означава да се раждаш ежеминутно. Смъртта настъпва с края на раждането. Физиологически нашата клетъчна система живее постоянно в процеса на постоянно възраждане. Психологически по-голямата част от нас в някакъв момент прекратява процеса на раждането. Някои основно са мъртвородени: те живеят физиологически, докато душевната им цел е завръщане в лоното, в земята, в мъртвата тъмнина. Те са безумни или почти безумни. Много други отиват по пътя на живота по-нататък. Но те не са в състояние да прережат пъпната връв, те са симбиотично привързани към майката, бащата, семейството, расата, държавата, статуса, парите, боговете и т. н. Те никога не стават самите себе си, защото никога не се раждат изцяло.

Опита за регресивен отговор на проблема за съществуването може да има различни форми. Те всички са несъстоятелни и довеждат до страдание. Веднъж отървал се от дочовеческото, райско единство с природата, човека никога не може да се върне назад – два ангела с огнени мечове му преграждат обратния път. Само в смъртта и в безумието може да се случи такъв обрат, но не в живота, не и в здравия ум. Търсенето на регресивно единство може да става на разни нива, които едновременно се явяват различни степени на ирационалности и патологии. Човек може да бъде обхванат от страстта към възвръщането в майчиното лоно, в кръглата земя, в смъртта. Ако подобна страст се явява всепоглъщаща и на нея не може да се устои, тогава резултата е самоубийство или лудост. По-малко опасна и патологическа форма на регресивно връщане е привързаността към майчината гръд или твърдата ръка, към заповедите на бащата. Различията между такава привързаност и цели съответства на различията между типовете личности. Оставайки у майчината гръд – той остава вечно зависимо сукалче, изпитвайки еуфория, когато го обичат, хранят, защитават, когато му се възхищават и т.н., това дете се преизпълва с нетърпима тревога при най-малката опасност от отделяне от любящата майка. Човека, зависим от бащините заповеди, може да проявява значителна инициатива и да бъде активен, но винаги при едно условие – трябва да съществува авторитет, който ще му дава заповеди и да притежава оценяваща и наказателна сила. Друга форма на регресивна ориентация е деструктивността, цел на която се явява преодоляване на отделеността в желанието да се разруши всичко и всеки. Тя може да се прояви като желание да се погълне, включително и себе си и всички около себе си, при което света като цяло, а и всяка негова част се възприема като храна, или просто като стремеж да унищожи всичко, с изключение на едно нещо – самия себе си. Има още една форма на избавление от страданието, причинено от отделеността, - постепенното изграждането на собственото Аз, като укрепена от всички страни „вещ”. В този случай човека възприема себе си като собственост, своята сила, своя престиж, своя интелект. Излизането от единството е съпроводено от постепенно преодоляване на нарцисизма. Детето скоро след раждането не дава на себе си сметка за реалността, съществуваща извън него, в смисъл на възприятия на чувствата, то още живее в неразривна връзка с майчината гръд, в състояние, предшестващо всяко отделяне на субект и обект. По някое време у всяко дете се развива способност за разграничение, но проличаващо се само в очевиден смисъл, като способността да се прави разлика между Аз и не-Аз. Както и да е в афективен смисъл на пълното порастване, изисква преодоляването на нарцистичната позиция за всезнание и всемогъщество. Тази нарцистична нагласа се забелязва доста добре в поведението на детето и невротика, с тази разлика помежду им, че при първия обикновено се осъзнава, докато при втория е несъзнателна. Детето приема реалността не като такава каквато съществува, а като такава каквато на него му харесва. То живее според желанията си, неговия възглед за света отговаря на неговите желания. Ако неговите желания не се изпълнят, то се ядосва, и се появява стремеж да измени насилствено света (с помощта на майката или бащата) по такъв начин, който съответства на неговото желание. В случай на нормално развитие на детето тази нагласа постепенно се променя към по-зряла – към осъзнаване и на възприемане на реалността, нейните закони, а по този начин и на нейните необходимости. А що се отнася до невротичната личност, в случай че тя остава непроменена, тя запазва нарцистичното си възприемане на реалността.

Невротикът подчинява реалността на своите идеи, когато разбере, че на него това не му се отдава, то той реагира двояко – или е измъчван да извърши насилие над реалността, за да постигне съответствие между своите желания (което е невъзможно за осъществяване), или изцяло се отдава на чувството на безсилие от това, което е невъзможно и неизпълнимо. Понятието свобода, с което разполага такава личност, съзнателно или не, е понятие за нарцистично всемогъщество, докато представата за свобода в развитата личност предполага признаване на реалността и нейните закони, дейност толерираща тези закони, в съответствие с необходимостта, с продуктивното отношение на себе си към света и овладяването му благодарение на силата на своя ум и чувства.

Да се върнем към въпроса за благоденствието – как да го определим в света описан по-горе? Благоденствието е състоянието, когато е достигнато пълно развитие на разума, при това не само в смисъл на здрав интелект, но и на придобиване на вещи, „той трябва да им позволява да бъдат такива, каквито са”, казано с думите на Хайдегер. Благоденствието е възможно само дотолкова, доколкото е преодолян нарцисизма, с достигането на откритост, чувствителност, пробуждане, пустота (в смисъла на дзенбудизма). Благоденствието означава пълно афективно съотношение на човека с природата, преодоляване на обособеността и отчуждението, придобиването на опит за единение със всички съществуващи. Заедно с това опита предполага осъзнаване на самия себе си като отделно същество, като Аз, като индивидуалност. Благоденствието означава, че човекът е преминал целия процес от раждането до края, станал е това, което потенциално е, придобил е способността да бъде радостен и печален, иначе казано, достигнал е състоянието на съвършеното бодърстване, пробуден от тази дрямка, в която живее средната личност. Това състояние може да се определи също така като творческо съществуване. Човекът с цялото си същество, като цялостна, реална личност, отзовава се, отговаря, реагира на всичко реално – на самия себе си, на другите хора – на реалността  на всичко и всички, каквито са те в същността си. И в този акт на оригинален отговор, заключаващ се в сферата на изкуството, виждайки светът какъвто е, както и моя свят, а именно създаването и преобразуването на моите творчески похвати, което престава да бъде чужд свят „някъде там” и се превръща в мой свят. Накрая благоденствие означава излизане от пределите на собственото Аз, отказване от алчността, прекратяване на опитите за опазване и възвеличаване на Аз-а. Да има нужда да се изпитва самостоятелност в акта на битието, а не притежание, съхранение, защита, потребление.

Избрано от: „Дзенбудизъм и психоанализа. Психоанализа и религия. Ревизия на психоанализата“, Ерих Фром (Съчинения - том 6), изд. „Захарий Стоянов“, 2016
*„Narcissus“ by Baroque master Caravaggio, circa 1597-1599, Galleria Nazionale d'Arte Antica, Rome, en.wikipedia.org

7208 Преглеждания