В бойното поле между доброто и злото да останеш почтен изисква характер, а мантрата „всеки прави така“ вече се е превърнала в житейска философия. За цената на непочтеността, споделено от известния американският педагог, психолог и мотивационен лектор Хал Ърбън.
„Diogenes Looking for an Honest Man“, c. 1780s, Johann Heinrich Wilhelm Tischbein (1751-1829)
Защо е толкова трудно да бъдем почтени
Един от най-почтените хора, които познавам, ми каза неотдавна: „Боря се да бъда почтен всеки ден от живота си.” Тази негова забележка ме изпълни едновременно с изненада и любопитство, така че подхванахме дълъг разговор на тази тема. В резултат на него си дадох сметка, че всички ние сме в разгара на една вечна битка между правилното и грешното, между доброто и злото. Това са житейски сили, които съществуват и са в противоборство една с друга откакто свят светува, така че няма как да избегнем да не попаднем помежду им. Отредено ни е да живеем насред тяхното бойно поле и ежедневно ни се налага да избираме на чия страна да застанем.
За жалост, заобиколени сме с какви ли не форми на непочтеност. А още по-тъжното е това, че напоследък за нас е станало нещо като спорт да пробваме доколко можем „да се измъкваме безнаказано” с едно или друго „прегрешение”. Днес умението „да свиеш някой номер” често се възприема като постижение – нещо, за което си струва да се хвалиш на всеослушание. И се смята, че „да те хванат в крачка” е белег за пълната ти глупост или тотална липса на късмет. „Всеки го прави” е едновременно и боен вик, и оправдание за този тип поведение. На всичкото отгоре, в негова подкрепа съществуват и куп филми и телевизионни програми, които откровено възхваляват измамата и мошеничеството, като ги въздигат в ранг на изящни изкуства. А като връх на всичко това, „спецовете” на рекламата ни бомбардират ежедневно с неприкрити послания, че за да правим добро впечатление и да имаме успех, трябва да изглеждаме по друг начин, да бъдем други, да се откажем от собствената си същност. Има и още една причина, поради която на всички нас ни е толкова трудно да бъдем почтени – почтеността изисква полагане на усилия; изисква повече време, мисъл и енергия, отколкото сме готови да й отделяме. Ежедневно ни залива порой от послания, че заслужаваме разни неща; че трябва да ги получим на секундата; че има бърз и лесен начин да ги постигнем. Така че всички ние често избираме „по-лекия път” вместо интегритета. Ами да, защо да се морим сами с домашното, когато можем да го препишем от някой друг? Защо да спазваме всички правила при някоя делова операция, когато с мъничко „натъкмяване” на нещата тук и там можем да приключим сделката по бързо и да извлечем по-голяма печалба? Ние не само възприемаме начина на мислене „всеки го прави”, но съобразно него си изграждаме и една по-лека (и лековато повърхностна) философия за живота. Дори без да го съзнаваме, ставаме нравствено по-лениви. Много по-лесно е да бъдеш непочтен. Е, чудно ли е тогава, че на споменатия мой приятел, а и на всички нас ни е толкова трудно да бъдем почтени?
Цената на непочтеността
Непочтеността, повече от всичко друго, ни пречи да сме такива хора, каквито можем и искаме да бъдем. Тя е като раковото заболяване. Започва от нещо малко, което обаче – ако навреме не го открием и не го изкореним напълно – бързо се разраства, разпространява се, излиза извън контрол и в крайна сметка ни унищожава. Да, аз наистина съм дълбоко убеден в разрушителното влияние на непочтеността. Неведнъж съм виждал как тя се промъква подмолно и взема повече жертви, отколкото което и да било друго смъртоносно заболяване, познато на човешкия род.
Великият психолог и философ Уилям Джеймс казва, че ние сами създаваме собствения си ад на този свят. Той смята, че го правим „...като обичайно изграждаме характерите си по погрешен начин.” Луис Ендрюс – съвременен психолог, работещ върху ученията на великите философи – подкрепя това негово мнение. В своята книга, озаглавена с цитата от Шекспир „И нека истинна бъде твоята същност”, той разяснява теорията си, че непочтеното поведение е в основата на повечето ни психически проблеми. Ендрюс предлага „...да се вгледаме сериозно и задълбочено във взаимовръзката между житейските си стойности и нашето здраве.” Непочтеността е скъпо струващ начин на мислене и поведение. Ето някои от нейните разрушителни ефекти.
Непочтеността е порочен кръг.
