„Преживелият травмата на изоставяне компесаторно развива своя интелект, вярвайки, че това, което никога няма да го изостави, е умът му.“
За липсата на доверие в себе си и невъзможността да се доверим на другите с любов, назаем от книгата „Благодаря ти, мамо! Пътят на осиновения от гнева до прошката“ на неорайхианския аналитичен психотерапевт Дора Прангаджийска.
Страхът от изоставяне и интелектуализацията
Страхът от изоставяне се формира през първата година от нашия живот. Детето още е в психична слятост с мама и няма структуриран собствен Аз. Ако тя отсъства – физически или емоционално - то се преживява като изоставено и в следващи етапи човек с такава травма упорито и несъзнателно бяга от нея, обслужвайки реално несъществуващия базисен страх от самота.
Несъзнателно слага социалноприемливи маски, опитва се да бъде одобрен и харесан, задоволява потребностите на другите, оставяйки незадоволени своите собствени само за да не бъде изоставен. Често всеки намек за изоставяне предизвиква в него панически ужас и с поведението си прави всичко възможно да го избегне, макар да изразходва изключително много енергия за това.
Както травмата от отхвърляне, така и тази от изоставяне е запечатана на телесно ниво. Човек няма спомен за нея, с ума си разбира, че на съзнателно ниво няма реален страх, но някъде дълбоко в тялото той напомня за съществуването си. Затова и ние правим всичко възможно да го избегнем.
Преживяваме се като изоставени дори когато реално не сме. Преживяваме се като изоставени дори когато ние самите изоставяме.
Преживелият травмата на изоставяне компесаторно развива своя интелект, вярвайки, че това, което никога няма да го изостави, е умът му. Развива го през целия си живот посредством знания, учене, интелектуално усъвършенстване. Невъзможността да бъде слаб е причина трудно да пада по гръб и да приема критика. Благодарение на своя интелект умело намира доводи, с които да опровергае критикуващия. Често претендира, че е прав, защото, приемайки, че греши, се докосва до онази позната му слабост от детството, от която толкова отчаяно бяга.
Трудно му е да помоли за помощ, защото в телесната му памет е запечатана убедеността, че когато е бил слаб и е плачел, мама не се е отзовавала и това е огромна травма, до която не иска да се докосва. Невъзможността да помоли или поиска нещо го кара да се раздава изключително много за другите, пренебрегвайки себе си, и така очаква те да видят неговата загриженост и да откликнат. Често обаче това не се случва и в него живее убедеността, че дава, а не получава. Това нерядко води до гняв и до така наречения орален садизъм – хапливост, заядливост, раздразнителност.
Страхът от изоставяне е причина да се вкопчва в другия, понякога да се идентифицира с партньора, дори да започне да живее неговия живот, но така неизменно загубва себе си. Често енергийно подкрепя партньора в начинанията му, защото не вярва, че сам има ресурс за развитие. Това обаче предизвиква чувство на ощетеност. Страхът от изоставяне е причина такива хора несъзнателно да правят партньора зависим от себе си – започват да удовлетворяват очакванията му и се стремят да се харесат на всяка цена. Това обаче изразходва огромно количество енергия и често предизвиква гняв, който обаче невинаги е изразен адекватно.
Хората, травмирани в първата година и недополучили безусловната любов, често остават вечни деца, нуждаещи се от подкрепа. Много малко се осланят на собствените си ресурси и дори някой да ги хвали, те просто НЕ ВЯРВАТ.
Интелектът им ги прави много добри оратори. Нуждата да спасяват и емпатията им са причина да избират помагащи професии - социални работници, психолози. Тук са поетите, които вдъхновено пишат за любовта и доверието, а всъщност не ги преживяват. Възпяват безусловната любов, мечтаят за нея, а много често я отхвърлят или бягат, появи ли се на пътя им. Мечтаят за доверие, но не си го позволяват. Страхуват се от изоставяне, а най-често изоставят първи… или изоставят самите себе си.
Блокирането на първичното доверие, недополучената безусловна любов и страхът от изоставяне са травми, придобити в първата една година от раждането ни. Ние нямаме съзнателен спомен за тях, но те променят изключително много начина, по който живеем. Провокират липса на доверие в себе си, невъзможност да се доверим на другия с любов и смирение и да се оставим да задоволи потребностите ни, трудността да се покажем слаби и да се оставим в ръцете му, да помолим за помощ... Да бъдем важни просто защото ни има на тази земя, да бъдем приети такива, каквито сме; да бъдем обичани такива, каквито сме... Просто да бъдем!
От: „Благодаря ти, мамо! Пътят на осиновения от гнева до прошката“, Дора Прангаджийска, издание на автора, 2017 г.
