„По пътеката на страха аз те обичам, aкo ми позволиш да те контролирам, aкo си добър с мен, aкo отговаряш на образа, който съм ти създал.“
Шепа любов от „Умението на обичаш“ на мъдреца Дон Мигел Руис, който ни учи как да лекуваме емоционалните си рани и наставлява да изберем пътя на любовта пред пътя на страха.
♥ Любовта
Любовта няма задължения. Страхът е изпълнен със задължения. Когато следваме пътеката на страха, ние правим нещо, защото трябва да го направим, и очакваме от другите да направят нещо, защото трябва да го направят. Имаме някакво задължение и веднага, щом трябва, се съпротивляваме. Колкото по-голяма е нашата съпротива, толкова повече страдаме. Рано или късно се опитваме да избягаме от задълженията си. Любовта, от друга страна, не среща съпротива. Правим всичко, защото искаме да го направим. То се превръща в удоволствие; то е като игра и ние се забавляваме.
Любовта няма очаквания. Страхът е изпълнен с очаквания. По пътеката на страха правим нещо, защото смятаме, че трябва да го направим, и очакваме другите да постъпят по същия начин. Затова страхът наранява, а любовта – не. Очакваме нещо и ако то не стане, се чувстваме наранени – не е честно. Виним другите, че не са оправдали очакванията ни. Когато обичаме, нямаме очаквания; правим нещо, защото така искаме, и ако другите го правят или не го правят, то е защото желаят или не желаят, и в това няма нищо лично. Ако нищо не стане, когато не очакваме то да стане, няма значение. Не се чувстваме засегнати, защото каквото и да се случи, всичко е наред. Затова, когато сме влюбени, почти нищо не ни наранява; ние не очакваме любимия да направи нещо и нямаме задължения.
Любовта почива върху уважението. Страхът не уважава нищо, включително себе си. Ако изпитвам съжаление към вас, това означава, че не ви уважавам. Не можете да решавате самостоятелно. Когато трябва да решавам вместо вас, аз не ви уважавам. Щом не ви уважавам, аз се опитвам да ви контролирам. Обикновено, когато наставляваме децата си как да живеят, това се дължи на липсата на уважение. Ние ги съжаляваме и се опитваме да направим за тях онова, което те сами трябва да направят за себе си. Когато не уважавам себе си, аз се самосъжалявам, чувствам, че не съм достатъчно добър, за да успея в този свят. Как човек разбира, че не се уважава? Когато си казва: „Горкият аз, не съм достатъчно силен, не съм достатъчно умен, не съм достатъчно красив, не мога да се справя“. Самосъжалението е плод на липсата на уважение.
Любовта е безмилостна; тя не изпитва съжаление към никого, но е състрадателна. Страхът е изпълнен с жал; той изпитва съжаление към всички. Вие ме съжалявате, когато не ме уважавате, когато не вярвате, че съм достатъчно силен, за да се справя. От друга страна, любовта уважава. Аз те обичам; знам, че ще се справиш. Знам, че си достатъчно силен, достатъчно умен, достатъчно добър да взимаш самостоятелни решения. Не е необходимо да избирам вместо теб. Ти ще успееш. Ако паднеш, ще ти подам ръка, ще ти помогна да се изправиш. Ще кажа: „Ще се справиш, продължавай“. Това се нарича състрадание, но то няма нищо общо със съжалението. Състраданието произтича от уважението и от Любовта; съжалението произтича от липсата на уважение и от страха.
Любовта е напълно отговорна. Страхът бяга от отговорност, но това не означава, че не е отговорен. Опитът за бягство от отговорност е една от най-големите грешки, защото всяко действие си има последствия. Когато направим своя избор, получаваме резултат или реакция. Ще понесем последствията от действията си по един или друг начин. Затова всеки човек е изцяло отговорен за постъпките си, дори и да не го иска. Някой може да се опита да плати за твоите грешки, но въпреки това ти също ще си платиш и така цената става двойна. Когато другите се опитват да носят отговорността за теб, това само влошава нещата.
Любовта винаги е нежна. Страхът винаги е груб. При страха има купища задължения, купища очаквания, никакво уважение, бягаме от отговорност и изпитваме съжаление. Как може да се чувстваш добре при толкова страх? Непрекъснато се изживяваме като жертви, усещаме гняв, тъга, ревност или се чувстваме предадени.
