„Съвършеният път е труден само за онези, които постоянно правят избор. Не харесвай, не мрази; тогава всичко ще се изясни…“ ~ СЕНЦАН, ранен будистки дзен учител, 700 г. пр. Хр.
Щастието е състояние на ума, уверен е професорът по психология в Университета на Вирджиния Джонатан Хайд. В търсене на отговор как се достига щастливо състояние на ума, той се доверява на мъдростта на времето, интерпретирайки класически текстове от древността в книгата си „Хипотеза за щастието“ (Изд. Кибеа).
Хипотеза за щастието. Как да намерим великия път
Мъдреците са писали много върху проблема за борбата между доброто и злото – и много от писанията им са погрешни. Например, древногръцкият драматург Аристофан изразява наивното схващане, че „злите действия са следствие на злите помисли“. А френският философ Блез Паскал твърди друго: „Човекът никога не причинява повече злини с такава радост, освен под въздействието на религиозното си убеждение“.
По време на обучението си по философия често срещах идеята, че светът е илюзия. Никога не разбрах какво точно означава, но звучеше дълбокомислено. Но след двадесет години, посветени на изучаване на човешката психология, мисля, че най-накрая разбирам за какво става дума. Антропологът Клифорд Гетц пише: „Човекът е животно, висящо в паяжините на самоуважението, които сам си е оплел“. С други думи, животът ни не се състои от планини, скали, дървета и други физически обекти, а от обиди, символи на статус, предателства, светци и грехове. Всички тези неща са създания на хората и макар и да са реални по свой начин, не са реални така, както са скалите и дърветата. Тези създания на човешкия ум са като феите в „Питър Пан“: те съществуват, само ако вярваме в тях. Те са като Матрицата (от едноименния филм): халюцинации, които сме съгласни да приемем.
Вътрешният адвокат, розовото огледало, наивният реализъм и митът за истинското зло – всички тези механизми заедно плетат паяжината, върху която светците и грешниците се борят един с друг, докато ние ги гледаме, без да преставаме да ги съдим, и да се убеждаваме, че самите ние сме на страната на ангелите. От тази гледна точка нещата изглеждат толкова глупаво, с всичкия този морализъм и лицемерие. Всъщност те са повече от глупави – те са трагични, тъй като ни стимулират да мислим, че човешкият род никога няма да постигне дългосрочен мир и хармония. Следователно, всички сме безсилни.
Първата стъпка е да разберем играта и да престанем да я приемаме толкова на сериозно. Големият урок на учителите от древна Индия е: животът е игра, наречена самсара. В тази игра всеки човек изиграва своята дхарма, роля в огромна пиеса. В играта самсара понякога ти се случват хубави неща и си щастлив. После се случват лошите неща и ставаш тъжен и ядосан. И така до смъртта. След което се прераждаш и играта се повтаря. Централното послание в Бхагавад Гита (един от най-важните текстове в индуизма) е, че не можеш напълно да се откажеш от играта, понеже имаш роля, която е част от механизма на вселената, и трябва да я играеш. Но е добре да играеш по правилния начин, без да се пристрастяваш към плодовете на действията си. Бог Кришна казва: „Обичам човека, който не мрази и не възхвалява, който не оплаква и не жадува,... който се отнася към приятеля така, както към врага, независимо дали е уважаван или мразен, дали е горещо или студено, при удоволствие и при болка. Човекът, който е оставил настрана привързаността си, и не е воден от възхвали и вина, който е доволен от всичко, което се изправи на пътя му.“
Буда отива още по-далеч. Той не само ни съветва да сме равнодушни към добрите и лошите моменти в живота, но ни приканва напълно да излезем от играта. Будизмът е практика, която цели да ни помогне да избегнем играта самсара, както и вечния цикъл на прераждане. Макар и да има различни схващания дали да се оттеглим от света или да се впишем в него, всички будисти проповядват да научим ума си да престане постоянно да осъжда. Сен-цан, ранен будистки дзен учител, в своята поема, написана през 700 г. пр. Хр., пише, че едва когато престанем да осъждаме, ще поемем по Съвършения път:
Съвършеният път е труден само за онези,
които постоянно правят избор.
Не харесвай, не мрази; тогава всичко ще се изясни.
Дори точно да разделиш добро и зло,
ще разделиш ти Рая и Земята.
Ако искаш истината да е чиста,
не заставай „за“ или „против“.
Битката между „за“ и „против“ е най-лошата болест на ума ти.
