„Колкото повече предъвкваме онова, което ни е ядосало, толкова повече „добри причини“ и оправдания намираме за яда си.“
(The face of an angry man. Drawing, 18th century, after Charles Le Brun)
Анатомия на гнева
Гневът като че ли е най-опасното от всички настроения, от които хората искат да се отърват. Даян Тайс стига до заключението, че той най-трудно се поддава на какъвто и да е контрол. Освен това гневът е и най-привлекателната отрицателна емоция; вътрешният монолог с претенции за правдивост, който непрестанно го подхранва, пълни ума ни с все по-убедителни аргументи, които целят да доведат до неговото физическо изразяване. За разлика от тъгата, гневът дава енергия и дори води до чувство за възторг. Силата му да съблазнява и убеждава може би обяснява защо някои възгледи за него са толкова широко разпространени - например че не може да бъде контролиран, че не трябва да бъде контролиран, както и че физическото му изразяване е един вид „катарзис“ и може да бъде само за добро. Има и противоположен възглед, възникнал вероятно в противовес на мрачните картини на неконтролиран гняв, според който гневът може да се предотврати напълно. Един внимателен прочит на научните открития обаче показва, че всички тези широкоразпространени възгледи за гнева в най-добрия случай са погрешни, а понякога дори нямат нищо общо с действителността. (изследванията върху гнева са описани в Dolí Zillmann, Mental Control of Angry Aggression, in Handbook of Mental Control, Wegner e Pennebaker).
Потокът от ядни мисли, които подклаждат чувството за гняв, същевременно е и ключ към един от най-мощните инструменти за неговото овладяване - а именно премахването на предпоставките, които изобщо са го разпалили. Колкото повече предъвкваме онова, което ни е ядосало, толкова повече „добри причини“ и оправдания намираме за яда си. Размисълът само налива масло в огъня. Промяната на гледната точка обаче може да потуши този огън. Тайс открива, че един по-положителен поглед върху дадена ситуация може да направи чудеса.
Зилман открива, че когато тялото вече е мобилизирано (какъвто е случаят с майката), и някакъв дразнител предизвика онова „емоционално отвличане“, за което вече стана дума, последвалата емоция, независимо дали е на гняв или тревога, е направо неудържима. Точно това става, когато някой се вбеси. Зилман разглежда ескалиращия гняв като „последователност от провокации, всяка от които отключва тревожна реакция и заглъхва много бавно“… Мисъл, която се появява на сцената в по-късен момент, поражда много по-силен гняв от такава, която е преминала през ума в по-ранен момент. Гняв при гняв отива - и емоционалният мозък прегрява. Тогава вече гневът не признава никакви ограничения на разума и лесно може да избухне във вид на физическо насилие. В такива моменти хората са коравосърдечни и неподатливи на убеждаване. Мислите им се въртят около желанието им за отмъщение, независимо какви могат да бъдат последствията. Според Зилман това неудържимо вълнение „поражда илюзия за мощ и непобедимост, която може да проправи път на агресията“, тъй като разгневеният човек, лишен от „когнитивни ориентири“, прибягва до най-примитивния отговор на дразнителя. Лимбичната реакция става единствената възможна, и най-грубите примери за бруталност се превръщат в норма за действие.
Мехлем за гнева
При такъв анализ на анатомията на гнева Зилман вижда два основни начина за намеса. Единият възможен метод за обезвреждане на тази бомба със закъснител е овладяване на мислите, които ни карат да се гневим, тъй като именно първоначалната оценка на дадено събитие потвърждава и насърчава първия изблик на яд, а след това поредица от преоценки допълнително раздухват пламъците. Факторът „време“ е жизнено важен: колкото по-рано се намесим в цикъла на гнева, толкова по-ефективна ще бъде намесата ни. Всъщност гневът може да бъде напълно потиснат, ако някое „смекчаващо вината обстоятелство“ се появи, преди да сме започнали да действаме под неговия напор.
Силата на емпатията да преодолява гнева е илюстрирана чудесно от друг експеримент на Зилман, в който един „груб“ асистент (отново съзаклятник на експериментатора) обижда и провокира доброволци, които се потят на велоергометър. Когато участниците получават възможност да си отмъстят на злобния експериментатор (и тук могат да му дадат лоша оценка, която уж да се използва при преценката на кандидатурата му за работа), те го правят с видимо злорадство. В един от вариантите на експеримента обаче друга „съучастничка“ влиза, след като участниците са били провокирани, но преди да са получили шанс да си отмъстят, и казва на грубия асистент, че го търсят по телефона. На излизане той прави поредната злостна забележка към новодошлата. Само че тя я приема спокойно и обяснява на останалите, че асистентът е под огромно напрежение и е притеснен заради предстоящите си изпити. След това ядосаните участници получават възможност да си отмъстят на грубияна, но повечето от тях решават да не го правят, изказвайки съчувствие за тежкото му положение. Подобна „смекчаваща вината“ информация позволява преоценка на предизвикващите гняв събития. За подобно потушаване на пожара обаче има само един подходящ момент, при това сравнително кратък. Зилман открива, че опитите са успешни само при умерени нива на гняв; в крайни ситуации изход няма, тъй като на сцената излиза така нареченият „когнитивен блокаж“ - с други думи, човекът вече не може да разсъждава трезво. Когато някой е вбесен, отхвърля всякакви смекчаващи вината обстоятелства с „И какво от това?“ или „с най-жестоките цинизми, за които може да се сети“, както деликатно се изразява Зилман.
