(1913 ~ 1998)
Французите го наричат „Принцът на обаянието” и го боготворят. Обожаван от милиони жени, легендарният Жан Маре остава равнодушен към всички проявления на женското внимание. Сърцето му цял живот принадлежи на един-единствен човек, а след смъртта му, актьорът избира самотата до края на дните си.
Своя баща, Маре почти не помни. Родителите му се разделят още когато той е съвсем малък. Малко преди да се роди, от този свят си отива по-голямата му сестра Жана Мадлен. Майката се надява, че бебето ще е момиче, затова когато през декември 1913 г. на бял свят се появява момченце, тя дълго не може да излезе от депресията. Възможно е подсъзнателното желание на майката да има момиче и отсъствието на бащата във възпитанието да играят голяма роля в съдбата на бъдещата кино-звезда. Още в юношеските си години, Жан обича да се облича в женски дрехи и да се появява в подобен вид на улицата, радвайки се на това, че го приемат за млада дама.
Майка му често отсъства, а леля му и баба му го увещават, че й се налага да пътува. Години по-късно, Жан разбира истината – майка му е измамница и клептоманка, която често попада в затвора за кражби. В онези години, нейният син се възпитава на улицата. Расте като хулиган, заслужено се сдобива с прозвището „Чудовище с ангелско лице”, лъже, бие се, почти не учи, сменя няколко училища. Единственото, за което мечтае младият Жан, е да се запише в курсове по актьорско майсторство, заради това се хваща на всякаква работа. Благодарение на впечатляващата си външност, той често работи с фотографи в качеството си на модел и си създава портфолио, с което обикаля по театри и киностудиа.
Още от малък, Маре се увлича по живописта и скулптурата и веднъж на творенията му внимание обръща режисьорът Марсел Л'Ербие. Той купува няколко негови картини и го кани за епизодична роля в свой филм. Няколко години Маре е участник в масовки и изпълнява малки роли, докато съдбата не го среща със знаменития драматург, поет и режисьор Жан Кокто. Кокто превръща никому неизвестния начинаещ актьор в кумир на милиони зрители, а самият той се превръща в негова единствена любов.
Актьорът никога не акцентира вниманието върху своята нетрадиционна ориентация, но и никога не я крие. Неговата първа любовна история с момиче завършва така трагично, че той е готов да сложи край на живота си. По-късно, опитвайки се да гради отношения с жените, разбира, че от това нищо няма се получи. Маре признава: „Имах дълги сексуални отношения с жените, но аз не бях влюбен в нито една от тях. С три опитах да зачена дете, но уви, съдбата не пожела да ме ощастливи с бащинство. Ако това се бе случило, кълна се в Бог, аз веднага щях да се оженя за майката на бъдещето ми дете!”
Жан Кокто възлага на Маре всички главни роли в своите спектакли и филми – „Красавицата и звярът” (1946), „Двуглавият орел” (1948), „Ужасните родители” (1949), „Орфей” (1949), „Кориолан” (1950), „Завещанието на Орфей” (1959) и споделя: „В сърцето на Маре свети слънце, а в душата му – гори огън”. Зад кулисите скоро се разпространява мълвата за любовния роман между младия актьор и режисьора. Оказва се, не без основание. Веднъж Кокто позвънил на Маре с думите: „Елате незабавно! Стана катастрофа!”. Когато актьорът дошъл при него, той чул признание в любов. В отговор отвърнал, че той също е влюбен. Възхищението и уважението на Маре скоро се превръщат в истинска любов. Той остава до Кокто, който бавно се погубва от своето пристрастие – опиума, до края на дните му през 1963 г. В деня, когато той умира, Жан Маре казва: „От тук насетне, аз само ще се преструвам, че живея”.
Любовта, изпитвана към Кокто, Жан Маре не преживява никога вече. Макар бащините чувства да са нещо далечно и непознато за него, потребността от семейство се засилва с годините. През 1962 г. Маре осиновява 19-годишния сирак-циганин Серж, осигурява му добро образование, но така и не успява да се превърне в близък нему родител. Приемният син повече се интересува от парите на Маре и предпочита да живее далеч от него, опасявайки се от спорната му репутация.
С годините Жан Маре все по-рядко се появява на екрана - посвещава времето си на живописта и скулптурата, отваря и собствена галерия. Води уединен начин на живот, но никога не се оплаква от старостта и самотата. До последните си дни, Маре остава скромен, самокритичен и мечтателен. За него казват, че е „душа на дете, заблудила се в тяло на атлет”. А Маре никога не оспорва това: „Актьор съм, а актьорите до дълбока старост си остават деца”.
Portrait of Jean Marais for Orphée directed by Jean Cocteau, 1950
Jean Marais and Jean Cocteau on the beach during holidays in Pramousquier, France, 1938
Jean Marais in Ruy Blas directed by Pierre Billon, 1947
Jean Marais in Le Bossu directed by André Hunebelle, 1960
Jean Marais in Le Capitan directed by André Hunebelle, 1960
Jean Marais and Dominique Blanchard in Le Secret de Mayerling directed by Jean Delannoy, 1948
Agnés Laurent et Jean Marais in Amour en poche directed by Pierre Kast, 1957
Jean Marais and Pablo Picasso posing as painter and model, 1944. Photo by Brassaï
Jean Marais and Danielle Darrieux in Ruy Blas directed by Pierre Billon, 1947
Jean Marais with Jean Cocteau on the set of Testament d'Orphée 1959. Photo by Lucien Clergue
Josette Day and Jean Marais in La Belle et la Bête directed by Jean Cocteau, 1946
Portrait of Jean Marais in Nez de Cuir directed by Yves Allegret, 1952. Photo by Raymond Voinquel
Portrait of Jean Marais for Le Secret de Mayerling directed by Jean Delannoy, 1948
Jean Cocteau and Jean Marais, French Riviera, 1939
Източник: golbis.com
Снимки: theredlist.com
