„Двойката може да се реализира само дотолкова, доколкото всеки един от партньорите е успял да реализира собствената си хармония.“
(Couples Relaxing by a Pond, 1875, by Paul Cezanne)
„Сакрализираната“ двойка
Няма на този свят човек, който да не изпитва копнеж по сакралното. Всички ние търсим да се „обвържем“ със заобикалящия ни свят, с хората, с предметите. Това важи особено за жените, които по природа са дълбоко религиозни (в етимологичния смисъл на думата: от латински,, religare“ свързвам).
Станало е шаблонно да казваме, че съвременният свят е неспособен да открие сакралното, от което изпитва жизнена необходимост. Като всеки човек, и нашият съвременник се стреми към нещо, което го надраства: но той търси вън от себе си това, което в действителност се намира у него.
Що се отнася до двойката, тя насочва антените си в две посоки:
а) навътре: това е вътрешната връзка между двамата партньори;
б) навън: това е външната връзка с обществото, включително с децата.
Идващото отвън сакрализиране
Това е брачната институция, клетвеният договор, бил той светски или религиозен. Обвързваме се и тръгваме на път. Двойката се старае да спазва договора въпреки подводните камъни, защото съпрузите са се заклели да останат заедно в добри и в лоши дни. Според мен няма нищо по-вредно за една двойка от понятието „съпружеско задължение“ с цялото чувство за вина, с всички откази, изтласквания, враждебност, лъжи, произтичащи от него. Без да говорим за „санкциите“, прилагани от закона или от Господ-Бог.
Подобно на децата, които се подчиняват на всевластен родител, този тип двойки поемат отговорност пред някаква външна власт. Афективната им възраст ги прави неспособни да инвестират личността си във вътрешното си сбъдване и следователно в изграждането на една сполучлива двойка. За тях двойката е нещо външно. Дори и през ум не им минава, че биха могли да й се отдадат напълно, както добрият занаятчия се посвещава изцяло на занаята си. А не е ли двойката „занаятът“ на живота, занаят, който се учи постепенно и се усъвършенства непрекъснато?
Действителното сакрализиране
Не е възможно никакво сакрализиране, дори в лоното на една и съща религия, ако не се опираме на вътрешната ни способност да се обвържем изцяло със самите нас и с другите. Двойката може да се реализира само дотолкова, доколкото всеки един от партньорите е успял да реализира собствената си хармония. Да се стремим към вътрешното си хармонизиране, означава да се стремим към постепенно осъществяване на двойката, част от която сме. Съвсем простичко казано, двете съставни части трябва да съзреят афективно.
Да се създаде двойка, означава да се подготви нещо трайно във времето. Това е като да отправим предизвикателство към времето и същевременно да се съобразяваме с него. От една страна, формулираме връзката ни с другия като трайна, а от друга допускаме, че една двойка търпи непрекъснато развитие, защото в противен случай тя е заплашена от стагнация, от склероза, от афективна смърт.
Един пример: Жан и Пол, съответно 26 и 28 години, една от многото двойки. Жан е на петнадесет години, ако мога така да кажа, защото това е афективната й възраст: останала е блокирана в резултат на Едиповия комплекс. А и Пол не е напълно зрял: той „успява“ в живота, но не познава вътрешната увереност. В общи линии Пол е всичко, каквото искаме, за Жан: по-голям брат, баща, но в никакъв случай той не е неин съпруг. Какво е Жан за Пол? Съпруга? Не. Тя е малко момиченце, зяпнало от възхищение към Пол, но не се възхищава от самия него, а от „успеха“ му, от способността му да се справя в живота, от идеите и от теориите му. Защото тя го смята за полубожество, за нея той е афективна опора, както впрочем и тя за него. Естествено, досещате се, че такава двойка – или по-точно казано, такъв съюз – още дълго време ще продължава двойната игра на съучастници, за да се окаже след петдесет години, че е на същата възраст като в деня на сватбата си.
Така стигаме до тревожния въпрос, който ми задават много девойки:
– Кога сме готови за подобна крачка?
Отговорът може да дойде само отвътре.
– Способна ли съм да се обвържа ефективно и емоционално? Каква е афективната ми възраст? Какво е за мен другият? Какви са тревогите и страховете ми? Имам ли връзка със самата мен или поне стремя ли се към такава връзка?
Един ден чух как някакъв „съветник“ грубо каза на една жена:
– Как! След дванадесет години брак вие продължавате да се страхувате от мъжа си, който според вас е добър и разбран човек?
Само дето не вдигна ръце, призовавайки възмутено небето. Щеше да е по-лесно да посъветва жената да потърси причината за страха си, с който мъжът й сам по себе си вероятно нямаше нищо общо. Тази жена се страхуваше, защото тя винаги се е страхувала от другите. В един момент и мъжът й се е наредил сред тях. Как да се привърже към него, как да се отпусне пред него, след като бе неспособна да стори това по отношение на самия живот?... Тя си тръгна с чувство за вина поради страха, който изпитваше. Това вече е прекалено!...
Все пак остава тревожният въпрос:
– Кога сме готови за подобна крачка?
Трябва да зададем въпроса по друг начин:
– Какво ми пречи да съм готова, да съм отворена към себе си и евентуално към ,,него“? Приемам ли се достатъчно, за да не го възприемам само със слабостите ми? Извървяла ли съм пътя на собственото ми осъществяване, за да си потърся другар, а не патерица? Женствеността ми сила ли е или слабост?
Има толкова много въпроси, които гравитират около следния основен въпрос: „Достатъчно независим ли е моят Аз?“
Младата жена ще е готова веднага щом поеме пътя на вътрешното си освобождаване, което не бива да смесваме с агресивността и антиконформизма на всяка цена. Към тази вътрешна способност, към тази сила на женствеността трябва да прибавим възможността да изявява външно творческия си потенциал (вместо да разчита на мъжа си за това).
Така ще може да каже:
– И двамата се събираме, носейки значителен багаж: нашето минало. Това минало ни е направило такива, каквито сме или каквито днес изглеждаме, че сме... Всеки е склонен да упреква другия за това, което е понастоящем,без да се запита за причината. Излиза, че да осъждаш другия, означава да критикуваш миналото му, преди да си го опознал. Няма да разбера кой е другият, ако не зная откъде идва, какво възпитание има, какво е било детството му, какъв е бил предишният му живот. Само при това условие ще мога истински да се доближа до него.
Други девойки ми задават въпроса:
– Способна ли съм да обичам?
Това е повторение на първия въпрос, но с други думи. Не може да има истинска любов, ако не обичаш себе си. „Способна ли съм да обичам?“ означава: „Способна ли съм да бъда аз самата, да се самоуважавам и да уважавам другия?“
Оттук следва и отговорът:
– След като съм неспособна да вляза във връзка със самата себе си, няма да мога да го направя и по отношение на другия човек. Докато се смятам за предмет, тоест докато продължавам да съм в плен на силно чувство на непълноценност, на вина, на страх, на тревожност, няма да мога да създам двойка, достойна за това име. Мога да започна, естествено, при условие че се трудя над собственото си вътрешно освобождаване с помощта на другаря ми.
Избрано от: „Жената и нейната дълбинна психология“, Пиер Дако, изд. „Колибри“, 1999 г.
Картина: Couples Relaxing by a Pond, 1875, by Paul Cezanne; chinaoilpaintinggallery
