Роденият през 1875 Антонио Мачадо и Руис е поет и прозаик, драматург, философ, есеист и всъщност най-четения испански поет днес. През 1903, заедно със сънародника си Хуан Рамон Хименес, слагат началото на съвременната испанска поезия. През 1927 е избран за научен сътрудник в Испанската Кралска Академия за езика. По време на Гражданската война урежда литературното списание „Днешна Испания“ и брани с перо и слово Републиката. Умира в изгнание през 1939 в Колиур, Франция.
Antonio Machado (26.07.1875 ~ 22 .02.1939) by Frederic Masriera Vila
ИЗБРОДИХ МНОГО ПЪТИЩА
Избродих много пътища,
преминах толкова пътеки,
плавах в сто морета
и спирах в сто пристанища.
По всички краища видях
кервани от тъга,
високомерни и меланхолични
пияници като черни сенки,
педанти в дрехите
които гледат, мълчат и мислят
че знаят, защото не пият
виното от таверните.
Лоши хора, които вървят
и вървят, заразявайки земята…
И по всички краища срещнах хора,
които танцуват или играят
когато могат, и обработват
своите четири педи земя.
Ако пристигнат на някое място,
никога, не ги питат откъде идват.
Когато пътуват, яздят
старото си муле,
и не познават бързината
дори и в празнични дни.
Където има вино, пият вино;
където няма вино – чиста вода.
Добри хора са, които живеят,
работят, преживяват и мечтаят
и един ден като всички
почиват в земята.
ДЕТСКИ СПОМЕН
Един зимен следобед,
мрачен и студен.
Гимназистите учат. Монотонен
дъжд чука по стъклата.
Час е. На един плакат
е представен Каин
умиращ, и мъртвия Авел,
с червено петно.
Със звънец звучен и кух
гърми учителя, един старец
зле облечен, слаб и сух,
който носи книга в ръка.
И всички в детски хор
пеят урока:
хиляда пъти по сто, сто хиляди;
хиляда пъти по хиляда, един милион.
Един следобед мрачен и студен
на зимата. Гимназистите
учат. Монотонност
от дъжда в стъклата.
АЗ СЛУШАМ ПЕСНИТЕ
Аз слушам песните
от старите ритми,
които децата пеят
когато в кръг играят,
и изливат в хор
своите души които бленуват,
както изливат своите води
каменните чешми:
с монотонност
на вечни смехове,
които не са весели;
със стари сълзи,
които не са горчиви,
и говорят мъки,
мъките на любовта
от древните легенди.
На устните на децата,
песните носят
смътната история
и ясната скръб;
както чистата вода
носи приказките
на старите любови,
които никога не се разказват.
Играейки, в сянката
на стар площад,
децата пееха…
Каменната чешма
изливаше своето вечно
стъкло от легенда.
Пееха децата
наивни песни
за нещо, което се случва
и никога не идва:
смътната история
и ясната скръб.
Продължава разказа си
спокойната чешма.
Историята е заличена,
разказва скръбта.
ПАРАБОЛА
Едно дете сънуваше
там конче от картон.
Очи отвори то
и кончето му литна.
Едничко бяло конче
детето пак сънува;
държеше го за гривата…
Сега не ще избегнеш!
И щом го хвана, в миг
детето се събуди.
Държеше си пестника свит!
И кончето избяга!
Остана в размисъл детето
и мислеше, че истинско е
сънуваното конче.
И вече не сънува.
Момче детето стана,
момчето пък се влюби,
възлюбената му каза:
– Ти истина ли си или не си?
А щом момчето стана старец,
помисли: – Сън е всичко,
сънуваното кончеЮ
и истинското конче.
А щом дойде смъртта,
сърцето стареца попита
тогава: – Ти истина ли си?
Кой знай, дали се той събуди!
Превод: Мария Горостанова, Милко Ралчев
Снимка: Antonio Machado en el café de las Salesas, Madrid, 1934, © Alfonso