„Човекът е отговорен за своето поведение не само в смисъл, че може да бъде справедливо обвиняван или наказван, когато се държи лошо, но и в смисъл, че трябва да му се отдава дължимото и да се възхищаваме за постиженията му.“

Силно противоречива фигура в науката за човешкото поведение, Баръс Фредерик Скинър (1904 ~ 1990) е признат за един от най-влиятелните  американските психолози. Водещият учен в бихевиористката психология твърди, че човешкото поведение може да се изучава, прогнозира и контролира като се управлява средата, в която оперират индивидите. Според него дори и процесът на учене не може да се активира при отсъствието на някакъв вид подкрепление – положително или отрицателно.

Автономният човек

Две характеристики на автономния човек са особено тревожни. Според традиционното становище човекът е свободен. Той е автономен, в смисъл че поведението му е непричинено. Следователно той може да бъде държан отговорен за това, което прави, и справедливо да бъде наказван, ако прегреши. Това становище заедно със свързаните с него практики трябва да се преоцени, когато научният анализ разкрива неочаквани контролиращи отношения между поведението и средата. Определено количество външен контрол може да се толерира. Теолозите са приели факта, че човекът трябва да е предопределен за прави онова, което всемогъщият Бог знае, че ще прави, а древногръцкият драматург е приел неизбежната съдба за своя любима тема. Гадателите и астролозите често твърдят, че предсказват какво човекът ще направи, и винаги са били търсени. Биографите и историците са търсели „влияния” в живота на хората и народите. Народната мъдрост и прозренията на есеисти като Монтен и Бейкън приемат известен тип предвидимост в човешкото поведение и статистическите и фактическите доказателства на социалните науки сочат в същата посока.

Автономният човек оцелява независимо от всичко това, защото е щастливо изключение. Теолозите са помирили предопределението и свободната воля, а древногръцката аудитория, трогната от представянето на неизбежната съдба, си е излизала от театъра като свободни хора. Курсът на историята се е променял от смъртта на някой водач или от буря в морето така, както нечий живот е бил променен от учител или от любовна връзка, но тези не-ща не се случват на всеки и не влияят върху всички по един и същи начин. Някои историци са направили от непредвидимостта на историята добродетел, фактическите доказателства лесно се игнорират: четем, че стотици хора ще бъдат убити в пътнотранспортни произшествия в свободните дни на някой празник, и поемаме на път като че ли сме лично застраховани. Поведенческата наука много рядко събужда „фантома на предвидимия човек”. Точно обратното: много антрополози, социолози и психолози са използвали експертните си познания, за да докажат, че човекът е свободен, целенасочен и отговорен. Фройд е детерминист – по вяра, ако не по доказателства, но много фройдисти нямат никакви колебания в успокояването на пациентите си, че са свободни да избират между различни курсове на действие и че в крайна сметка са архитекти на собствената си съдба.

Този път за бягство бавно се затваря с откриването на нови доказателства за предвидимостта на човешкото поведение. Личното освобождаване от пълния детерминизъм се отхвърля с напредъка на научния анализ, особено в обясненията на поведението на отделния човек. Джоузеф Ууд Кръч признава фактическите данни и същевременно настоява за съществуването на лична свобода: „Можем да предвидим със значителна степен на точност колко хора ще отидат на плажа в ден, когато температурата достигне определена точка, дори колко ще скочат от моста... макар че аз не съм, нито пък вие, принуден да направя нито едното, нито другото.” Той обаче едва ли има предвид, че онези, които отиват на плажа, го правят не заради някаква добра причина, или пък че обстоятелствата в живота на желаещ да се самоубие човек нямат никакво отношение към факта, че скача от моста. Разграничението е защитимо само доколкото дума като „принуден” внушава особено очевиден и мощен способ на контрол. Научният анализ естествено се придвижва по посока на изясняване на всички типове контролиращи отношения.  

Като поставя под съмнение контрола, упражняван от автономния човек, и демонстрира контрола, упражняван от средата, науката за поведението, изглежда, също поставя под съмнение достойнството или ценността. Човекът е отговорен за своето поведение не само в смисъл, че може да бъде справедливо обвиняван или наказван, когато се държи лошо, но и в смисъл, че трябва да му се отдава дължимото и да се възхищаваме за постиженията му. Научният анализ измества почестите, както и обвиненията към средата и традиционната практика вече не може да бъде оправдана. Това са главозамайващи промени и онези, които са отдадени на традиционните теории и практики, естествено им се съпротивляват.

Има и трети източник на притеснения. След като ударението се измества към средата, отделният човек, изглежда, е изложен на нов тип опасност. Кой трябва да конструира контролиращата среда и с каква цел? Автономният човек предполагаемо контролира себе си съобразно вграден набор от ценности: той работи за онова, което намира за добро. Какво обаче предполагаемият контролиращ ще смята за добро и дали то ще е добро и за онези, които той контролира? Казва се, разбира се, че отговорите на въпроси от този сорт налагат ценностни преценки.

Свободата, достойнството и ценността са основни въпроси и за съжаление те стават още по-критични, след като мощта на технологията на поведението става по-съизмерима с проблемите, които трябва да се разрешат. Самата промяна, която е донесла известна надежда за разрешение, е отговорна за растящото съпротивление срещу типа предлагано решение. Този конфликт сам по себе си е проблем в човешкото поведение и към него може да се подхожда като към такъв. Науката за поведението далеч не е така напреднала като физиката или биологията, но има предимството, че може да хвърли известна светлина върху собствените си трудности. Науката е човешко поведение, такова е и противопоставянето на науката. Какво се е случило в борбата на човека за свобода и достойнство и какви проблеми възникват, когато научното знание започва да е релевантно на тази борба? Отговорите на тези въпроси могат да помогнат да се изчисти пътя за технологията, от която имаме такава остра нужда.

От: „Отвъд свободата и достойнството“, Б. Ф. Скинър, изд. „Наука и изкуство“, София, 1996 г.
Снимка: Бъръс Фредерик Скинър (1904-1990); 
newlearningonline.com