„Една от важните функции на децата е да рекламират превъзходството, богатството или морала на родителите си или да прикриват липсата им.“
Роденият в Дания през 1948 г. Йеспер Юл е световноизвестен автор, семеен терапевт, педагог и оратор, който развива дейност в над 15 страни из целия свят. През последните две десетилетия Юл изгради нов образец за отглеждането на децата и насърчаване на личното им и социално развитие. Неговата цел е да вдъхновява и помага на родители и специалисти в името на социалното и умствено здраве на новото поколение, като предлага алтернативи на неправилните начини, по които сме гледали, и за жалост продължаваме да гледаме, децата си и най-вече разбиране, което да ни помогне да се справим с безпомощността, с която се сблъскваме често във взаимоотношенията си с другите.
Всички интимни и семейни взаимоотношения се подпечатват с чистосърдечно и звучно „да!“. Тази дума е езиковият израз на любовта, който си даваме един на друг, когато решаваме да заживеем заедно с друг човек. С нея потвърждаваме чувствата си един към друг и приемаме отговорността, която се съдържа в мечтата за съвместен живот. Именно тази дума искат да видят децата - и новородените, и осиновените - в очите и лицата на родителите си като вид обещание, че винаги ще са до тях.
В живота на повечето хора има моменти, когато тази малка думичка се усеща като най-големия от всички подаръци - като най-категоричния символ на доверието и откровеността на отсрещния, на желанието му да създаде място, където самотата поне за малко да остане на заден план. Независимо дали става дума за първата целувка, за репетираното и въпреки това толкова пламенно „да“ на сватбата или за усещането, че се давиш в изпълнените с доверие очи на мъничко дете, тази дума ни се струва смайваща и незаслужена привилегия. Често обещаваме пред самите себе си да направим всичко по силите си, за да спечелим „да“-то на отсрещния - и почти също толкова често рутината на ежедневието изтиква това обещание на заден план.
Постепенно моето „да“ престава да е дар, който мога свободно да поднеса на отсрещния, а се превръща в изискване или задължение. И това се случва не само в съзнанието на отсрещния, но и в моето собствено. Половинката ми го приема за даденост. Учителите смятат, че доверието на учениците им се полага по право. Семейството ми смята, че винаги си им длъжен. Удоволствието да даваш и свободата да получаваш са все по-ограничени - и понякога със същото темпо почнат да избледняват обичта и доверието. При двойките това води до така наречената „криза на седмата година“, а в отношенията родители - деца най-често се проявява едва когато децата са се научили да говорят достатъчно добре, така че тяхната автономия да обърка очакванията и мечтите на родителите.
Промяната идва, когато възрастните почнат да бягат от отговорността да казват „да“ и вместо това или казват „не“ с поведението си, или „да, да“ (което всъщност означава „не“), или се лъжат един друг, защото се чувстват като затворници в собствената си връзка. Задължителното „да“ убива желанието и хвърля сянка върху копнежите. Обичта между родители и деца не загива толкова лесно, но възрастните често забравят, че трябва да се радват, когато децата започнат да казват „не“. Защото те го правят не завоалирано и половинчато като големите, а открито, с ясния глас и с чистата съвест на невинните.
Възрастните често приемат детското „не“ лично и не чуват, че това е нещо, което децата казват на себе си, не на тях. Правят го, за да определят собствените си граници и да помогнат на родителите си да разберат кое е това дете, което ги обича така безусловно. Въпреки че тази мотивация не е съзнателно осмислена, си струва да приемем детското „не“ именно така.
През последните 15 години темата за „поставянето на граници“ пред децата до такава степен окупира почти всички разговори за възпитанието, че човек ще реши, че именно това е най-важното във взаимоотношенията между родители и деца. Тази измислена необходимост да се слагат граници на децата е достигнала почти каноничен статут и горко на този, който не се съобрази с нея. Често следват обвинения в безотговорност и безразсъдство. По всичко личи, че в педагогиката и теорията на възпитанието постепенно навлиза някакъв нов примитивизъм, самоуверено проповядван от супернанита /експерти, които съветват родителите как да се справят с „невъзпитани“ деца/ и психолози, които твърдят, че само за няколко дни могат да превърнат и най-хаотичното семейство в пример за спокойствие, чистота и ред. И това никак не помага.
