Ние не сме това, което правим. Нашият живот е един път, а не една самоличност ♥ Д-р Етиен ЖАЛАНК

Един малък лъв не е по-малко лъв

Ние доброволно приемаме, че за да бъдем щастливи, трябва да представляваме самите себе си. Ако обществото, другият или неврозата ни принуждават да потискаме собственото си аз, имаме малко шансове да достигнем разцвет... Без ясно да осъзнавам собствената си самоличност как не бих имал конфликтни и объркани контакти с другите и със света?

Не е лошо да се напомнят някои очевидни неща. Когато човек се вгледа в действителността, ще забележи нейната сложност. Ние упорито се стремим да се отделим от себе си, вместо обратното. Ние се представяме по толкова различни начини, че накрая не можем да се познаем.

Най-напред ние отъждествяваме твърде често нашата личност с тялото си. Това води до лоши умозаключения. Аз съм моето тяло, не се харесвам на външен вид, следователно не обичам себе си. Щом съм дебел, значи ми липсва умствена изтънченост.

От друга страна, ако смятам, че представлявам тялото си, мога да си реша проблемите чрез въздействие над него: да напълнея, за да подчертая значимостта си, да се обезобразя, за да намаля чувството си на вина и т. н.

Най-добре е да разберем, че сме по-значими от тялото си. Спомням си един индийски монах, с когото разговарях по този въпрос. Той отбеляза, че мога да си извадя зъб, без от това да загубя част от себе си. Тялото е само дрехата, мястото, където живее нашето същество.

Ние сме това, което притежаваме. Колкото и груба да изглежда, тази погрешна идея е извор на множество невротични прояви. За всички е очевидно, че аз не съм моите обувки или четката за зъби, но много хора ще кажат, че да притежаваш хубав апартамент или голяма кола, е символ на престиж и лична значимост. Ако аз съм това, което притежавам и ако съм богат, ще си направя извод за надмощие над другите, а това е една изключителна невроза. От своя страна, бедният веднага бива поставен от страната на нещастните.

Истински наркотик е да се отъждествим със своето материално състояние, със своите проблеми, произтичащи от зависимост и от лишения. Ние ставаме зависими от него, защото не можем вече да живеем без придобивките си. Оттук се поражда и чувството за липса при отсъствието на своята „половина” човек се чувства непълен без бижутата си, една жена се чувства гола.

Има една последна идентификация между „съм” и „правя”. Убеден съм, че ние не сме това, което правим. Нашият живот е един път, а не една самоличност. Сигурно е, че сме по-големи от делата си, както сме по-големи и от тялото си и нашите блага. Така и аз не се „резюмирам” в професията си на терапевт. Да зависиш от това, което правиш, означава да се невротизираш: „нищо не излиза, значи и аз съм нищо” или „за да бъда някой, трябва да работя денонощно”. По-важното е начинът, по който се извършват нещата и човекът, който ги извършва, отколкото това, което прави. Една африканска поговорка гласи: „Ако човекът е прав, а бастунът крив, следата ще бъде права. Ако човекът е изкривен, а бастунът прав, следата ще е крива”.

Да ограничим себе си само в рамките на телесната обвивка на нашето наследство или дейностите ни, означава да се унищожим. Ако аз наистина не вярвам в това, което съм, значи съм на път да се омаловажа. Не е учудващо в такъв случай да се почувствам нещастен...

Това са ненужни ограничения, които си налагаме доброволно и понякога може би без да знаем и на които робуваме. Особеното и изключителното у човека е това, че може от нереални чувства да изпита безпокойства или притеснения, които са напълно реални. И в киното понякога се разплакваме пред безлични герои, които се движат върху опънато платно.

Най-странното в нашия живот е, че си налагаме илюзорни ограничения, а избягваме другите – реалните житейски граници. През цялото си съществуване сме ограничени както от физическите, така и от умствените си възможности. Грешка е да вярваме, че тези граници означават непременно, че сме несъвършени. Това според мене е една емоционална асоциация без реална основа. Малкото дете се възхищава от възрастния, защото смята, че той има неограничени възможности. То смята, че след време ще може на свой ред да се възползва от това всемогъщество. Но когато порасне, открива, че собствените му ограничения не са изчезнали. Тогава си прави погрешното заключение, че е провалило живота си и че е нещастно. Да станем възрастни това означава може би да разберем, че ограниченията и принудите, които имаме в живота си, са присъщи на нашата природа и че те не ни пречат да достигнем душевно спокойствие.

Аз твърдя, че човек може да има ограничения и все пак напълно щастлив. Един малък лъв не е по-малко лъв. И слабият огън е огън.

Вместо да оплакваме нашето изгубено всемогъщество, по-добре е да се научим как да забелязваме ограниченията си. Истинският проблем не е толкова в могъществото, колкото в приемане на нашата безпомощност, а тя често се сбърква с ограниченост.

От: „Терапия на щастието“, Д-р Етиен Жаланк, изд. „Здраве и щастие”, 1994 г.
Снимка: youtube.com