Марко Семов е автор на близо 40 книги, сред които и „Комплексите и парадоксите в българския характер". Той е най-изявеният продължител на творчеството на Иван Хаджийски, който успоредно с изследването на българската народопсихология, пише забележителни пътеписи, книги с есета и разкази.

Определението на характера на една нация не е като да се формулира една строга стерилна дефиниция, при това – веднъж завинаги. Каквото и да се каже за него, винаги може да се каже и нещо повече, нещо различно и даже нещо съвсем обратно. Така и българският манталитет е като жив организъм – движи се, расте, променя се...с поколенията и времето. Но каквото и да правим, у нас винаги остават някои комплекси и черти, които и да изчезнат задължително оставят белези. Точно тях описва Марко Семов...

Едното око на Изток се оглежда, другото – на Запад. И от тази политическа разногледост първо историята ни пати. Защото, който няма гръб, най-ниско се навежда. Затова и когато силните ни подадат ръка, ние подаваме дупе."

Не сте ли забелязали, колко храбреци има измежду нас – българите, когато не е страшно, и колко сме кротки, когато има от какво да се боим."

Ние по-рядко гледаме към върховете си, по-често в ниското. А то ни дърпа още по към ниското. Ние не умеем да се учим от първенците си – затова най-често размахваме националните си недостатъци по-високо от националните си добродетели."

Ние не можем без божества. С учудваща лекота ние обожествяваме най-случайни хора и със същата лекота отпосле ги разбожествяваме. Няма нищо по-нетрайно у нас от един култ, пък бил той към човек на изкуството, бил той към политически деец. Това бързо обожествяване довежда и до бързо главозамайване и на нашите по-първи хора. Нашите по-първи българи се чувстват най-българи не когато създават или укрепват величия, а когато ги свалят до себе си, изравняват се с тях или ги поставят по-ниско даже... Това е едно от най-българските качества – да се чувстваме повече нация, не когато създаваме, а когато рушим..."

Нашето търпение се превърна в национална философия. И дали тя не ни довършва, „спасявайки" ни?"

Нашият бабаитлък пред властта, както и нашето покорство пред нея, са показни. Ние винаги сме мразили държавата, защото тя като правило е била държава на богатите. Богатите и силните и у нас, и навсякъде са си правили и винаги ще си правят държава, каквато на тях им е удобна. И винаги са заблуждавали народа, че правят държава, каквато на него му трябва. Ето защо, за нас влас и държава са едно и също."

Очите ни гледат повече навън, отколкото към нас самите. Защото сме хора, които лесно се самоизяждат. „Не ходете в тази страна – писа не отдавна един западен политик – Там и комарите се хапят..." С други думи преди повече от век същото ни каза и Иречек."

Сподиряни от завист, ние трудно набираме сила и намираме мъжеството да отделим дребното от едрото, да ударим по масата и да кажем – стига сме се плели в паяжината на собствената си завист, ако ние не се уважаваме, как искаме другите да ни уважават..."

Кой и кога ни излъга, че всички сме равни пред Бога, пред царя и пред съдбата си? Кой ни прокле с тази лъжа! Кой ни обеси на нея, та ето толкова години откак сме държава, тя все ни дърпа и препъва като се затичаме. Ние сме закърмени с илюзията, че сме равни и който излезе по-нагоре, гледаме да го дръпнем и изравним със себе си."

Изображение: Илия Бешков, Радостни дни