Струва си да отбележим и по-сериозно да се замислим върху факта, че стремежът на възрастните да поставят пред децата граници расте обратнопропорционално на физическия и психически простор за действие, който се дава на малките. Мнозина виждат единствено факта, че децата са станали „по-свободни“ в отношенията си с възрастните и че са се превърнали в свръхконсуматори, но не си дават сметка, че те са почти изцяло лишени от възможността да общуват и играят помежду си при свои собствени условия и без родителско наблюдение. Само допреди едно поколение именно в тези безнадзорни периоди децата развиваха това, което днес наричаме „социални компетенции“ и на което никой родител, учител или възпитател не може да ги научи, колкото и да се старае. Днешните деца трябва преди всичко да „функционират добре“, ако трябва да използваме този човеконенавистен израз, и тази униформа наистина е на път да се превърне в усмирителна риза.
Важно е за една качествена връзка да се научим да казваме „не“ на отсрещния, за да се може да кажем „да“ на самите себе си. Нужно е да се научим да се самоопределяме по отношение на себе си и обществото, да го правим, без да нараняваме или обиждаме околните, и - не на последно място - с чиста съвест и със съзнанието, че по този начин даваме добър пример на децата си, без да се жертваме в името на някой друг.
Именно в семейните и интимните взаимоотношения опознаваме самите себе си по-дълбоко. Именно защото обичаме, ставаме така открити, раними и готови напълно доброволно да се откажем от собствените си граници в замяна на близост и съпричастие. Със съзряването на връзката ни и на самите нас откриваме нови страни от себе си. Някои граници се размиват изцяло, други се появяват за пръв път или се открояват по-ясно. Стари рани зарастват и се отварят нови. Образно казано, семейният спаринг оставя и у децата, и у родителите синини, аркади, рани и драскотини - но от тях ние се учим. Опознаваме отсрещните и самите себе си, научаваме се да се грижим за ранените, да уважаваме другите и да поставяме ясни граници, за да се разбираме по-добре. Колкото по-добре се чувстваме в кожата си и колкото по-лесно ни е да казваме „да“ или „не“, толкова по-лесно, приятно и полезно ще е общуването с нас.
Днешните родители ще трябва сами да оформят ролите си, на базата на собствените си мисли, чувства и ценности, защото нямат на разположение нито културен, нито обективен модел извън себе си, на който да се облегнат или на който да подражават. В същото време се стремят да градят равноправни отношения с партньора си, основани на уважение към нуждата от съпричастие и всеотдайност както на отделния човек, така и на обществото. За да успее в това, човек трябва да изучи изкуството да казва „не“.
Наричам го изкуство, защото трябва да идва отвътре, да бъде лично и да звучи убедително; в противен случай ще продължаваме с разните „Колко пъти го повтарям това?“ и „Хиляда пъти ти казах! Как не разбра...“ и постепенно ще губим и авторитета, и самоуважението си. В дългосрочен план ще можем искрено да казваме „да“ на себе си и на околните само ако се чувстваме свободни да кажем и „не“ - когато това е истинският ни отговор.
Повечето родители всъщност искат да казват „да“ на децата си. Винаги. С радост бихме им осигурили всичко и дори сме готови да жертваме живота си за тях. Това е напълно логично, защото в крайна сметка думичката „да“ е символ на обич, а и кодова дума, че всичко между нас е както трябва. Няма нищо лошо да казваш „да“ всеки път, стига да е от сърце и без задни мисли или очаквания. Но почти никога не е така, защото онези, които казват „да“, не обичат да чуват думичката „не“.
Когато проучите педагогическата литература от последните сто години и се запознаете с личния опит на хората, става ясно, че за родителите винаги е било трудно да казват „не“ на децата си. В някои периоди са казвали „не“ твърде често, в други - твърде рядко.
Поколението на моите родители използваше в общи линии една и съща стратегия: почти винаги казваха „не“, за по-сигурно. „Не“-то най-често беше придружено от строго изражение и гневен или строг тон, които разкриваха неудобството им и желанието им вместо това да кажат „да“.
- „Не“ значи „не“ и не би трябвало да го повтарям!
- Не е прилично да молиш така, чакай да ти предложат!
Така ни увещаваха да сме послушни и да ги оставим на мира.
От началото на 90-те години родителите започнаха да избират друга стратегия. За по-сигурно те почти винаги казваха „да“ и само колебанието им, апатичното вдигане на рамене и нежеланието в тона им, които умоляват децата да им влязат в положението и да ги улеснят, разкриваха копнежа им да имат свободата да могат да кажат и „не“.
