9 ~ 10 март 1943 г.
„На 9 март вътрешният министър – без каквото и да било участие на комисаря по еврейските въпроси – заповяда освобождаването на евреите.”
(Димитър Пешев, политикът с ключов принос за спасението на българските евреи, при посещението си в Кюстендил, 1943 г., © Yad Vashem)
Ивайло ШАЛАФОВ, ст. асистент в Богословския факултет на СУ
В една студена утрин на 1943 г. тревожна мълва обикаля столицата. Слухът, че Комисарството по еврейските въпроси е изпратило на общинските власти в Кюстендил списък с евреи, които следва да бъдат депортирани извън пределите на България, хвърля в паника и безпокойство обществото. Но подобни слухове се ширят още от януари 1941 г., когато е приет Законът за защита на нацията, а нищо до този момент не е застрашило техния живот. Наистина евреите са подложени на някои репресивни мерки и ограничения, но продължават да живеят свободно, задължени са да носят давидова жълта звезда, в средата на която някои от тях поставят значки с образа на Царя или Престолонаследника. Така българските граждани от еврейски произход манифестират своята привързаност към българската царска династия.
Няколко дни преди това Мария Каракашева, съпруга на директора на железниците, разтревожено звъни в дома на дипломата Иван Станчов. Разговаря със съпругата му Марион, на която съобщава, че мъжът й е получил съобщение от гара Кюстендил, че е спряна „германска влакова композиция, пътуваща от Солун за Варшава и че гражданите, намиращи се на гарата, са дочули стонове и писъци от запечатаните вагони. Разбрали, че пред тях се намира един от „конвоите на смъртта”, те се опитали да разбият вагоните и да освободят затворените там хора. Към тях се присъединили и селяни с брадви и с каквото им попаднало подръка.”(1) Възмутена от новината за депортирането Марион Станчова незабавно търси връзка с Царица Иоанна, която да стори необходимото пред царя за спасяването на тези нещастни хора. Царицата ужасена веднага отива в кабинета на съпруга си, който нарежда незабавна проверка, но влакът вече е напуснал българската територия.
(Александър Белев (в центъра) – комисар по Еврейските въпроси, наблюдава депортацията на евреи от Вардарска Македония, 1943, © Yad Vashem)
Това са част от 11 343 нещастни евреи от новите земи, които германската администрация е изпратила в лагерите на смъртта. Този факт прави царя, който е бил с вързани ръце по този случай, особено чувствителен за съдбата на останалите в Стара България еврейски граждани. Приятелските отношения на царя с много семейства от еврейски произход е добре известен. Негови зъболекари са братята Джераси, придворни доставчици са семейство Розенбаум и Мешулам, а представителят на „Пакард” за България е търговецът Лазар Герон. Най-приближените на царя дворцови служители поддържат близки контакти с еврейски фамилии и личности. Верен на страстта си към прякори, цар Борис нарича Павел Груев „еврейският консул” поради всичките му приятели: Розенбаум, Елиас, Голдщайн, Бакиш и Бехара.(2) След среща в двореца известният ционист Нахум Соколов заявява: „Вие трябва да бъдете горди с вашия цар Борис ІІІ, той е наш добър приятел!”
След приемането на закона за защита на нацията цар Борис се нагърбва лично с нелеката мисия да обясни на главния равин на София д-р Ашер Хананел новите разпореждания. Без притеснение от намиращите се на българска територия агенти на Гестапо го приема в двореца. Уверява го, че този формален акт няма да доведе до сериозни последици. Българските евреи добре познават чувствата и симпатиите на своя цар и се осланят единствено на неговата закрила, за която получават непрестанни символични жестове. По време на най-ожесточените дебати в парламента по отношение на прилагането на антиеврейските закони царят изпраща топла телеграма до еврейската консистория, с която благодари за отправените благопожелания по повод петата годишнина от раждането на престолонаследника Симеон Княз Търновски. В същото време царицата изпраща десетки топове плат на Еврейското сиропиталище „Царица Елеонора”, чиято годишна издръжка се поема от цивилната листа на царя. Този знак на симпатия идва „да помогне в тези мъчни времена”, както се казва в придружителното й писмо до училищната управа. Въпреки тази смела постъпка на царицата се налага да се примири с отстраняването на двете си придворни дами госпожици Елена и Мария Петрови-Чомакови, обвинени, че публично са изразявали своето англофилство и са говорили против правителствената политика. През пролетта на 1942 г. царят деликатно предупреждава Иван Станчов, че „Марион трябва да внимава, за да не пострада като сестрите Петрови!” Самият цар Борис трябва да бъде особено предпазлив, за да запази поне част от своята независимост и свобода на действие.
Благодарение на намесата на Двореца десетки български семейства от еврейски произход получават изходни визи и паспорти, с които да напуснат страната. Така например споменатато вече семейство Розенбаум заминава за Съединените щати, след като е придружено и изпратено лично от Павел Груев до граничния пост. Началникът на Царската канцелария иска да е сигурен, че приятелите му ще могат свободно да отпътуват от България.
