„Никой не може да благодари освен мъдрия. Глупавият също благодари, както знае и както може. Знанието му липсва повече от желанието. Желанието не се учи.“
The Dying Seneca, 1612/1613, Peter Paul Rubens (1577-1640)
Благодарността на мъдрия
Оплакваш се, че си попаднал на неблагодарен човек. Ако това ти е за пръв път, благодари на съдбата или на своята предпазливост. Но тук предпазливостта не може с нищо да помогне, освен да те направи лош. Защото, ако искаш да избегнеш тази опасност, няма да правиш благодеяния; и за да не пропаднат по чужда вина, ще пропаднат по твоя.
Но да останат те без взаимност е по-добре, отколкото да не се правят. И след лоша реколта трябва да се сее. Често каквото загива заради непрестанното безплодие на лошата почва, плодородието на една година ще го възвърне. Струва си да опитваш и с неблагодарни, за да намериш благодарен. Никой няма толкова сигурна ръка в благодеянията, та никога да не бърка. Но нека стрелите пропускат целта, стига само понякога да улучват. След корабокрушение хората се връщат пак в морето. Измамникът не гони лихваря от форума. Животът бързо ще се вцепени в бездействие, ако трябва да загърбим всичко, което ни оскърбява. Но нека тебе това да те направи още по-склонен към благодеяния. Защото, ако от която и да е работа изходът е несигурен, трябва по-често да се опитва, за да има понякога резултат. Но за това достатъчно съм говорил в книгите, озаглавени „За благодеянията“.
Повече ценя благодеянието, отколкото щетата. Не всички знаят, че трябва да бъдем благодарни за благодеянието. И неразумният, и невежата, и простолюдието може да изпитват благодарност след благодеянието, особено ако е скоро извършено, но не знаят колко дължат за него. Само на мъдрия му е известно каква е цената на всяко нещо. Защото този, за когото току-що говорих, глупавият, дори да има добрата воля, плаща по-малко, отколкото дължи или не, по времето, което трябва или не, на мястото, на което трябва. Това, което дължи, се излива или разпилява. Чудно е как за тези неща има специални думи, обичайни за старинния говор. Тези задължения се означават с много подходящи, показващи бележки. Казваме обикновено: „Той му благодари“, „Да връщаш, значи да даваш това, което дължиш.“ Не казваме „заплати му с благодарност“. Връщат само тези, от които са искали, от някои – против волята им, от някои при всички обстоятелства, от някои – чрез посредник. Ние не казваме „върна му благодеянието“ или „освободи го от благодеяние“. Не ни звучи добре думата, която подхожда на друго място. Връщаш на този, от когото си получил. А думата „дарявам“ означава доброволно отношение. Който дарява е призовал себе си.
Мъдрият всичко преценява сам със себе си; колко е получил, къде, по какъв начин. Затова смятаме, че никой не знае благодарността, освен мъдрия; и благодеяние никой не знае да прави по-добре от него, защото той разбира, че да даваш е по-голяма радост, отколкото да получаваш. Някой друг го вижда между тези неща, които противоречат на общоприетото мнение (гърците ги наричат paradoxa) и казва: „Никой друг не знае да благодари освен мъдрецът. Значи, никой не знае и да връща на кредитора си, нито, да плати на продавача, като купи нещо?“ За да не ни мразят само нас, нека се знае, че и Епикур е казвал същото. Метродор упорито твърди, че „само мъдрият умее да благодари“. Затова и буди учудване, като казваме: „Само мъдрият умее да обича, само мъдрият умее да бъде приятел“. Част от любовта и приятелството е да се благодари – тя даже е по-разпространена от истинското приятелство. Учудват се, като казваме, че само мъдрият е верен, като че ли това не го казва и самият той. Или ти се струва, че може да бъде верен този, който не знае какво е благодарност? Да престанат да ни позорят за невероятните твърдения и нека знаят, че при мъдрия е самото честно, а при тълпата – призраци и подобия на честното. Никой не може да благодари освен мъдрия. Глупавият също благодари, както знае и както може. Знанието му липсва повече от желанието. Желанието не се учи.
Мъдрият сравнява всичко вътре в себе си, защото едно благодеяние може да е по-голямо или по-малко в зависимост от времето, мястото и причината. Често пъти да дадеш хиляда денария е повече, отколкото да напълниш къщата с богатства. Има голямо значение дали се притичваш на помощ, или даряваш, спасява ли твоята щедрост или устройва. Често пъти това, което се дава, е малко, но това, което следва от него, е голямо. А няма ли разлика според теб дали е взел от своето това, което предоставя, или е получил благодеяние, за да направи такова?
