„Престанете да обвинявате другите за вашите собствени грешки: лошото, което децата виждат, ги разваля по-малко, отколкото злото, на което вие ги учите.“
Жан-Жак Русо (1712 ~ 1778) е един от първите, които се застъпват подходящо за развитието на образованието; описанието му на етапите на развитие на детето, отразява концепцията му за развитието на културата. Той смята, че децата се учат чрез правилните и грешните последствията от своите действия, а не чрез физическо наказание.
Неговият роман „Емил или За възпитанието“ е основополагащ текст за образованието на личността. В този фундаментален за педагогиката труд можем да намерим сравнително цялостен израз на философията на Русо, възгледите му за природата, обществото, човека и човешкото познание.
Цялата му педагогическа система се гради върху новото отношение към детството и детето. Той доказва изключителната ценност на детството като неизбежен и необходим период от живота на човека. И именно с това откритие той създава нов етап в развитието на педагогическата теория и практика.
(Rousseau by Maurice Quentin de La Tour, 1753)
Всичко, което излиза от ръката на твореца, е добро, всичко се изражда в ръцете на човека. Той принуждава една почва да произвежда растения, характерни за друга, едно дърво да ражда плодовете на друго. Той смесва и обърква климати, стихии, годишни времена, осакатява кучето си, коня си, роба си. Той обръща всичко надолу с главата, всичко обезобразява, нравят му се грозотата, уродливостта.
Той не харесва нищо, както го е създала природата, дори самия човек. Трябва да го дресираме, както се дресира кон в манежа, за да му хареса. Трябва да го превием по негов вкус като дърво в градината му. Иначе всичко би тръгнало още по-зле, защото нашият човешки род е враг на полупромяната. И както вървят нещата, ще видим, че един човек, предоставен от рождение сам на себе си между другите хора, ще бъде най-обезобразеният от всички.
Към теб се обръщам, любеща и предвидлива майко, ти която съумя да се отбиеш от широкия друм и да запазиш младата фиданка от ударите на човешките мнения, отглеждай, поливай младото растение, за да не загине! Ще дойде ден да се радваш на плодовете му! Издигни отрано стена около душата на чедото си. Друг може да очертае границите й, но само ти трябва да издигнеш преградата.
Растенията се облагородяват чрез отглеждане, а хората чрез възпитането. Дори ако човекът се родеше едър и силен, ръстът и силата щяха да му бъдат безполезни дотогава, докато се научи да си служи с тях. Те щяха да бъдат дори вредни за него, защото щяха да попречат на околните да му помагат. Предоставен сам на себе си, той щеше да умре в нищета, преди да е осъзнал нуждите си. Оплакваме се от детинството, а не виждаме, че човешкият род щеше да загине, ако човекът не започне живота си като дете.
Ние се раждаме слаби и се нуждаем от сила. Раждаме се лишени от всичко и се нуждаем от подкрепа. Раждаме се глупави и се нуждаем от ум. Всичко, което ни липсва при нашето раждане и от което се нуждаем, когато пораснем, ни се дава от възпитанието.
Това възпитание добиваме от природата, от хората или от нещата. Вътрешното развитие на нашите способности и на нашите органи е дело на природата. Възпитанието, което ни дават хората, ни учи как да използваме това развитие. Впечатленията от нещата, които ни заобикалят, създават нашия опит. Това е възпитанието от нещата.
Всеки от нас има три различни възпитатели. Възпитаникът, при когото техните различни уроци си противодействат, бива зле възпитаван и никога няма да постигне вътрешна хармония. И обратно, този, при когото те се покриват във всички точки и преследват едни и същи цели, постига сам целта си и живее в пълна хармония със себе си. Единствено той е добре възпитан.
Прочее, от тези три различни вида възпитание единствено природното не зависи от нас. Възпитанието от нещата зависи от нас само до известна степен. Възпитанието на хората е единственото, на което ние сме наистина господари, и то само по презумция. Защото кой би могъл да се надява, че ще съумее да направлява напълно думите и делата на всички онези, които окръжават детето.
Нашата истинска наука е да изучим човешката природа. Този между нас, който е в състояние най-твърдо да понесе радостите и страданията на живота, е според мен най-добре възпитан. Оттук следва, че истинското възпитание се състои по-малко от наставления, повече от преживявания. Ние започваме да се учим, започвайки да живеем.
Можем ли да измислим по-неразумен метод от този да възпитаваме едно дете така, като че ли то няма никога да престъпи прага на стаята си и като че ли винаги ще бъде обкръжено от своите близки? И ако това нещастно дете направи само една стъпка на земята, ако слезе само едно единствено стъпало, то е загубено. Не трябва само да го учим да понася страданието, а трябва по-скоро да го привикнем да го почувства.
Ние мислим само как да запазим детето си, а това не е достатъчно. Трябва да го научим да се пази, когато порасне, да понася с твърдост ударите на съдбата, да презира еднакво излишеството и нищетата, да живее, ако е необходимо, в ледовете на Исландия или по нажежените скали на Малта. Вие напразно вземате всички предпазни мерки, за да запазите живота на вашето дете. То обаче няма да избегне смъртта. Дори когато не бъдат причина за смъртта му, вашите грижи няма да са по-малко неуместни. Касае се не толкова да му попречим да умре, колкото да го научим да живее.
Да живеем не значи да дишаме, значи да действаме, значи да си служим с нашите органи, нашите сетива, нашите способности, да си служим с всяка частица от нашето същество, която ни дава увереност, че живеем. Най-дълго е живял не този човек, който брои най-много години, а онзи, който най-пълноценно е почувствал живота.
