Поетичната бронзова вечност на голямата чилийска поетеса Габриела Мистрал
(1889 ~ 1957)
Подпрял брадата си върху ръка огромна,
той знае, че е прах, че дните са химери,
че в този свят е гол - той с болка си припомня -
и мразейки смъртта, от красота трепери.
Човешката му страст е като пролет жива,
но есен с истина, с тъга го съкрушава.
Девизът „смъртни сме” челото му покрива,
щом падне вечерта. И бронзът оживява…
Сковани мускули се молят за пощада
и всяка бръчица от ужас се тормози.
Той зъзне като лист, с безмилостни уста
му заповядва Бог… Ни борът, който пада,
нито лъвът ранен се гърчат както този
човек, разкъсван цял от мисъл за смъртта.
Превел: Петър Велчев
Снимка: Le Penseur de Rodin - histoire-image.org