Но стига сме се връщали към въпроса, който достатъчно изследвахме. В това сравнение на благодеянието с щетата, добродетелният мъж, ще прецени кое е най-справедливо, но ще отдаде по-голямо значение на благодеянието. Към това той е по-склонен.
Много голямо значение в тези работи има и личността. „Ти ме облагодетелства относно моя роб, а нанесе щета на моя баща; спаси моя син, но погуби баща ми.“ Мъдрецът ще сравни едно по едно всичко. Ако има малка разлика, я пренебрегва. Дори и да е голяма, може да бъде великодушен, без да се наруши моралният дълг и верността, т. е. когато щетата касае него лично, ще я пренебрегне. Най-вече в тази работа ще бъде отстъпчив в баланса. Ще понесе да бъде повече за негова сметка, няма да желае благодеянието да заплати като компенсация щетата. Ще се наклони към тази страна, ще се насочи натам, че ще желае да дължи благодарност, да върне благодеянието. Греши този, който предпочита да приема благодеяние, отколкото да се отплаща за него. Колкото по-безгрижен е, който връща пари, отколкото този, който прави заеми, толкова трябва да бъде по-радостен този, който се разтоварва от многото чужди пари на приетото благодеяние, от този, който поема голямо задължение. Защото и в това грешат неблагодарните – че плащат на кредитора освен капитала и лихвата, а смятат, че от благодеянието могат да се възползват безвъзмездно. А дългът расте от забавянето и става толкова по-голям, колкото повече се бави. Неблагодарен е този, който връща благодеянието без лихва. И така, ще има сметката, когато се погасят полученото и похарченото. Трябва да се направи всичко, за да бъдем възможно най-благодарни, защото благодарността е наше благо, както и справедливостта, която, както тълпата смята, се отнася за другите, но една голяма част от нея се връща върху нас. Всеки, който е полезен на другите, е полезен и на себе си. Нямам предвид това, че на този, който иска да помага, му се помага, че който иска да защитава, бива защитаван, че добрият пример в кръг се връща към този, който е направил добро, така както лошите примери се връщат към тези, които са ги извършили, за които на никого не му е жал, за това, че страдат, защото с извършването на престъпление са показали, че то може да се случи, но защото цената на всички добродетели е в самите тях. Защото те не се упражняват за награда. Наградата за правилната постъпка е в това, че е извършена. Благодарен съм не защото някой ще ми окаже помощ, подбуден от предишния пример, но защото помага да направя нещо много хубаво и много приятно. Благодарен съм не защото е полезно, а защото това ме радва. А че това е така, узнай от следното: ако нямам възможността да бъда благодарен, освен ако не се покажа неблагодарен, ако не мога да отвърна на благодеянието иначе, освен с вид на обида, ще стигна до честното решение със спокоен дух, посред хулата. Никой не цени повече добродетелта, никой не е по-предан от този, който е загубил славата на добродетелен човек, за да не загуби съвестта си. И така, както казах – благодарността е повече твое благо, отколкото чуждо. На него му се случва това, което е обикновено и ежедневно – да получи, каквото е дал, а на теб – нещо велико, което не се случва на никого, освен на божествена и щастлива душа: да бъдеш благодарен. Защото злобата прави хората нещастни, добродетелта – блажени, да бъдеш благодарен също е добродетел, значи си дал нещо много обикновено, а си получил неоценимо, съзнанието за благодарност, което достига само до божествената и щастлива душа. Обратното на благодарността чувство предизвиква върховно нещастие. Всеки неблагодарен ще бъде жалък. Не му давам отлагане, той и сега е жалък.
Затова да избягваме да бъдем неблагодарни не заради другите, но заради нас. От нашето безсрамие една малка част отива при другите. Това, което е най-лошо, така да кажа, най-гъстото, остава при нас и потиска този, който го притежава, както обикновено казва нашият Атал: „злонравието само изпива най-голямата част от своята отрова.“ Онази отрова, която змиите носят, предназначена за чуждата гибел и я държат без вреда за себе си, не е като нея; тази отрова е най-лоша за този, който я притежава. Неблагодарният мъчи сам себе си и се яде. Мрази това, което е получил, защото трябва да си върне дълга и се старае да го изкара незначително, а обидите раздува и преувеличава. А кой е по-нещастен от човека, който забравя доброто и помни злото!
Избрано от: „Нравствени писма до Луцилий“ Том 2, Луций Аней Сенека, изд. „Хеликон“, 2020 г.
Картина: The Dying Seneca, 1612/1613, Peter Paul Rubens (1577-1640), chinaoilpaintinggallery