Гневът не е нищо друго, освен маскиран страх. Тъгата е маскиран страх. Ревността е маскиран страх. При наличието на всички тези емоции, произтичащи от страха и пораждащи страдание, можем само да се преструваме на нежни. Не сме нежни, защото не се чувстваме добре, не сме щастливи. Когато вървиш по пътеката на любовта, нямаш задължения, нямаш очаквания. Не изпитваш съжаление към себе си или към партньора си. Всичко върви добре и затова усмивката не слиза от лицето ти. Харесваш себе си и понеже си щастлив, си мил. Любовта винаги е нежна и тази нежност те прави щедър и отваря всички врати. Любовта е щедра. Страхът поражда егоизъм: аз съм всичко. Егоизмът затваря всички врати.
Любовта е безусловна. Страхът е изпълнен с условия. По пътеката на страха аз те обичам, aкo ми позволиш да те контролирам, aкo си добър с мен, aкo отговаряш на образа, който съм ти създал. Аз ти създавам желания от мен образ и – понеже ти не си такъв и никога няма да отговаряш на образа – те съдя и те намирам за виновен. Много често дори се срамувам от теб, защото не си, какъвто искам да бъдеш. Ако не отговаряш на създадения от мен образ, ти ме караш да се чувствам неудобно, дразниш ме, изобщо не мога да проявявам търпение към теб. Само се правя на нежен. По пътеката на любовта няма aкo няма условия. Обичам те без причина, без доводи. Обичам те такъв, какъвто си, и ти си свободен да бъдеш такъв, какъвто си. Ако не ми харесва какъв си, тогава по-добре да бъда с някой друг, когото харесвам такъв, какъвто е. Нямаме право да променяме другите и никой няма право да променя нас. Ако се променяме, то е, защото желаем да се променим, защото не искаме да страдаме повече.
Повечето хора изживяват целия си живот по пътеката на страха. Имат връзка, защото смятат, че трябва да имат. Изпълват връзката си с всички възможни очаквания към партньора си и към самите себе си. Цялото това нещастие и страдание е резултат от използването на комуникационните канали, създадени преди да се родим. Хората съдят и биват превръщани в жертви, те сплетничат един за друг, сплетничат за приятелите си, сплетничат в бара. Всяват омраза между близките си. Трупат емоционална отрова и я предават на децата си. „Виж какъв е баща ти, виж какво ми причини. Не бъди като него. Всички мъже са такива; всички жени са онакива.“ Ето това правим с хората, които толкова много обичаме – със собствените си деца, с приятелите си, с партньорите си.
По пътеката на страха имаме толкова много условия, очаквания и задължения, че създаваме безброй правила, само за да се предпазим от емоционалната болка, когато всъщност не трябва да има никакви правила. Тези правила въздействат върху качеството на комуникационните канали, защото когато се страхуваме, ние лъжем. Когато очаквате от мен да бъда някакъв, аз се чувствам длъжен да бъда такъв. Истината е, че не съм какъвто искате да бъда. Но когато съм искрен и съм самия себе си, вие се чувствате засегнати, разгневявате се. И аз започвам да ви лъжа, тъй като се боя от вашата присъда. Страхувам се, че ще ме обвините, ще ме намерите за виновен и ще ме накажете. И всеки път, когато си спомните, вие ме наказвате отново и отново за същата грешка.
По пътеката на любовта има справедливост. Ако направиш грешка, плащаш само веднъж и ако наистина обичаш себе си, си взимаш поука от нея. По пътеката на страха няма справедливост. Принуждаваш себе си да плащаш хиляди пъти за същата грешка. Това поражда усещане за несправедливост и отваря много емоционални рани. Тогава, разбира се, се обричаш на провал. Хората правят трагедия от всичко, дори от нещо най-обикновено и съвсем маловажно. Наблюдаваме тези трагедии при нормалните връзки в ада, защото двойките вървят по пътеката на страха.
Из: „Умението да обичаш“, Дон Мигел Руис, изд. „Кибеа“, 2005 г.
Картини: DALL-E