Една непочтена постъпка води към друга. Човек рядко излъгва, измамва или открадва един-единствен път. Ако лесно е спечелил нещо от непочтената си постъпка, изкушението да го направи отново е почти неустоимо. Освен това се появява и потребността от „замитане на следите”, за което пък се налага друга непочтена постъпка. И ако този процес продължава – както обикновено става – непочтеността се превръща почти в начин на живот. Или с други думи, в навик – възможно най-лошият от всички навици.
Непочтеността ни превръща в лицемери и манипулатори.
В прочутите си „Изповеди”, написани преди близо шестстотин години, свети Августин споделя как се е издигал в социалната йерархия, мамейки и манипулирайки хората. Един ден, докато се готвел да изнесе поредната проповед, пълна с куп лъжи, той видял един просяк. Почудил се защо този изпаднал до крайна мизерия човек е толкова ведър и щастлив, докато той самият, който имал всичко, се чувства неудовлетворен и нещастен. Когато се размислил по въпроса, свети Августин осъзнал, че е така именно защото бедният просяк е такъв, какъвто е: непреднамерен и верен на себе си, докато той, прославеният и богат учен, не е. Свети Августин казва, че тази среща му помогнала да осъзнае колко „безкрайно опорочен” е станал в резултат на постоянното си лицемерие. Ако прекалено дълго играем някаква роля, неусетно потъваме в нея и изгубваме истинската си човешка същност.
Непочтеността рано или късно ни „вкарва в капана”.
Дълбоко съм убеден, че никога не можем „да се измъкваме безнаказано” от непочтените си постъпки, макар често да си въобразяваме, че сме в състояние да го направим. Възможно с на няколко пъти и да ни се размине, но рано или късно, по един или друг начин, неизменно ни се налага да заплатим цената за своята непочтеност. Според една древна китайска мъдрост животът винаги си намира начин да уравновеси нещата, а и в днешно време казваме „каквото повикало, такова се обадило”. Така е наистина. Непочтеността е хлъзгав и мрачен път, който води в задънена улица, а често и към смърт. На някои хора просто им отнема по-дълго време, отколкото на други, за да осъзнаят накъде вървят.
Непочтеността не може да бъде прикрита.
Нима не е истина, че обикновено „си знаем”, когато някой ни лъже? Лъжците и измамниците сами се издават. Те говорят едно, но телата им разкриват съвсем друго. И ние подсъзнателно улавяме сигналите от езика на тялото. Същото е и когато ние лъжем и мамим. Другите хора разчитат нашия език на тялото. Така че всъщност заблуждаваме единствено самите себе си. Оплитаме се в собствените си лъжи. И при това накърняваме репутацията си и убиваме доверието на хората в нас.
Непочтеността разрушава междуличностните връзки.
Когато излъжем и измамим някого, впоследствие този човек трудно ще ни повярва отново. Той най-вероятно ще поставя под съмнение всяка наша дума. Накърненото доверие е най-сигурният път за разрушаването на една връзка. А да възстановиш нечие доверие е много по-трудно, отколкото да го спечелиш за първи път. Но без доверие е невъзможно да има добра и стабилна междуличностна връзка.
Непочтеността атакува нервната ни система.
Отново ще цитирам „И нека истината бъде твоята същност”, където д-р Ендрюс пише, че измамата ни оказва „силен психологически ефект”. Той споделя, че осъзнал този факт, когато един негов ментор го посъветвал да се вгледа внимателно в себе си следващия път, когато се изкуши да изрече някоя лъжа. И добавя: „Манипулаторът в нас съвсем буквално атакува жизнения ви център...” После д-р Ендрюс описва едно изследване, проведено от Южния методистки университет, чиито резултати „недвусмислено доказват, че усилието, необходимо за поддържането на една измама, подлагат на огромен стрес нервната система на измамника”. Когато сме непочтени, ние сами предизвикваме разрушителна буря в собствения си организъм и психика. В действителност се самонаказваме.
Непочтеността възпрепятства самоосъществяването ни.
Едно от най-големите възнаграждения на живота е да открием заложения в нас потенциал за личностно самоосъществяване, а после и да го разгърнем пълноценно. Нещо, което не можем да направим, когато сме подвластни на непочтени навици. Защото те се изпречват като непреодолими канари по пътя на нашето израстване и развитие като личности. Ако сме себични и непочтени, пречим сами на себе си да изживеем дълбоко удовлетворителното усещане за цялостност и пълноценност. И никога не бихме могли да изпитаме удоволствието да живеем като истински човешки същества. А това е възможно най-лошото наказание.
От: „20 златни правила. Великите уроци на живота“, Хал Ърбън, изд. „Кръгозор“, 2003 г.
Картина: „Diogenes Looking for an Honest Man“, circa 1780s, Johann Heinrich Wilhelm Tischbein (1751-1829), commons.wikimedia.org