Потушаването на пожара
„Един ден, когато бях на тринадесет, в пристъп на бяс избягах от къщи и се заклех, че никога няма да се върна обратно. Беше чудесен летен ден, вървях покрай разцъфнали поляни, докато накрая покоят и красотата наоколо не ме успокоиха. След няколко часа се върнах у дома, изпълнен с разкаяние. Оттогава насетне, щом се ядосам, отново излизам навън - според мен това е най-доброто лекарство.“
Този кратък разказ е на участник в от едно от първите научни изследвания върху гнева, проведено през 1899 г. (Цит. no Tavris, Anger: The Misunderstood Emotion, p. 135.) И до ден днешен то си остава чудесен пример за втория начин за намаляване на гнева: да се „охладим“ психологически, като изчакаме приливът на адреналин да отмине, при това на място, на което няма голяма вероятност нещо да ни раздразни допълнително. По време на спор например това означава да се отделим от събеседника си, поне за малко. За да се получи „охлаждането" и да разкъсаме навреме кръга на враждебните мисли, можем да потърсим някакво развлечение. Както открива Зилман, то е мощен инструмент за промяна на настроението, и то по една съвсем проста причина: трудно е да сме ядосани, докато си прекарваме приятно. Тънкият момент, разбира се, е да охладим беса си до степен, при която все пак да е възможно да прекараме приятно.
Анализът на Зилман на начините, по които гневът ескалира и се успокоява, обяснява много от откритията на Даян Тайс, свързани със стратегиите, които хората обикновено използват, за да обуздаят яда си. Една такава стратегия е да излезеш и да останеш сам, докато се успокоиш. Мнозинството мъже предпочитат да излязат с колата си и да останат насаме с мислите си зад волана (както ми каза Тайс, това откритие я накарало да кара доста по- внимателно). Една доста по-безопасна алтернатива е просто да излезем на разходка; активното движение също помага за справяне с гнева. Също толкова ефикасни са и методите за релаксиране - например дълбокото дишане и отпускането на мускулите, - тъй като те вероятно изменят физиологичната настройка на тялото и намаляват напрежението, породено от гнева, като освен това ни отвличат и от повода за този гняв. Активното движение укротява яда по същата причина - след физиологичното натоварване тялото веднага се отпуска.
Периодът на „охлаждане“ обаче няма да свърши никаква работа, ако го използваме, само за да подклаждаме допълнително гневните си мисли, тъй като всяка от тях отприщва нов водопад от отрицателни емоции. Развлечението е мощен инструмент, тъй като разкъсва този порочен кръг. В своето изследване върху стратегиите, които хората използват, за да се справят с гнева, Тайс открива, че развлечението може да свърши доста добра работа в това отношение: телевизията, филмите, книгите и други подобни забавления могат да изкоренят мислите, които иначе биха ни довели до бяс. Има обаче и други неща - например да отидем сами на пазар или да хапнем нещо, - които не допринасят с нищо: какво по-лесно от това да продължим да предъвкваме раздразнението си, докато обикаляме из мола или ядем шоколад?
Към тези стратегии можем да добавим и някои други, разработени от Редфорд Уилямс, психиатър в университета „Дюк“, който работи с враждебни хора, изложени на риск от сърдечносъдови заболявания, за да им помогне да контролират раздразнителността си (Стратегиите на Редфорд Уилям за контрол на враждебността са описани подробно в Bedford Williams and Virginia Williams. Kills, New York, Times Books, 1993.). Една от препоръките му е да се опитваме да улавяме циничните и враждебните мисли още в момента, в който се появят, и да ги изхвърляме от главата си незабавно. След като бъдат уловени, тези мисли могат да бъдат анализирани и преоценени, но все пак, както открива Зилман, подобен метод работи добре преди гневът да е стигнал до бяс.
Избрано от: „Емоционалната интелигентност“, Даниъл Голман, изд. „Изток-Запад“, 2011 г.
* The face of an angry man. Drawing, 18th century, after Charles Le Brun, commons.wikimedia.org