През цялата 1942 г. българските граждани от еврейски произход живеят притеснени от редица лишения и ограничения, но нямат страх за живота си. Една от най-тежките последици е въвеждането на еднократен данък върху еврейското имущество. Той довежда в много случаи до конфискации и експроприации. Въпреки че са изселени в провинцията и подложени на действията на този антисимитски закон, нито един от тях не е откаран извън пределите на Царство България. На всички настоявания от страна на Райха да бъдат изпълнени нарежданията им за „тотално решаване на еврейския въпрос”, цар Борис отговаря, че еврейската работна ръка е необходима на България за строежи на пътища, железопътни линии и големи обекти. Даже германският пълномощен министър Адолф Хайнц Бекерле повярвал на този аргумент, потвърждавайки пред Йоахим фон Рибентроп, че „нуждата от еврейска работна ръка била напълно истинска”.(3)
По време на една конференция посветена на борбата с маларията, проведена в София, царица Иоанна се приближава до италианския пълномощен-министър граф Маджистрати и дискретно му заявява: „Имам спешна нужда от италиански паспорти за няколко евреи!” Маджистрати незабавно отговаря, че това е невъзможно - в Италия евреи не се допускат. Но царицата твърдо настоява: „Лично Ви давам гаранция, че няма да останат и ден в Италия. Нужно ми е разрешение за транзитно преминаване за Аржентина.” На другия ден пълномощният министър собственоръчно й донася необходимите документи в двореца „Врана”.(4)
Германските представители в София все по-често започват да споменават в своите доклади за пълната липса на ентусиазъм у българите да прилагат по-строги мерки срещу евреите. Така например Валтер Шеленберг, шеф на германския шпионаж в България докладва, че основната причина за бездействието е тоталната намеса на Двореца. Той описва случай, при който дворцовият секретар Станислав Балан се застъпил пред Комисарството по еврейските въпроси за един провинил се евреин, с думите: „Царят заповяда!”. Докладът му констатира, че подобно поведение вероятно се дължи на редица факти, и напомня, че кръстникът на княгиня Мария Луиза, Ал. Малинов е женен за еврейка, същото се отнася и за внука на кръстника на княз Симеон Търновски, генерал Данаил Николаев. Следват и други случаи, при които царицата или нейни приближени са действали в полза на евреи с цел облекчаване на положението им. Дори на германофила Петър Габровски, министър на вътрешните работи и народното здраве, не е спестено обвинението, че е неискрен в борбата с евреите. Пред триста пристигнали в двора на министерството евреи той заявил, че не бива да се безпокоят, защото най-страшното вече е преминало!”
Вследствие на този доклад в София пристига един от най-приближените помощници на Айхман, Теодор Данекер. След тримесечен престой, който посвещава на съвместна работа с Александър Белев, комисаря по Еврейските въпроси, изготвя един документ за подготовката на изпращането в Полша първоначално на двадесет хиляди български евреи от пределите на Стара България.
На 2 март 1943 г. на свое закрито заседание кабинетът дава съгласие да бъдат депортирани исканите от германците евреи от Новите земи. Понеже на комисаря по еврейските въпроси Александър Белев е добре известно, че в Македония и Тракия живеят само четиринадесет хиляди граждани от еврейски произход, той собственоръчно зачерква текста „от новите земи” и отбелязва, че необходимата бройка до двадесет хиляди следва да бъде попълнена от старите предели на страната. След по-малко от седмица десетки евреи са натоварени на влакови композиции, които чакат нареждане за отпътуване към лагера Треблинка, в Полша.
По тайни пътища до Софийския митрополит Стефан, подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев, полковник Аврам Таджер, най-старшият офицер от еврейски произход и други ръководни фактори от правителственото мнозинство достига новината за готвеното депортиране в полунощ на 9 март 1943 г. Те решават да действат незабавно.
(Пловдивският митрополит Кирил, по-късно Патриарх на България)
Научавайки за затворените в двора на едно училище в Пловдив евреи, митрополит Кирил отива пред входа и заповядва на постовия да го пусне. Притеснен и объркан последният смотава: „Ама, Ваше Високопреосвещенство, ама заповед... ама не може!” „Само се опитайте да ме спрете!” – заявява смело владиката. След миг той прескача оградата и влиза при затворените, на които твърдо заявява: „Където отивате вие, там съм и аз!” Същият ден е пуснал бърза телеграма до София с текст:
„Негово Величество цар Борис ІІІ, Двореца София
Ваше Величество,
В име Божие, усърдно моля за милост към евреите!
Пловдивски КИРИЛ” (5)
Още през деня на 9 март Димитър Пешев и съмишлениците му заплашват Петър Габровски, министър на вътрешните работи, когото намират в сградата на Народното събрание, че ако не бъде прекратено депортирането ще предизвикат парламентарна интерпелация и кабинетна криза. Отначало министърът отрича съществуването на подобен план, но заявява, че ще говори с министър-председателя Богдан Филов и ще им се обади. Това става към 17 часа. След около по-малко от два часа, преди стрелките на часовника да са показали 19 часа той им съобщава, че ще стори необходимото за отмяна на депортирането и че евреите от старите земи могат да бъдат спокойни.
