„Себепринизяването е обратен нарцисизъм. Душата винаги съдържа елемент на привързаност, но нарцисизмът е неуспехът да предизвикаме привързаност към самите себе си.“
(Narcissus, circa 1597-1599, by Caravaggio)
♥ Любовта към себе си
Нарцисизмът е състояние, при което човек не обича себе си. Това поражение в любовта се проявява като своята противоположност, защото личността усилено се опитва да приеме себе си. Комплексът се разкрива в твърде очевидното усилие и преувеличение. За всички наоколо е ясно, че нарцистичната любов е плитка. Инстинктивно съзнаваме, че човек, който през цялото време говори за себе си, навярно няма ясно разбиране за Аза. Индивидът, впримчен в този мит, изживява неуспеха при откриването на любов към себе си като вид мазохизъм, а появи ли се той, значи и садизмът не е далеч. Тези две нагласи са полярни елементи в раздвоения архетип на силата.
Нарцисистът е откровено садистичен при отблъскването на околните и в чувството си за превъзходство. Мазохизмът, от друга страна, се проявява особено ясно в това, което наричам „негативен нарцисизъм“. Някои хора смятат, че могат да избегнат нарцисизма, като непрестанно се осъждат и укоряват. Въпреки че това може да прилича на антипод на любовта към себе си, то все пак е нарцисизъм: едно съсредоточаване, макар и негативно, не върху живота и външния свят, а върху Аза. Мазохизмът може да се прояви като навик за самокритика.
Веднъж разговарях с една художничка за нейните картини. Тя ми показа образци от работата си и на мен ми се стори, че е много талантлива и би могла да посвети живота си на изкуството. Но докато разговаряхме, забелязах, че нещо в отношението й към нея самата и към нейната работа й пречи.
– Особено много ми харесва безперспективния реализъм в по-новите ви картини – казах аз.
– О, не знам - отговори тя. – Според мен той само показва, че не съм учила достатъчно. Знаете ли, винаги; съм искала да постъпя в художествено училище, но семейството ми не можеше да си го позволи.
– Как успявате да накарате тези цветове да изглеждат така хармонични и същевременно така контрастни? – попитах аз, искрено запленен от стила й.
– Всъщност не съм изучавала това – продължи тя, загрижена за своя произход и образование.
Себепринизяването е обратен нарцисизъм. То ограбва душата от нейната привързаност към света. Тази жена не само не умееше да разговаря с дърветата – в мита разговорът с дърветата е знак, че Нарцис отива някъде – но тя не можеше да говори и за картините си. Нейният Аз й пречеше. Тя не беше привързана към своята работа поради прекомерната загриженост за имиджа си. Предполагам, че ако се възприемаше като художничка и обичаше тази представа, тя би могла да забрави чувството си за малоценност и да се концентрира върху своята работа.
Душата винаги съдържа елемент на привързаност, но нарцисизмът, както видяхме от мита, е неуспехът да предизвикаме привързаност към самите себе си. В нарцисизма си ние приличаме на направени от слонова кост – красиви, но също така студени и недостъпни.
Въпреки че това са две противоположни неща, много хора очевидно трудно разграничават нарцисизма от естествената и необходима любов към Аза. Затова човекът, объркан от глада си за похвали, се въздържа да изпита удоволствие от постиженията. Той почти не отдава значение на очевидния си успех или трудно приема комплиментите и похвалите, смятайки, че по този начин ще избегне ужасяващия нарцисизъм. Фалшивата скромност отказва на егото вниманието, за което то копнее. Самият отказ е нарцистичен, тъй като той представлява негативно фокусиране върху егото, вместо насочване към приятните житейски възможности.
Лечението на нарцисизма и удовлетворяването на неговия симптоматичен глад се постигат, като се даде на егото онова, от което то се нуждае – удоволствие от постиженията, приемане и някаква степен на признание. Мазохистичното отричане на желанията на егото не е начин на грижа за душата. Напротив, това е една аскетична сделка, която купува фалшиво чувство на добродетел за сметка на потребностите на душата. Мотивиран от мисли за чистота и самоконтрол, човек може да откаже на егото всякакви утехи и въпреки това този подход изисква да се вслушаме в на душата и да й дадем любов и внимание, когато тя се нуждае от тях в най-голяма степен, дори да сме изпълнени с подозрения Тайната в лечението на нарцисизма е не да го лекуваме, а да се вслушваме в него. Нарцисизмът е сигнал, че душата не е обичана достатъчно. Колкото по-голям е той, толкова по-малко е любовта. Този мит е необикновено проникновен. Нарцис се влюбва в своя образ, без да знае, че той е този, който е обичан. Чрез своите преживявания той открива, че е достоен за любов. Той обича себе си като предмет. В нашия век на персонализъм и субективност превръщането на човека в предмет се смята за грях. Но това е единственият начин да се възприемем обективно. Бихме могли да изследваме материята на своя живот и на своята личност като субстанция, различна от Аза. Аз съм материя. Изграден съм от вещества и имам качества и обичайки тези неща, аз всъщност обичам себе си.