Цялата ни мъдрост се състои от робски предразсъдъци. Навиците ни налагат само подчинение, ограничения и окови. Цивилизованият човек се ражда, живее и умира в робство. Когато се роди, го повиват в пелени и повой, когато умре го заковават в ковчег. И докато има човешки образ, той е окован във веригите на нашите институции.
Когато детето се роди, то изплаква. Ранното му детство минава в плач. Понякога го люлеят, галят, за да го успокоят. Друг път го заплашват или го бият, за да млъкне. Ние правим това, което харесва нему, или изискваме от него, което нам харесва. Ние се подчиняваме на прищевките му или го подчиняваме на нашите. Среден път няма, то трябва да дава или да получава заповеди. Така първите негови представи са тези за власт и робство. Преди да проговори, то командва, преди да може да действа, то се подчинява. А понякога го наказват, преди то да може да осъзнае грешката си или да може да я извърти, но по такъв начин още отрано ние събуждаме в младото му сърце страстите, които вменяваме по-късно на природата, и след като сме се потрудили да го направим лошо, се оплакваме, че е такова.
Единствен разумът ни учи да познаваме доброто и злото. Нашата съвест ни кара да обичаме едното и да мразим другото. Макар и независимо от разума, тя не може да се развие без него. Преди съзнателната възраст ние вършим добро и зло, без да ги познаваме. В нашите постъпки няма нравственост, макар понякога да има такава в чувството за постъпките на другите около нас. Детето нека да пипне всичко, което вижда. То чупи и разбива, което му падне на ръка, сграбчва едно птиче, както би сграбчило камък, или го удушава, без да знае какво прави.
Кои са причините? Философията веднага ще ги обясни с вродените пороци: гордостта, властолюбието, честолюбието и човешката злост. Чувството за неговата слабост, би могла да добави тя, внушава на детето желание да буйства и да разрушава, за да докаже само на себе си собствената си власт.
Но вижте този немощен и грохнал старец, доведен от кръговрата на човешкия живот до безсилието на детето. Не само че той самият стои спокоен и неподвижен, но иска всичко около него да си стои на мястото. Най-малката промяна го смущава и безпокои. Той би желал да вижда около себе си пълно спокойствие. Как същото безсилие, свързано със същите страсти, би могло да произведе толкова различни ефекти в тези две възрасти, ако първопричините не са различни? И къде другаде можем да търсим тази разлика, ако не във физическото състояние на двата индивида? Активният нагон, общ и за двамата, се развива в първия и загасва във втория. Единият се гради, другият се руши. Един се насочва към живота, другият към смъртта. Замиращата активност се концентрира в сърцето на стареца.
Сърцето на детето прелива от активна енергия. То има предостатъчен живот, за да съживи всичко около себе си. Дали твори или разваля, има ли значение? Стига му да променя положението на нещата, а всяка промяна означава дейност. Ако има повече склонност да руши, то не прави това от лошотия, а защото дейността, която гради, е винаги по –бавна , а разрушението е по-бързо и повече допада на неговата живост.
Но в същото време, когато дава на децата това активно начало, творецът на природата се грижи да го направи по-малко вредно, като не им дава достатъчно сила да го използват. Щом започнат да гледат на околните като на оръдие, чиито действия зависят от тяхната воля, децата си послужват с тях, за да задоволят този нагон и за да намалят собствената си слабост. Ето как те стават досадни, тиранични, властни, зли, необуздани. Тези качества не произтичат от един естествен нагон за надмощие, обратно, те го създават. Не им е нужен дълъг опит, за да почувстват колко приятно е да действаш чрез някой друг и да трябва само да продумаш, за да развижиш вселената.
С физическото си развитие човекътдобива сили, става все по-спокоен, по-малко размирен, затваря се все повече в себе си. Душата и тялото се уравновесяват и природата иска от нас само движения, необходими за нашето опазване. Но желанието да заповядваме не изчезва с нуждата, която го е породила.
Властта подбужда и ласкае самолюбието, а навикът го засилва. Прищявката заменя първоначалната нужда. Така предразсъдъците и пристрастието пускат първите си корени. Щом открием принципа, виждаме ясно разклона, където сме се отбили от пътя на природата. Да видим сега какво трябва да правим, за да вървим винаги до него.
Децата не само че нямат излишни сили, но и тези, които имат, не стигат за всичко това, което природата иска от тях. Трябва значи да ги оставим да използват всичката енергия, която тя им е дала и с която не биха могли да злоупотребят. Това е първият принцип.
Трябва да им се помага и да се допълва всичко, за което им липсва било интелект, сила или физическа необходимост. Втори принцип.
И помощта, която им даваме, трябва да се ограничи само в кръга на истински полезното, без да отстъпваме пред прищевките или неразумните желаниея. Защото прищевките не биха го мъчили, ако не бяхме позволили да се породят. Нека се има предвид, че те не идват от природата. Трети принцип.
Трябва да изучим грижливо езика и жестовете им, та във възрастта, когато те не умеят да се прикриват, да можем да различим в желанието им, какво идва непосредствено от природата и какво идва от прищевките. Четвърти принцип.
Смисълът на тези правила е да се даде на децата повече истинска свобода и по-малко власт, да ги принудим повече към самостоятелна дейност и по-малко към чужда помощ. Така, свиквайки ги отрано да ограничават желанията според силите си, те ще могат да се лишат безболезнено от това, което не е в техните възможности.
Благородната работа в областта на образованието е да се направи обоснован човек, и ние очакваме да се обучава малко дете, като го учим да разсъждава! Това е началото на края, това е като инструмент на резултат. Ако децата разбират как да се разсъждава, няма да се наложи да бъдат образовани.
Източник: Жан-Жак Русо, „Емил, или за възпитанието“, изд. „Наука и изкуство“
Изображение: en.wikipedia.org