Всички ние сме моделирани в ковачницата, наречена семейство. В последните години започна да се налага мнението, че "семейство" не означава просто сбор от кръвно свързани хора. Семейството е система, общност от взаимосвързани хора, които си влияят един на друг по много задълбочени и неявни начини. То е една сложна мрежа от любов, ревност, гордост, тревога, радост, вина - постоянно движение на целия спектър от човешки емоции. Тези емоции идват на приливи и отливи в семейния океан от нагласи, възприятия и отношения. И точно като океана, много малка част от вътрешния живот на семейството е видима на повърхността. Колкото по-дълбоко се гмуркате, толкова повече неща откривате.
Като дете вашата семейна система е представлявала целия ви свят. Тогава вие сте вземали решения - кой сте, как да взаимодействате с околните - които са се основавали на усвоеното от начина, по който семейството ви е възприемало света. Ако родителите ви са били "отровни" хора, навярно сте вземали решения като: "Не вярвам на никого", "Аз не струвам нищо", или "Никога няма да постигна нищо". Тези решения са се оказали пагубни за вас и трябва да бъдат променени. Вие можете да промените повечето от тях, а заедно с тях и сценария си за живота, но първо трябва да осъзнаете каква част от светогледа ви е оформена под влиянието на вашето семейство.
Помнете, вашите родители също са имали родители. "Отровната" семейна система е като верижна катастрофа на магистралата и нанася поражения от поколения. Системата не е изобретена от вашите родители. Тя е резултат от натрупване на чувства, правила, взаимодействия и убеждения, дошли от вашите предци.
Родителите ни са посели у нас емоционални семена - семена, които порастват заедно с нас. В някои семейства това са семената на любовта, уважението и независимостта. Но в много други това са семената на страха, принуждението и вината.
Децата имат основни неотменни права - на храна, облекло, подслон и защита. Но освен тези физически права, те имат правото да бъдат обичани, уважавани и да се отнасят към тях по начин, който им позволява да развиват самочувствието си. Децата имат право и да бъдат ограничавани в поведението си, да грешат, но да бъдат възпитавани без физическо и емоционално насилие.
Най-накрая, децата имат правото да бъдат деца. Те имат правото да прекарат първите си години в игра, спонтанност и безотговорност. Съвсем естествено е с годините любящите родители да поощряват съзряването им с вменяването на определени отговорности и домашни задължения, но в никакъв случай за сметка на детството.
Родителите, които посвещават енергията си на собственото си физическо и емоционално оцеляване, изпращат много могъщо послание на своите деца, а именно: "Твоите чувства нямат значение. Значение имам само аз." Лишени от адекватно време, внимание и грижи, повечето такива деца започват да се чувстват невидими - сякаш не съществуват. За да развият децата усещане за собствената си стойност - усещането, че са нещо повече от пълнеж на пространството, усещането, че са значими и значещи - техните родителите трябва да утвърждават потребностите и чувствата им.
Контрол невинаги е мръсна дума. Когато майката ограничава малкото дете, вместо да му позволява да ходи по улицата, ние я наричаме не властна, а благоразумна. Тя упражнява контрол в съответствие с действителността, мотивирана от потребността на детето от защита и напътствия.
Уместният контрол се превръща в свръхконтрол десет години по-късно, когато майката ограничава детето, въпреки че то отдавна е способно да пресече улицата само.
Децата, които не са били насърчавани да правят, да опитват, да изследват, да се усъвършенстват и да поемат риска от неуспех, нерядко се чувстват безпомощни и неадекватни. Тези деца, контролирани прекалено от тревожни и изпълнени със страх родители, често сами стават тревожни и изпълнени със страх незрели личности. В процеса на развитие през юношеството и зрелостта много от тези деца не успяват да надраснат потребността от постоянни родителски напътствия и контрол. Резултатът е, че родителите им продължават да се намесват в живота им, да го манипулират и нерядко да го доминират.
Парите винаги са били майчиният език на властта и съвсем логично са основен инструмент на властните родители. Повечето "отровни" родители държат децата си в зависимост с помощта на парите.