Едно от предимствата на осъщественото от Юнг обръщане към алхимията с цел вглеждане в душата е това, че то ни предлага представа за Аза като изграден от вещества и от тяхното взаимодействие и свойства - сол, сяра, желязо, вода; студ, топлина; суша, влага, печене, къкрене, врене и кипене. Ние използваме някои от тези думи в ежедневната реч, за да опишем състоянието на душата. Когато признаем нейната обективна природа по начин, който ни позволява да я обичаме, без да ставаме пленници на солипстично самовглъбяване, ние можем, подобно на Нарцис да обикнем себе си така, сякаш обичаме Другия. Дори егото е нарцистично. Всъщност осъзнаването на качествата на душата – отдалечеността на Нарцис от обекта на любовта му – може да помогне за трансформиране на нарцисизма в истинска любов към Аза.
Между другото нарцисизмът не винаги е състояние на личността. Сградите, някое произведение на изкуството, градоустройствен проект, магистрала, филм, закон – всички тези неща носят в себе си нюанс или дори ярък щрих на нарцисизъм. Нарцистичният предмет е нещо, което явно не обича себе си. Звучи странно, но една сграда може да се извисява наперено и високомерно, въпреки че формата й сама по себе си е завършена и достойна за любов. За мен например Емпайър Стейт Билдинг се издига високо и самоуверено за разлика от много сгради в нашите градове, които прекалено много държат на своята индивидуалност. Те сякаш искат да се откроят. Изглежда изпитват чувство за малоценност в общността на другите сгради, затова им се налага да се изтъкват, за да бъдат забелязани. Емпайър Стейт Билдинг не губи от ръста си за това, че сградите наоколо са по-високи и по-нови. Тя изглежда сигурна в своята любов към себе си. Митът показва и нещо друго: нарцисизмът е част от една по-голяма трансформационна схема. В легендата декорът се променя от гора в подземен свят, героят – от човек в цвете, тоест от личност в предмет. В това виждам крачка за преминаване от човешката субективност към природата.
Нарцисизмът лекува себе си от самотата чрез творчество: в нарцисизма си ние нараняваме природата и създаваме неща, които не могат да бъдат обичани. Но когато той се трансформира, резултатът е любов към Аза, която поражда чувство на приобщеност с природата и с всичко в нея. Може би ще кажете, че в този случай е налице споделен нарцисизъм, взаимна любов към себе си, вид мистично кръвно родство между всички създания. Без да се отдръпваме от мистицизма, бихме могли да кажем, че симптоматичният нарцисизъм може да бъде излекуван, когато се превърне в истинска религиозна добродетел. Когато бъдат възприети в дълбочина и осъзнати по духовен начин, всички човешки симптоми и проблеми откриват своето крайно разрешение в религиозната чувствителност.
Райнер Мария Рилке е поетът на философията, която трансформира всекидневното в свещено, видимото в невидимо. В едно прочуто писмо от 1925г. той пише: „Нашата задача е да запечатим у себе си тази преходна, загиваща земя така дълбоко, така болезнено и страстно, че нейното съществуване да се възроди, „невидимо“, у нас.“ Това ми напомня за превръщането на Нарцис в цвете: природата изразява себе си чрез човешкия живот, нашата личност разцъфва като акт на сътворение. В своите Сонети към Орфей, Рилке отново се обръща директно към Нарцис:
„Във водата все по-непознат отразеният образ ще свети: ала ти го познай!
Само там, само в двойния свят пълни с нежност ще са гласовете, без начало и край.“
Нарцисистът може да бъде суров и жесток дори когато той, или тя, понася остра самокритика. Но когато открием „двойствения свят“ и Нарцис легне край ручея, свързвайки се със своята различност, тогава трайните, вечни, недокоснати дълбини ни дават опора и увереност. Те притъпяват нарцистичния садизъм, защото водите на себеоткриването са изпълнени със спокойствие. Подобно на Нарцис, ние вече не сме от мрамор в опитите си да се самосъхраним; докато се наслаждаваме на искреното смирение на природата, ние започваме да приличаме на цветята, чиито корени са дълбоки и чиято пищна хубост е земна.
Бедата е в това, че твърде често симптомите ни не се развиват. Метаморфозата е невъзможна без творческото ни участие. Това е учението на ренесансовите магове, като Фичино и Пико де ла Мирандола , които са писали, че трябва да бъдем художници и поети на собствения си живот. Симптомите се трансформират от въображението. Ако усетя в себе си частица нарцисизъм, аз мога да тръгна по следата и да потърся местата, където не обичам душата и не се грижа за нея. Обстоятелствата, времето, специфичният език на моя нарцисизъм ми казват точно къде да търся и какво да правя. Странното е, че мога да бъда благодарен на своя нарцисизъм, ако го призная като такъв и чуя тътена на мита в него. Той съдържа семената на себеприемането и любящата привързаност към широкия свят.
Из: „Грижа за душата“, Томас Мур, изд. „Аратрон“, 1998 г.
Картина: Narcissus, circa 1597-1599, by Caravaggio; chinaoilpaintinggallery
