Не искам да имам деца. И това не означава, че не ги искам в този момент. Не означава, че ще ги имам след като се оженя, или след като изплатя всичките си заеми, или си купя къща. Аз не желая да имам деца - никога.
За да бъда напълно искрена в това признание, ще кажа че аз просто на харесвам децата. Не съм добра с тях. Прекарах целия си живот като единствено дете и бях обичана всяка една минута. Аз мога да бъда съвършена извадка на момичетата със синдром „единствено дете". Разглезена, амбициозна, нетърпелива, търсеща постижения... И като такава, нямам никакъв опит с децата. Никога не съм държала дете в ръцете си. Чувствам се ужасно неловко, когато съм около деца, Нямам никаква представа как да си общувам с 12-годишните. Те са мистерия за мен.
Това, че отраснах като единствено дете ме направи доста интровертна и егоистична. А това, разбира се, не е най-прекрасната комбинация в случай, че трябва да жертваш собствените си нужди и да се грижиш постоянно за мъничко същество, което е неспособно да се грижи за себе си. Аз нямам и желание да променям тези мои особености. Такава съм и се харесвам, каквато съм. Харесвам своя живот и предвиждам в него да няма деца.
Не споделям това, за да нараня или виня хората, които обичат децата и смятат, че те са най-важното нещо в живота. Смятам, че всеки има право на избор. А това е моят. Родителството е изключителна възможност, която дарява щастие и прави живота пълноценен. И това е чудесно, но не е за всеки.
Ние живеем в общество, което някак автоматично предполага, че всяка жена желае да има деца. Продължаването на рода се приема за нещо програмирано, затова когато една жена заяви, че не желае да има деца, всички решават, че нещо с нея не е наред. Тя се е отклонила от обществената норма, не прави онова, което се очаква от нея, следователно е дефектна. Или пък просто греши относно собствените си желания. Може би има нужда от повече време, за да промени този избор. И ако смятате, че говоря наизуст, значи не познавате жена, която открито е заявявала своето намерение да няма деца и последвалия порой от поучителни лекции, който я е застигнал по пътя.
Пълно е с натрапчиви стереотипи относно идеята, каква трябва да бъде една жена и какво да прави със своя живот. Не са много нещата, които могат да бъдат по-отчайващи от това, да изразиш как се чувстваш, а след това да бъдеш наруган за същото. Когато съм се осмелявала да споделя открито своето мнение по въпроса с децата, насреща си получавах традиционния упрек: „О, млада си още... Има време, ще си промениш мнението".
Аз съм на 22. И да, все още съм млада, но това не означава автоматично, че съм незряла или неспособна да взимам съзнателни решения относно себе си и начина, по който да изживея живота си.
От много време размишлявам върху това, каква трябва да бъда като жена, какво трябва да желая, как се чувствам. И целият този разговор всъщност е за майчинския инстинкт и чувството, което се поражда у момичета още от съвсем малки. Аз никога не съм изпитвала това усещане. Оттеглях се дълбоко в себе си при мисълта, че мога да имам дете и никога не се изпълних с топлина и копнеж. Тогава започнах да се чудя какво не е наред с мен?
А после, година по-късно, бавно започнах да осъзнавам, че всъщност няма нищо дефектно в мен.
Това, че не желая да имам деца, не ме прави по-малко жена. Не съм „грешна", не съм ненормална. Усещам собствената си стойност, без да се налага да задоволявам обществените очаквания за ролята на жената. Няма да използвам тялото си, за да „произвеждам" други човешки същества. Моят избор не ме прави по-лоша от онези, които желаят да имат деца. Аз поемам отговорност за това мое решение и смятам, че това е сърцето на феминизма – да имаш свободата да направиш собствен избор.
По материал на Femsplain.co
Илюстрация | jezebel.com