„Моите слабости? Ако ме бяхте питали за силните ми страни, щях да направя същата пауза. Може би те са едно и също нещо.“
Ал Пачино е толкова велик актьор, че надали има човек, който да не се е възхищявал на екранните му изпълнения. С над 50 филма в кариерата си, се превръща в един от най-емблематичните лица в света на киното. Но освен всички филмови шедьоври, в които е участвал, изграждайки невероятни образи, в дългогодишната му кариера има няколко култови филмови роли, които е отказал. Като например ролята на Харисън Форд в „Междузвезни войни“, тази на Дъстин Хофман в „Крамър срещу Крамър“, в „Апокалипсис сега“ на Копола, в който главната роля получава Мартин Шийн, „Роден на четвърти юли“, в който ролята получава Том Круз и „Хубава жена“, за чиято роля впоследствие наемат Ричард Гиър. Вероятно всички тези актьори са силно признателни на великия Пачино за споходилата ги впоследствие слава. За нашето въображение остава въпроса, какво би било, ако се беше съгласил.
Пачино е известен с алергията си към звездния блясък и затова стои далеч от светската суматоха. Днес, на 77, живее в скромен апартамент в Ню Йорк и разсъждава „дали чашата е наполовина пълна или наполовина празна“.
Г-н Пачино, как се справяте с тежестта на собствените си постижения?
Не знам. Не разсъждавам по този начин. Не мисля за тези неща като за постижения. Вие говорите за ролите, които съм изиграл. Представете си актьор да каже: „Повече няма да играя, защото не бих могъл да се справя по-добре от последния филм, който направих. По-добре да се откажа сега.“ Това се нарича да „лежиш на лаврите си“ и предполагам, че ни би трябвало да го правим. Макар че, аз съм за това. Ако просто си лежиш на лаврите, можеш да си вземеш тлъстия чек и да се пробваш в друга професия. Но по някаква причина, аз продължавам да се връщам отново и отново и да играя всичките тези роли.
Защото искате да направите нещо ново?
Да, ако намеря нещо, за което чувствам, че мога да допринеса по някакъв начин; ако чувствам, че мога да отправя послание, каквото и да значи това. Ако правя нещо, с което усещам, че упражнявам таланта си и помагам да се изгради роля, човешко същество в един филм, искам да опитам да го направя. Няма да изрека думата „пенсиониране“, защото това е много странна дума за един артист.
Художникът Кристо казва, че артистите не се пенсионират, те просто умират.
Но има и артисти, които се пенсионират. Като Филип Рот – направих филм по книгата му „Унижението“. Той се отказа от писането и е много щастлив. Така казва. Мотае се и прави каквото си иска. Разбирам това. Понякога нещата стават много рутинни. Намираш сценария, прочиташ сценария, научаваш сценария. Преминаваш през този процес отново и отново. Търсиш разни неща, като например режисьор, който иска да те използва.
Със сигурност има много режисьори, които желаят да ви използват.
Преди Кръстникът, първия Кръстник, никой не ме искаше. Но Франсис Форд Копола ме искаше! Той просто ме искаше и аз не го разбирах. Студиата не ме искаха, никой не ме искаше – никой не ме познаваше. Мисля, че когато един режисьор се интересува от мен, имам склонност да се съгласявам, вместо да отстъпвам. Търся риска, предизвикателството, факта, че може да паднеш, но ще станеш и ще продължиш.
Защо?
Когато правиш това толкова дълго, искаш да се съхраниш отворен. Не желаеш да се затвориш, защото уязвимостта е важно нещо. Не може да си позволиш да станеш дебелокож. Бертолд Брехт казва в една велика своя пиеса, която е писал съвсем млад, само на 22 години: „Кожата на човека е твърде тънка за този свят.“ Той е видял, че тя става все по-дебела и по-дебела, докато накрая, с каквото и да се сблъскаш, не го чувстваш повече.
Съжалявате ли за някой от филмите, които сте направил в опитите си да провокирате собствените си граници?
Не съжалявам за нищо. Чувствам, че съм направил това, което мога да нарека „грешки“. Избрал съм грешен филм или не съм изградил героя, направил съм грешен избор... Но всичко, което правиш, е част от теб. И получаваш нещо от това. Идеите, вълнението от местата и ситуациите – това са нещо много повече от спомени. Това е, което „информира“ живота ни. Така че, не съжалявам за нищо.
Дори и отказът ви за Междузвездни войни?
Междузвездни войни. Да, това беше първата ми голяма грешка.
А сценария на Терънс Малик?
Да, преди много време Тери ме искаше в един филм, а и аз винаги съм искал...Това е друга моя грешка. Те са в музея на грешките! Всички сценарии, които съм отхвърлил.
Днес по-различна ли е актьорската ви игра от преди?
Вероятно. Иначе нямаше да се задържа толкова време. Всички преминаваме през житейските си цикли и мисля, че възрастта е именно за това. Докато помисля, че сме тук – и вече не сме. Където и да отидем, отиваме, без да знаем кога. Така че, преминаваме през цикъла.
Харесвате ли този цикъл от живота си?
Нали знаеш, когато мислиш дали чашата е наполовина празна или наполовина пълна? Така е с всички ни. Има дни, когато наистина се наслаждавам. Но има дни, когато не... Ако бях художник, никой нямаше да ме пита за възрастта ми. Има едно нещо, което научих рано. Една жена, с която живеех ми го каза: „Каквото и да правиш, никога не казвай, че си артист.“ И аз избягвам да правя това през годините. Но нека си кажем. Мисля, че съм артист. Надявам се, че съм. Но ако бях художник, въпросите щяха да са различни.
Но всички актьори имат същия проблем.
Поради визуални неща. Заради имиджа. Защото трябва да се оправяме е имиджа си. Дори и да играем различни герои, имиджът винаги е там. Ето защо има нещо претенциозно в това да казваш, че си артист, тъй като в крайна сметка, си филмова звезда. И това също е грешно. Това също е претенциозно – „Аз съм филмова звезда!“ Какво, по дяволите, се опитваш да кажеш?
Източник: The Talks
Снимки: wearemoviegeeks.com, shantytown.info