Една от най-разпространените разновидности на "отровните" манипулатори е "помагачът". Наместо да остави детето си на мира, помагачът предизвиква ситуации, в които да се окаже "необходим" на порасналото си дете. Тази форма на манипулиране често се поднася под формата на добронамерена, но нежелана помощ.
Манипулиращите родители са особено активни в празничните дни и тогава особено щедро "сеят" около себе си чувство за вина. Празниците по принцип изострят съществуващите семейни конфликти. Наместо да предвкусват удоволствието от почивката, много хора се ужасяват от перспективата за надигането на старите вражди, както често се случва по празниците.
Жестоките думи
На всеки родител се случва от време на време да каже нещо обидно на детето си, но това не е непременно словесно насилие. Насилие е обаче, когато детето бива неизменно подлагано на словесни атаки относно външния си вид, интелигентността, компетентността или стойността си като човешко същество.
Също като властните родители, словесните насилници попадат в две отчетливи групи в зависимост от стила си. Има такива, които атакуват директно, открито и злостно. Те наричат децата си глупаци, боклуци или грозници. Възможно е да им кажат, че никога не са искали да ги раждат. Тези родители не се интересуват от чувствата на децата си и дългосрочният резултат е съсипаното самочувствие на детето.
Другият вид словесни насилници не са така директни и малтретирането се изразява в постоянно дразнене, сарказъм, обидни прозвища и перфидни унижения. Тези родители често прикриват насилието зад фасадата на хумора.
Родителите перфекционисти
Невъзможните очаквания, че детето трябва да бъде идеално, са друг обичаен повод за ожесточени словесни атаки. Множество словесни насилници са постигнали успех в живота, но домовете им са се превърнали в сметище за душевни отпадъци, породени от стреса в работата. (Алкохолиците също могат да отправят непосилни изисквания към децата си, след което да използват провала им като оправдание, че пият.)
Родителите перфекционисти робуват на илюзията, че ако успеят да направят децата си идеални, семейството ще е идеално. Те прехвърлят бремето на стабилността върху плещите на детето, за да се скрият от факта, че самите те като родители не могат да го осигурят. Детето се проваля и става изкупителна жертва за семейните проблеми. И в този случай детето остава с чувството за вина.
Децата трябва да правят грешки и да откриват, че те не означават краят на света. Така те придобиват увереност, за да изпробват нови неща. "Отровните" родители поставят пред децата си непостижими цели, невъзможни очаквания и постоянно менящи се правила. Те очакват от тях зрялост, която се придобива само въз основа на опит, който децата нямат. Децата не са миниатюрни възрастни, но "отровните" родители очакват от тях точно това.
Алкохолът като враг
За всеки, който живее с алкохолик, отричането ежедневно приема огромни размери. Алкохолизмът е динозавър в хола, който външният човек няма как да не забележи, но с който хората вътре се справят единствено, като се преструват, че го няма. Отричането е единственият начин за съвместно съществуване. Лъжите, оправданията и тайните са като въздуха за такива семейства, но създават непосилно емоционално напрежение за децата.
В семействата на алкохолиците по-голямата част от енергията се изразходва в безплодни опити за спасяване на пияницата и в поддържане на фасадата, така че не остава много време и внимание за основните потребности на децата на алкохолиците. Подобно на децата на отсъстващите и на неадекватните родители, децата на алкохолиците често изпитват усещането, че са невидими. Това се превръща в особено мъчителен Параграф 22, защото колкото по-големи са семейните проблеми, толкова повече децата се нуждаят от емоционална подкрепа.
Тъй като първата им и най-важна връзка ги научава, че хората, които обичаш, те нараняват и могат да бъдат ужасяващо непредвидими, повечето деца на алкохолици се страхуват да се сближат с някого. Успешната връзка между двама възрастни, независимо дали са любовници или приятели, изисква значителна степен на уязвимост, доверие и откритост - точно онези елементи, които семейството на алкохолика унищожава. Резултатът е, че като възрастни децата на алкохолиците биват привличани от емоционално недостъпни хора с дълбоки собствени конфликти. По този начин порасналото дете създава илюзия за връзка, която не заплашва с конфронтация безмерния му страх от истинска интимност.
Избрано от: "Отровните родители", Сюзън Форуърд, Крейг Бък, издателство БАРД
Снимка ~ newautism.com
