„Скуката е жизненоважен проблем за моралиста, тъй като поне половината грехове на човечеството са причинени от страха от нея.“
Скука и възбуда
Скуката като фактор в човешкото поведение по мое мнение получава много по-малко внимание, отколкото ѝ се полага. Убеден съм, че тя е една от великите двигателни сили през историческите епохи и в наше време това е в сила повече от всякога. Скуката, изглежда, е характерна човешка емоция. Истина е, че животните в плен стават апатични, само крачат нагоре-надолу и се прозяват, но се съмнявам да изпитват нещо аналогично на скука, когато са в своята естествена среда. През повечето време те са нащрек за появата на врагове, плячка или пък и двете; понякога се чифтосват, понякога опитват да се стоплят. Но не ми се вярва, дори когато са нещастни, да се чувстват отегчени. Възможно е антропоидните маймуни да ни приличат в това, както и в много други отношения, но тъй като никога не съм живял с тях, не съм имал възможност да проведа подобен експеримент. Една от съществените за скуката предпоставки се съдържа в контраста между настоящите обстоятелства и някои други, по-приятни обстоятелства, които неустоимо се натрапват на въображението. Съществено за скуката е също така дарбите и уменията на даден човек да не са ангажирани изцяло. Допускам, че бягството от неприятел, който опитва да ти отнеме живота, е неприятно, но в никакъв случай отегчително. Човек едва ли би се почувствал отегчен по време на собствената си екзекуция, освен ако не притежава почти свръхчовешка храброст. По същество скуката е осуетено желание за събитие, не задължително приятно, но само подобни събития биха позволили на жертвата на скуката да разграничи един ден от друг. Така че, казано накратко, обратното на скуката е не удоволствието, а възбудата.
Жаждата за възбуда е дълбоко вкоренена в човешката природа, особено при мъжете. Допускам, че в стадия на лова тя е била по-лесно утолявана, отколкото в наши дни. Преследването на плячка е било възбуждащо, войната е била възбуждаща, ухажването е било възбуждащо. Дивакът е успявал да се сноши с чужда самка, докато мъжкият спи до нея, при това с ясното съзнание, че за него ще е смърт, ако оня се събуди. Предполагам, тази ситуация изобщо не навява скука. Но с появата на земеделието животът започва да става все по-скучен, с изключение, разбира се, на живота на аристократите, които остават, а и до ден днешен са, още в стадия на лова. Доста сме се наслушали за скуката и еднообразието при фабричната поточна линия, но според мен досадата от обработването на земята по старите методи е не по-малко голяма. Всъщност, противно на мнението на повечето филантропи, бих казал, че индустриалната ера неимоверно свали нивото на скуката в света. В живота на наемните работници вече няма само работа, работа и пак работа, вечер те могат да се отдадат на различни забавления, немислими за старомодното провинциално селце. Само си помислете за промените в живота на долната средна класа. В стари времена след вечеря, когато съпругата и дъщерите разчистят масата, всички се настаняват и прекарват т.нар. „щастливи мигове със семейството“. Това ще рече, че главата на семейството отива да спи, съпругата му плете, а на дъщерите им се ще да са мъртви или поне на остров Тамбукту. На тях не им е било позволено да четат, нито да напускат стаята, защото на теория това е времето за разговор с баща им, което би трябвало да е удоволствие за всички участници. При повечко късмет те в края на краищата биват задомени и получават шанс да причиняват на своите деца също толкова мрачно юношество, каквото е било и тяхното. Ако късметът не им се усмихнел, те се превръщали в стари моми и може би в крайна сметка в покварени госпожици – съдба ужасна като всяка друга, с която диваците удостоявали жертвите си.
Трябва да се има наум това тегло на скуката, когато даваме оценка на света отпреди сто години, а когато човек се върне още по-назад в миналото, скуката става още по-страшна. Само си представете монотонността на зимните вечери в едно средновековно село. Хората не са могли да четат или пишат, разполагали са само със свещи да разпръскват мрака, а димът на самотния огън е изпълвал единствената стая в дома, където не е било зверски студено. Пътищата на практика са били непроходими, така че едва ли е било възможно да се срещнат с човек от друго село. Сигурно скуката, както и всичко останало, е довела до започването на лова на вещици като единствен спорт, способен да оживи зимните вечери.
Ние не сме така подвластни на скуката като нашите предшественици, но много повече се боим от нея. Разбрали сме или по-скоро сме повярвали, че скуката не е присъща на естествената природа на човека и може да бъде прогонена, стига да преследваме възбудата достатъчно енергично. В днешно време момичетата сами изкарват прехраната си и до голяма степен причината е, че това им позволява вечерно време да търсят вълнения, за да избегнат ония „щастливи мигове със семейството“, които са били принудени да понасят техните баби. Всеки, който може да си го позволи, живее в града; в Америка ония, които не могат да си го позволят, притежават кола или поне мотоциклет, който да ги отведе до някой киносалон. И разбира се, имат радиоапарат вкъщи. Сега срещите между младите мъже и младите жени вече не са така затруднени като едно време, а всяка домакиня очаква поне веднъж седмично такава доза вълнение, каквато се полага на героиня на Джейн Остин еднократно за цял един роман.