Половин век дели тези два начина да се справиш с болката и неудобството. Но по-същественото са огромните различия в обществата, които са ги родили. Поколението на моите родители е расло в общество на недоимък, където родителите са знаели как „е прието“ да се гледат деца и съответно кога „е прието“ да се казва „да“ и „не“. Много често се е случвало да ни казват „не“ само защото не са можели да си позволят да ни дадат това, което искаме. А родителите, които са имали възможност, са получавали обвинения - примесени с нотка завист - че разглезват децата си.
Днешните родители живеят в общество на изобилието, където повечето хора имат нова идентичност и тя често доминира над личната им идентичност. Те вече са консуматори и същото важи и за децата им. Прибират се вкъщи с пълни торби и блеснали от ендорфина очи (този възбуждащ хормон, който мозъкът освобождава, когато бързо задоволиш нуждите си) и без смущение разказват за успешния пауър-шопинг. Повечето норми, правила и ценности, присъщи на обществото на недоимъка вече ги няма и родителите трябва да намерят начин да останат верни на себе си сред богатство и изобилие. За бюджета на повечето семейства няма значение дали децата искат един, два или пет сладоледа в топлия пролетен ден, нито дали официалното облекло за празника струва една хилядарка повече или по-малко, а дори когато на родителите им е трудно да си позволят някои неща, те го преглъщат, за да запазят децата им статуса си пред своите приятели. Или за да запазят собствения си статут сред другите родители. Не е ново твърдението, че една от важните функции на децата е да рекламират превъзходството, богатството или морала на родителите си или да прикриват липсата им.
Богатството на родителите е само една от причините да не им се налага да казват „не“ на децата си. Някои родители се стремят да избягват конфликтите, други са лениви, трети искат семейството им да е някакъв безкрайно хармоничен рай за децата, четвърти не могат да контролират сами себе си, а на пети просто им е трудно да бъдат категорични, без да излязат лоши.
Крайно време е да обясним защо в крайна сметка е толкова важно да казваме и „не“ на децата си. Както във всички други взаимоотношения вътре в семейството, най- важното е не какво правим или казваме, а как и защо го правим. В никакъв случай не може да се каже, че съществува определен правилен брой „не“-та на ден, но за сметка на това има много основания да вярваме, че твърде големият брой половинчати, резервирани, неискрени или отбранителни „да“-та са пагубни за здравословните взаимоотношения между родители и деца.
Голяма част от трудностите и конфликтите в семейството възникват и защото хората не съумяват да кажат „не“, когато имат предвид именно „не“. Защото не са достатъчно категорични и ясни - дали понеже в семейството им не е прието, или понеже не се осмеляват. Не казавам, че трябва по-често да „режем“ отсрещния; твърдя, че е добре да отдаваме по-голямо значение на своите лични граници и нужди. В противен случай винаги ще търсим вината у другите. Изкуството да казваш „не“ означава да отговаряш сам за себе си - включително и за да улесниш другия.
Всеки от нас си има някакви вътрешни оправдания за неспособността да казва „не“. Не искаме да засегнем отсрещния, но всъщност го разстройваме повече. Не искаме конфликт точно сега - но вместо това избухваме двойно по-силно след време. Искаме отсрещният да ни обича, но в един момент вече не можем да го понасяме или пък не понасяме самите себе си. Иска ни се да сме харесвани, но почват да се държат с нас като с изтривалка. Искаме да сме отзивчиви, но всъщност откликваме с неохота. Искаме да сме открити и щедри, а ставаме кисели и придирчиви.
Зад всички тези мотиви стои екзистенциалната необходимост да усещаме, че тези, на които държим, ни ценят. Тази нужда е особено силна и видима във взаимоотношенията с децата ни, на които не просто сме склонни да дадем всичко, но и се стремим да осигурим по-добър живот от този, който ние сме имали. Комбинацията от тази естествена необходимост и тази универсална амбиция без съмнение е една от основните причини да ни е толкова трудно да намерим здравословен баланс между „да“ и „не“. Именно затова „не“ е най-добронамереният отговор на света, отговорът, изпълнен с най-много обич - защото той изисква най-внимателно обмисляне, най-сериозен ангажимент, най-много смелост и честност.
От Йеспер Юл: „Изкуството да казваш Не“, изд. Жанет-45
Снимка: Jesper Juul - commons.wikimedia.org
Картина: Children Afternoon At Wargemont Marguerite, 1884, by Pierre-Auguste Renoir - pinterest.com