„Насладата е за собственото Аз, а доброто служи за щастието на цялото човечество и за всички времена.“
Що е добро?
Ала някой би запитал: що е добро? Какво е това, към което се стреми нашата разумна природа? Моят отговор е, че когато човек започне да разбира своето Аз в един по-широк смисъл, когато осъзнае, че той е много повече, отколкото изглежда в даден момент, тогава започва да съзнава разумната си природа. Тогава вижда това, което той трябва да стане, и неговото бъдещо същество придобива по-голяма стойност от настоящето. Тогава и възгледът му за живота става по-друг, и волята се налага над влеченията. Защото волята е най-висшето влечение към по-всеобхватен живот; този живот, чиято по-голяма част лежи извън границите на нашето настояще и която, следователно, не можем да видим. Тогава идва конфликтът между нашето по-малко и нашето по-голямо Аз, между нашите влечения и нашата воля, между нашата жажда за неща, които възбуждат чувствата ни, и идеала, който носим в сърцето си. Тогава започваме да правим разлика между това, което непосредствено жадуваме, и онова, което е добро. А добро е това, което желае нашето по-голямо Аз. Така чувството за добро расте у нас в смисъл, че разбираме по-правилно живота си, че го схващаме във връзка с целостта на живота във Вселената и обръщаме внимание не само на това, което е пред очите ни, а и на онова, което не виждаме и може би никога през нашето съществуване няма да видим.
Прозорливият човек има чувство за живота, който ще дойде, дори има повече чувства за него, отколкото за живота си в дадения момент; ето защо е готов да жертва сегашните си желания заради неосъществимото бъдеще. И тук той е велик, защото постига истината. За да се самоубеди действително, човек трябва да признае тази истина и да обуздае непосредствените си импулси; с други думи, да бъде морален. Защото нравствената способност е, която ни дава възможност да разбираме, че животът не се състои от отломки без цел и връзка помежду им. Нравственото чувство кара човека да разбере не само, че личното Аз има своята последователност във времето; то му предоставя и възможност да види, че не може да стигне истинския смисъл на съществуването си дотогава, докато се ограничава единствено в своето Аз. И както има чувство за своя бъдещ живот, който е извън настоящото му съзнание, така човек има чувство и за своето по-голямо Аз, което е извън границите на неговата личност.
Няма нито един човек, който да не притежава до известна степен това чувство; който да не е жертвал никога личното си желание заради други; който никога да не е поемал върху си каквато и да е загуба или тежест, за да зарадва другиго. Несъмнена истина е, че човек не е отделено, изолирано само за себе си същество, а е част от Вселената и, когато осъзнае това, става велик. Дори и най-злият егоизъм трябва да признае това, когато набира сили, за да върши зло, защото не може да игнорира истината и да бъде могъщ. Значи, за да получи помощта на истината, егоизмът трябва до известна степен да се самоотрече. Една банда разбойници трябва да бъдат нравствени помежду си, за да се задържат като банда; те могат да ограбят целия свят, но не могат един други да се ограбват. Една безнравствена цел може да има успех, само когато средствата й бъдат отчасти нравствени. И наистина често пъти именно нашата морална мощ ни дава възможност да правим зло, да използваме другите за собственото си облагодетелстване, да ограбваме техните права. Животът на животното не е морален, защото то живее само в непосредственото настояще. Когато наричаме живота на един човек безнравствен, това значи, че предполагаме някаква нравствена основа у него. Безнравственото е само непълно нравствено, също както и фалшивото е до известна степен истинско, иначе то не би могло да бъде фалшиво.
Да не виждаш - ще рече да си сляп, но да виждаш криво - ще рече да виждаш по един несъвършен начин. Чрез егоизма човек започва да вижда една страна, една цел в живота и, ако иска да действа съгласно нейните изисквания, трябва да притежава самообладание и да управлява поведението си. В интерес на своето Аз егоистът поема върху си различни затруднения, понася безропотно мъки и лишения, само защото знае, че това, което в определен период ни се струва страдание и неудобство, се превръща в своята противоположност, щом се погледне в по-широка перспектива. Така това, което за малкия човек е загуба, за големия е печалба, и обратно.
За човек, който живее за една идея, за отечеството си, за благото на човечеството, животът има по-широко значение и в това отношение мъката не значи нищо за него. Да бъдеш добър, значи да живееш за всички. Насладата е за собственото Аз, а доброто служи за щастието на цялото човечество и за всички времена. От гледището на добрия, радостта и мъката изгубват абсолютната си цена дотолкова, че понякога човек бяга от радостта, стреми се към мъката и призовава смъртта, която дава по-висока цена на живота. Мъчениците на християнството са доказали това в миналото, а и ние го доказваме всеки ден в живота си с нашите малки страдания. Ако извадим едно ведро вода от морето, ние чувстваме нейната тежест, обаче ако сами се гмурнем в морето, където хиляди ведра вода протича над нас, тогава не чувстваме тежестта й. Ние трябва да носим ведрото на нашето Аз със собствените си сили.
В сферата на егоизма страданието и болката се усещат с всичката си тежест; в моралната сфера те са толкова леки, че оня, който е стигнал до тая сфера, ни се струва почти свръхчовек заради търпението, с което понася най-тежките изпитания и злобни преследвания.
Да бъдеш съвършено добър - значи да осъществиш живота си в безкрайността. Това е най-всеобхватният възглед за живота, до който можем да стигнем чрез присъщата у нас сила да го виждаме като нещо цяло, в светлината на нравствения идеал. Учението на Буда се състои именно в това - да култивира до най-висша степен тази нравствена сила, която ни кара да разберем, че полето на дейността ни не се ограничава единствено в сферата на нашето тясно Аз. Това е и видението на царството небесно у Христа. Когато стигнем до всемирния живот, който е нравственият живот, тогава се освобождаваме от оковите на удоволствията и мъките. Тогава на мястото, опразнено от нашето лично Аз, идва неизказаната радост, произтичаща от неизмерима любов. В такова състояние дейността на душата е още по-възвишена, само че не страстите са двигателните й сили, а нейната собствена радост. Това е карма йога на Бхагавад Гита, пътят на единението с безкрайното действие посредством делата на безкрайното добро.
Из: „Садхана, Пътят Към Съвършенството“, Рабиндранат Тагор, изд. „Терзиев и синове“, 1994 г.
Снимка: Tagore, c. 1925; en.wikipedia.org