Колкото повече се изкачваме по социалната стълбица, толкова по-интензивен става стремежът ни към възбуда. Тези, които могат да си го позволят, непрекъснато се придвижват от място на място, пренасяйки със себе си веселието, танците и пиенето, като очакват по някаква причина те да им се усладят още повече на новото място. Онези, които са принудени сами да изкарват прехраната си, неизбежно получават своя дял скука по време на работа, но тези, които имат достатъчно пари, за да не се главоболят с изкарването на насъщния, имат за свой идеал живот, напълно освободен от скуката. Това е идеал благороден и аз съм далеч от намерението да го осъждам, но се боя, че подобно на други идеали е по-труден за постигане, отколкото си го представят идеалистите. В крайна сметка сутрините са толкова по-скучни, колкото по-забавни са били вечерите преди тях. Освен това напред се задава средната възраст, може би дори старостта. Двайсетгодишните мъже си мислят, че животът свършва на трийсет. Аз, навършилият петдесет и осем, вече не мога да приема тази гледна точка. Сигурно не е много мъдро човек да харчи своя жизнен капитал така, както харчи финансовия си капитал. Вероятно известна доза скука е необходима съставка от живота. Желанието да избягаш от скуката, е природно предопределено: на практика всички човешки раси го доказват при всяка възникнала възможност. Когато диваците за първи път са опитали от алкохола на белите мъже, те най-сетне са открили начин за бягство от вековната скука и с изключение на случаите, когато правителството се е намесвало, са се напивали до припадък. Войните, погромите и преследванията са част от бягството от скуката; даже съседските свади са по-добро от нищо. Следователно скуката е жизненоважен проблем за моралиста, тъй като поне половината грехове на човечеството са причинени от страха от нея.
Въпреки това скуката не бива да се смята изцяло за зло. Тя бива два вида – единият е плодотворен, другият е затъпяващ. Плодотворният възниква при отсъствието на наркотици, затъпяващият – при отсъствието на жизнени дейности. Не съм готов да заявя, че наркотиците не могат да имат каквато и да било положителна роля в нашия живот. Например има моменти, когато опиат може да бъде предписан от някой компетентен лекар и според мен тези моменти се случват много по-често, отколкото предполагат прилагащите забраните. Но жаждата за наркотици със сигурност не е нещо, което може безпрепятствено да се остави на естествения импулс. А скуката, която изпитва свикнал с наркотиците човек, когато е лишен от тях, според мен няма друг лек освен времето. Но онова, което важи за наркотиците, се отнася, макар и в определени граници, и за всеки друг вид възбуда. Прекалено наситеният с вълнения живот е изтощителен и при него непрекъснато има нужда от все по-силни стимули, за да се осигури тръпката, смятана за съществена част от удоволствието. Човек, свикнал с твърде много възбуда, е като човек, изпитващ болезнена жажда за пипер – накрая дори не усеща вкуса на количество, което би задавило друг. Има елемент на скука, който е неделим от избягването на твърде много вълнения, а прекалено многото вълнения не само подкопават здравето, но и притъпяват небцето за всеки вид удоволствие, заменяйки приятната възбуда с изцяло органично удовлетворение, мъдростта – с хитрост, а красотата – с груби изненади. Аз обаче нямам намерение да довеждам до крайност възраженията си срещу възбудата. Определена доза от нея със сигурност е полезна, но подобно на почти всичко останало, тук въпросът е в количеството. Когато вълненията са прекалено малко, това може да събуди болезнена жажда; прекалено многото водят до изтощение. Ето защо прилагането на определена воля при понасянето на скуката е от съществено значение за щастливия живот и е едно от нещата, на които младите трябва да бъдат приучени.
Особеният вид скука, от който страда днешното градско население, е тясно свързан с откъсването му от земята. Това прави живота горещ, прашен и жаден също като пилигримство в пустинята. Сред тези, които са достатъчно богати да избират начина си на живот, конкретният вид непоносима скука, от който страдат, се дължи, колкото и парадоксално да изглежда, на страха им от скуката. В стремежа си да избегнат плодоносния вид скука, те стават жертва на другия, далеч по-лош вид. Щастливият живот трябва да бъде до голяма степен спокоен живот, защото истинската радост може да живее само в атмосфера на тишина.
От: „Покоряване на щастието“, Бъртранд Ръсел, изд. „Cиела“, 2021 г.
Снимка: Bertrand Russell (1872-1970)