Склонността ни да осъждаме всичко около нас наистина е болест на ума: тя води до гняв, мъчителни мисли и конфликти. Тази склонност е дълбоко вградена в нас – слонът винаги оценява, винаги ни казва „харесвам“ или „не харесвам“. Тогава как можеш да промениш автоматичните си реакции? Вече знаем, че не е толкова просто да престанем да съдим другите, или да престанем да бъдем лицемерни. Но както Буда учи, ездачът може постепенно да дресира слона и медитацията е един от начините да го постигнем. Медитацията прави хората по-спокойни, по-малко уязвими от радостта и болката, както и от ежедневните провокации на живота. Медитацията е източният път към философското мислене.
Когнитивната терапия също помага. В популярната книга по когнитивна терапия „Да се почувстваш добре“ Дейвид Бърнс има цяла глава, посветена на терапията срещу гнева; той съветва да използваме много от техниките, които Аарон Бек използва срещу депресията: да напишете мислите си, да се научите да разпознавате начините, по които умът ви изопачава реалността, и да се научите да мислите по-чисто. Бърнс обръща внимание на нещата, които смятаме, че би трябвало да се случат – например как светът би трябвало да работи, как хората би трябвало да се отнасят към нас. Нарушенията на тези правила често ни подтикват към гняв и омраза. Бърнс също ни приканва да поддържаме състояние на емпатия – когато влезем в конфликт с някого, да погледнем от гледната точка на противника си, за да разберем, че той не е съвсем „смахнат“.
Макар и да подкрепям общия подход на Бърнс, все пак трябва да подчертая, че когато сме под влияние на гнева, на нас ни е изключително трудно да разберем чуждата гледна точка. По-добра отправна точка, в случай на противоречие или конфликт, е да потърсим гредата в собствените си очи. (Батсън и Лоуенстийн откриха, че можем да се справим с предубедеността си само когато сме принудени да се вгледаме в себе си.) Можеш да намериш гредата, но само ако искрено и усилено я потърсиш. Опитайте сега: помислете си за скорошен конфликт с някой близък човек и се опитайте да се сетите за нещата, които сте направили, най-вече за тези, които не биха могли да се нарекат образцови. Може би сте постъпили грубо или безчувствено (дори и да сте имали право да постъпите така), или сте наранили някого (макар и с добри намерения), или сте направили нещо срещу принципите си (дори и да можете лесно да го оправдаете). Когато обаче за пръв път се опитате да хвърлите поглед към някоя своя слабост, може би ще започнете да чувате неистови аргументи от вътрешния си адвокат, които ви оневиняват и хвърлят упрека към другите, но все пак се опитайте да останете глухи към тях. Важното в този момент е да откриете нещо, поне едно нещо, което сте направили погрешно. Когато извадите забола се тресчица от пръста си, за кратко усещате болка, но после чувствате облекчение, дори удоволствие. Когато намерите грешка в себе си, също ще ви заболи за кратко, но ако продължите напред и приемете грешката, сигурно ще бъдете възнаградени с искра от удоволствие, смесено с частица гордост. Това е удоволствието да поемете отговорност за собствените си дела. Това е чувството за чест. Намирането на собствените ни грешки е ключът към успеха в борбата с лицемерието и предубедеността, които вредят на взаимоотношенията ни с другите.
Първо, в момента, в който видим своя принос в конфликта, гневът ни започва да се топи, може би само малко, но достатъчно, за да започнем да оценяваме другата страна. Може да продължите да мислите, че другата страна е грешната, но ако примерно си кажете, че вашата страна е до голяма степен права, а другата страна е до голяма степен погрешна, тогава имате начин да се извините, без да се чувствате унижени. Ако просто вземете малък детайл от спора и кажете: „Не трябваше да казвам А, и разбирам защо си почувствал Б“. Тогава по правилата на реципрочните взаимоотношения другият човек ще каже нещо от рода на: „Да, наистина бях много разстроен от А, но не трябваше да отвръщам с Б, и разбирам как си почувствал В“. Желанието за баланс във взаимоотношенията, усилено през призмата на егоистичната предубеденост, ви е накарало да отвърнете на обидите с обиди, но все пак сте в състояние да преобърнете процеса и да използвате този баланс, за да сложите край на конфликта и да запазите взаимоотношенията си.
Човешкият ум е усъвършенстван да играе макиавелистката игра око-за-око и в устройството му са включени механизми, които ни предразполагат към лицемерие, самодоволство и нравствени конфликти. Но понякога чрез познаването на характера на умствените процеси можем да се измъкнем от древната игра на социална манипулация и да изберем друга, по-добра игра. Ако се научим да забелязваме гредата в собствените си очи, ще започнем да се държим по-непредубедено, по-малко моралистично, и ще бъдем по-малко склонни към спорове и конфликти. Ще можем да поемем по пътя на Съвършенството, по пътя към Щастието, който предполага приемането на нещата такива, каквито са.
От: „Хипотеза за щастието“, Джонатан Хайд, изд. Кибеа, 2013 г.
Снимка: kibea.net