Нареждането за отмяна на акцията идва от най-високо място. За това свидетелства, както дневникът на Бекерле, така и думите на премиера Филов. „Повече от сигурно е, че на вътрешния министър бяха дадени наставления от най-високо място – Двореца да преустанови изпълнението на планираното депортиране на евреи от Стара България. Във всеки случай на 9 март вътрешният министър – без каквото и да било участие на комисаря по еврейските въпроси – заповяда освобождаването на евреите.”(6)
Най-високото място в тогавашна България е цар Борис ІІІ. Без неговата намеса подобно решение не би могло да последва. Отмяната на заповедта успокоява донякъде българските евреи, които вече се уповават единствено на царя, но възмущението в обществото от подготвяната правителствена акция се засилва с всеки изминал ден. На 16 март е свикано извънредно заседание на намаления състав на Св. Синод на Българската православна църква. На него митрополитите обсъждат въпроса за положението на евреите в градовете Пловдив, Кюстендил, Дупница, както и подготвеното ново изложение на Софийския митрополит Стефан срещу преследването на евреите. Решават да изготвят официално писмо до Филов. В него те категорично изразяват възмущението си от намерението на правителството да депортира евреите. По нататък изтъкват и осъждат расисткия принцип на Закона за защита на нацията и заявяват, че Българската православна църква не може да измени на повелите на Свещеното Писание и да откаже помощ на гонените и онеправданите. Настоява се за смекчаване на ограничителните мерки както за християните от еврейски произход, така и за евреите изобщо. Св. Синод гледа с негодувание на решението на правителството да не признава кръщелните свидетелства на покръстените евреи и смята да уведоми министъра на външните работи и изповеданията, че Църквата няма да се подчинява на подобна правителствена наредба. Накрая на заседанието решават наместник-председателя Видинският митрополит Неофит да търси възможност да бъде приет от царя, на когото възлагат най-големи надежди.
На другия ден - 17 март четиридесет и двама народни представители приподписват апела на Димитър Пешев към министър-председателя, с който остро осъждат политиката на правителството по така наречения „еврейски въпрос”. В следствие на това писмо Пешев е бламиран като подпредседател на парламента, както и депутатите, които отказват да оттеглят подписите си. По време на бурното парламентарно заседание от депутатските банки се чуват викове „Срам! Срам!”
След като вижда, че цар Борис няма да подкрепи изпращането на нито един евреин от българските земи в Полша, германският специален пратеник Данекер предлага изготвянето на алтернативен план за действие. Така на 20 май 1943 г. Габровски се явява в двореца, носейки два, изготвени от А. Белев, плана. План „А” предвижда депортирането на всички евреи от България в лагера Треблинка, в Полша, а план „Б” – изселването на софийските евреи в провинцията. Германците отдавна поставят въпроса за забраната на евреите спокойно да се разхождат по софийските улици и обществените места. Царят без колебание отхвърля план „А” и приема с неохота план „Б”.
Така 50 000 български граждани от еврейски произход са спасени от лагерите на смъртта. България е единствената страна в Европа, още повече съюзник на Третия райх, в която еврейското малцинство не само не е погинало, но и се е увеличило в сравнение с началото на войната. Аналогичен случай е единствено положението в Кралство Дания.
Днес световното еврейство продължава да отдава необходимата почит към светлата памет на цар Борис ІІІ и царица Иоанна за усилията им да изтръгнат еврейските си съграждани „извън хватката на Хитлер”. За царя изпращането на 11 343 евреи от новите земи е истински удар, който му донася страдание и мъка. По този повод той казва в присъствието на царицата, на приятелите си Иван и Марион Станчови: „Ще ви кажа какви бяха тези нещастни хора, за които не бях в състояние да сторя нищо. Това бяха бивши гръцки поданици от Солунско, върху които нямам никаква юридическа власт и затова ръцете ми бяха вързани. Но знайте, никой от нашите няма да бъде откаран. Боях се, че това можеше да се случи, затова взех мерки: нашите евреи са разпръснати навсякъде в България, и то в най-отдалечените райони, в които ще бъдат на сигурно, вероятно ще им се наложи да поживеят известно време с ограничения и лишения. Но друг изход нямаше!”(7)
(1) Станчов, И. Дипломат и градинар. с.153.
(2) Груев, П. Корона от тръни. с. 385.
(3) Груев, С. Цит. съч. с. 388.
(4) Сикарди, К. Иоанна Савойска - От блясъка на двореца до горчивината на изгнанието. с. 186.
(5) Бар-Зоар,М. Извън хватката на Хитлер. С. 2003. с.
(6) Нойков, С. Цар Борис ІІІ в тайните документи на Третия Райх 1939-1943. С., 1995. с. 187.
(7) Станчов, И. Цит. съч. с.155
Източник: dveri.bg
Изображения: Wikipedia, bnr.bg
