„Неотменните емоционални потребности на децата остават на заден план спрямо отчаянието на родителите, които се мъчат да им осигурят академичен и финансов успех.“
Защо е важен стресът на родителите
През цялото детство, но най-вече в кърмаческа възраст, човекът използва емоционалната и нервната система на обгрижващите го възрастни, за да регулира собствените си вътрешни състояния. Изводът е елементарен: колкото по-стресиран е възрастният, толкова по-стресирано е и детето.
Множество изследвания показват, че напрегнатите родители проявяват по-малко търпение и по-голяма склонност да се отнасят строго и да наказват децата си. Стресът нарушава капацитета им за спокойствие, отзивчивост и хармонизация. Когато условията за родителите са напрегнати, децата не само се чувстват по-слабо защитени от заобикалящите ги стресори, но и се наблюдава повишена тенденция към стресиращи взаимоотношения с обгрижващите възрастни – пишат водещи учени в неотдавнашно изследване. Друго проучване показва, че ако стресът провокира наказателна нагласа у майката, то подкрепата намалява тази наклонност. Съвременната наука за пореден път потвърждава мъдростта на древните.
Стресът у възрастните се изразява и по недотам очевидни начини като отвлечено внимание и емоционално отсъствие. Макар и да обичат децата си, много родители са твърде заети с искрени тревоги за връзката си, финансовото си състояние или лични проблеми, в резултат на което духом са някъде другаде. Това неминуемо се отразява на развитието също както гнева и студенината. Опитите с примати показват, че бебетата преживяват тежки реакции на раздяла дори когато майките им присъстват визуално, но психологически са недостъпни – пише изтъкнатият изследовател, психолог и теоретик Алън Шор. Нарича го проксимална раздяла – когато майката изглежда близо и същевременно далече. Много деца в нашето общество преживяват подобна динамика заради стреса на родителите си. Посланието, което малките получават, е: Ти не си достоен за моето внимание. Трябва да го заслужиш. Независимо дали по-късно си го спомняме експлицитно, то се запечатва в подсъзнанието и в нервната ни система.
Стресът се утежнява от отчуждението, породено от финансови затруднения. Неотстъпчивостта у днешните родители има силна мотивация: икономическата тревожност – пише Ню Йорк Таймс през 2018 г. – За първи път има еднаква вероятност американските деца да бъдат по-успешни и по-неуспешни от родителите си. За родителите мисията да дадат най-добър старт в живота на децата си, означава да правят всичко по силите си, за да им помогнат да се изкачат до по-висша класа или поне да не изпаднат от тази, в която са се родили. Страничният ефект на това изпълнено със страх и амбиции ежедневие е, че неотменните емоционални потребности на децата остават на заден план спрямо отчаянието на родителите, които се мъчат да им осигурят академичен и финансов успех. Неотдавна пряк свидетел ми разказа как майка от средната класа изкрещяла на 5-годишния си син, който се туткал над домашните задания:
– Ти не мислиш за академичното си бъдеще!
Ех, да можеше детето да отвърне: А ти не мислиш за психоемоционалното ми бъдеще!
При някои семейства от определен тип и социална прослойка е въпрос на избор дали и двамата родители ще работят. Обичам децата си! Те са невероятни – пише Остър. – Но не бих била щастлива да стоя с тях у дома. Не че повече харесвам работата си – ако трябваше да избирам, децата щяха да печелят всеки път. Но „маржът на печалбата“ от времето, прекарано заедно, бързо намалява... Първият час с децата е страхотен, но към четвъртия съм готова да се върна към научната си дейност. В работата не е така: хубавите моменти не са толкова хубави, но удовлетворението спада много по-бавно. Мъдро от страна на Остър, че цени качеството на времето, прекарано с децата, повече от количеството. Тя има право на свой избор, както и всеки от нас. Прекалено дълго стремежите на жените да се изразяват и утвърждават чрез друга смислена работа освен домакинската са били потъпквани и обезсърчавани.
Разбира се, жените не са изправени нито пред равни възможности да се върнат към смислената си работа, нито пред еднакъв натиск да възобновят служебните си ангажименти, независимо какво ще коства това на семейството им. Както винаги, социалното положение се оказва изключително важна променлива. Много родители са заставени да работят от икономическа необходимост. Как да мислят за бъдещето на децата си, ако едва успяват да се погрижат за настоящето? Това важи с особена сила за САЩ, където по-малко от 20% от родилките имат право на платен отпуск. Проблемът е още по-голям за цветнокожите, както обяснява Майра Джоунс-Тейлър – отговорник по политиките в неправителствената организация за детско развитие От 0 до 3, пред Гардиън: Родителите просто не могат да си позволят да останат у дома с бебетата си. В някои страни са възприети доста по-цивилизовани политики – например в Северна Европа, където дори мъжете могат да ползват отпуск по бащинство.
Една от 4 американки се връща на работа в рамките на 2 седмици след раждането – само една трета от продължителността на отпуска по майчинство, препоръчан от Американския колеж по акушерство и гинекология. А дори 6 седмици е период, който едва дава възможност на женското тяло да се възстанови след раждането, особено предвид процента на хирургични намеси. За нуждите на новороденото изобщо не е помислено. За да се развива правилно – според собствените си невробиологични потребности, детето се нуждае от много по-дълго време с майка си – в идеалния случай минимум 9 месеца, докато достигне относителна биологична зрялост. Внезапната загуба на контакт с майката е шок за него, както добре ни е известно от изследванията върху животни, въпреки че техният период на зависимост е много по-кратък от нашия.
Из: „Митът за нормалното“, Д-р Габор Мате, Даниел Мате, изд. „Кибеа“, 2022 г.
Снимка: goodreads.com
