Да възпитаваме душевността на мъжа и жената
Да не крием нищо от мъжете ли? Не смятам, че трябва да се разкриваме всецяло. Защо ли? Защото скоро ще се изчерпим и ще им станем скучни. Особено жени, които непрекъснато дърдорят и уморяват мъжа, завърнал се в къщи вече уморен. Трябва да остане в душевността на жената нещо неразкрито от мъжа – нещо в характера им, нещо в мнението им за някоя негова проява. Да знаем кога да премълчим, за да оставим на мъжа сам да разкрие неправилността или дори грозотата на своята постъпка.
Трябва да постигнем дружбата с мъжа. А това не е лесно. Трябва да се опознаем: мъжете нас и ние тях. Жената да си е жена и мъжът – мъж. Ние сме две различни същества – физически и душевно, но заедно творим живота.
Много е важно да схванем кои страни от характера на мъжа не бива да атакуваме, какви негови слабости и недостатъци да не използуваме, за да се чувствуваме победителки.
Победата на жената нерядко руши дружбата и разкрива у жената инстинкта да отмъщава заради хилядолетните унижения от страна на мъжа. Това не само руши приятелството, но подхранва враждата между жената и мъжа. Какъв прекрасен живот можем да създаден заедно, ако не забравяме, че дружбата е прегръдката на две същества, които са само едно: ЧОВЕКЪТ.
В живота си имам един пример, който ми даде добър урок. Това е моето познанство и приятелство с големия полски поет Ян Каспрович и неговата съпруга Маруся. Тя е от руски произход, близка родственица на писателя Иван Бунин. Срещнали се двамата в Италия и се влюбили в момент, когато Каспрович изстрадвал разрива с жена си, която му оставила две невръстни дечица и го напуснала. Като се запознали, Маруся била 16-годишна. Той бил очарован от лицето и мъдростта на едно толкова младо момиче, от неговата откровеност, искреност. Нейното присъствие го превърнало от нещастник в щастлив човек.
Запознах се с Маруся, когато започнах да превеждам неговите „Химни“. Те двамата бяха живели заедно вече 30 години. И в тези 30 години, въпреки голямата разлика във възрастта им, не бяха почувствували да намалява любовта им. А бяха съвсем различни по характер. Всичко се дължеше на нейния такт, на умението й да пробужда най-хубавите качества на ума и сърцето му. Всеки мъж, мисля си аз, би бил щастлив, ако една жена съумее да събуди у него не само любовта, а и онова, което той сам не подозира, че притежава.
Попитах я веднаж: „Маруся, какво правиш, та този човек толкова години като младеж да е влюбен в теб?“
– Много просто – отговори ми тя, – никога не съм му разказвала как ме огорчават неговите две дъщери, които непрекъснато ме пъдят от къщи, за да може майка им да се върне.
И после друго – аз зная кое го дразни. Разбирам го още като го погледна в лицето. Знаех още от началото, че за да задържа този мъж, в нашите разговори не бива да има дребнавост… И една подробност – ние с Ян винаги имахме отделни стаи. Сутрин знаех кога ще стане и никога не пренебрегвах външността си. Моите домашни рокли са по-хубави, отколкото тези, с които ходя навън. Щом отвори вратата, аз му се усмихвам. И той ми казва, че съм като слънцето, олеквало му, когато му е тежко и мъчно. А Ян изживяваше трудни дни – 10 години не можа да напише нищо, беше загубил вяра в себе си и като творец. Често не само съм си мислила, но и искрено съм желала да се влюби в друга жена. Може би ще се вдъхнови… Аз съм само едно вечно повторение в живота му… Но той не е чакал помощ извън нас двамата. Преди смъртта си, полупарализиран, ми продиктува най-хубавата си творба…
Умна беше Маруся, душевно богата.
Какво значи душевно богатство? Потребност от възвишени чувства, от красота, обич към хората, към човека…
Има нещо детско у мъжете. И трябва да проумеем това. Да разбираш мъжете, е творчество. Твориш дете, твориш човек – това е нещо голямо, велико. Жената е родителка, самата природа я задължава не да руши, а да създава…
Познавам жени, които непрекъснато дразнят мъжете си. Той се връща уморен. На отговорна работа е, умът му е на разни страни, мъчат го проблеми, грешки… И вместо да намери мека, топла атмосфера и съпруга, която го милее и обича, той среща почти враг. Такива жени мислят само за себе си. Няма я дружбата у тях…
Не са малко и нетактичните, грубите мъже.
Какво се иска от мъжа ли? Нежност. И не само това. Да бъде личност, да извиква уважение! И още нещо: смелост, абсолютна честност! Да умее да одухотворява цялата си физическа мощ…
А от жената? Когато види недостатъците на мъжа, да не ги посочва направо, грубо, безтактно, а търпеливо… Мъжът не бива да бъде унижаван.
Най-грозното обаче е, когато мъжът унижава жената… тя е по-чувствителна от него.
А и повечето от мъжете не са променили своето властническо отношение към нас… Мен ми е тъжно и трудно да говоря в тоя все още много разбъркан свят… Едно е ясно: жените не могат сами себе си да родят, като трябва да се създават взаимно и да си помагат един други.
Най-ценното в човека е неговата душевност. Тя остава с векове, другото изчезва. Тя няма граници. Тя е във вечната човешка мисъл и в стремежа на човека да опознае света. Тя е неизчерпаема!…
Из архивите на сп. „Жената днес”, АРХИВ 1945-1989, jenatadnes.com
