Древногръцкият историк и военен деец Тукидид (ок. 460-395 г.пр.н.е) произхожда от богата атинска аристократическа фамилия, родствено свързана със знатни семейства от Южна Тракия. Като стратег и член на Върховната военна колегия Тукидид бил непосредствен свидетел на изострянето на политическите противоречия между Атина и Спарта и взел непосредствено участие в избухналата през 431 г. пр.н.е. Пелопонеска война. Дейността му във военното дело претърпяла неуспех, а през 424 г. ръководената от него ескадра от седем военни кораби претърпяла поражение при сблъсъка си със спартанския пълководец Брасид. През 423 г. пр.н.е. Тукидид бил осъден от атиняните за измяна и обречен на доживотно изгнание. Именно тогава той написал голяма част от своята знаменита “История на Пелопонеската война”, а малко преди края на войната бил амнистиран и се завърнал в Атина, където се опитал да довърши книгата си. Смъртта му попречила да довърши започнатото. В европейската историческа наука Тукидид се счита за основоположник на научно-критическия и драматургическия метод и баща на политическия реализъм.
(STC 24058 (B), Houghton Library, Harvard University)
Надеждата е по природа разточителна.
Вещите съществуват за хората, а не хората за вещите.
Само взаимният страх прави съюза надежден.
Боя се повече от нашите собствени грешки, отколкото от вражеските замисли.
Да си признаете бедността не е позор - позорно е да не се стремите да се избавите от нея с труд.
За човека е естествено да се отнася с високомерие към тези, които му угодничат, и с уважение към онзи, който не се прекланя пред него.
Повечето хора предпочитат да се прочуят като ловки мошеници, отколкото като честни глупаци.
Войната е учител по насилие.
Ние придобиваме приятели не затова, че получаваме от тях услуги, а затова, че сами им оказваме такива.
Благородно е да отмъщавате само на тези, които са ви равни и които са в равно положение.
Всички хора са склонни да извършват непозволени постъпки както в личния, така и в обществения живот и никакъв закон не е в състояние да ги удържи.
Невежеството прави хората смели, а размишлението – нерешителни.
Господството на аристокрацията осигурява на масите участия в опасности, а самата аристокрация извлича от това най-голямата печалба и я прибира в свои ръце.
Упреквам не тези, които се стремят към господство, а онези, които твърде бързо са готови да му се подчинят. Човек по природа винаги иска да властва над тези, които му се покоряват.
Най-голямо уважение заслужава тази жена, за която най-малко се говори сред мъжете – и като порицание, и като похвала.
Градът - това са хората, а не стените.
Като че ли хората се гневят повече, когато на техните права се нанася лек ущърб, отколкото когато биват нацяло лишавани от тях чрез насилие. На първото му казват: да бъдеш измамен; на второто: да отстъпиш пред по-силния.
На насилието следва да се отговори с насилие.
Повечето хора са твърде лениви, за да се докопат до истината - те са доволни и на първото попаднало им авторитетно мнение.
Хората повече се възмущават от причинената несправедливостта, отколкото от най-жестокото насилие: в едното те виждат пренебрежението от страна на себеравните, а в другото – необходимостта от подчинение на по-могъща сила.
Човек не се отличава много от човека, но побеждава този, който смело се бори с необходимостта.
Най-важни за военния успех са благоразумието и пълната хазна.
Историята се повтаря.
Изображения: commons.wikimedia.org, freedomandcitizenship.columbia.edu
