„Най-скръбно и най-дълбоко копнеят родителите по децата, които законите на живота са запратили в други пространства…“

Астрид Линдгрен е на 19, когато на бял свят се появява синът й Ларс (1926 г.)  Роден от тайната й любов с женения главен редактор на вестника във Вимерби, в който работи като стажантка, Ларс е отгледан от приемно семейство в Копенхаген. Ужасени от задаващия се огромен скандал, родителите на Астрид й отказват всякаква помощ, а бащата на бъдещето й дете, Рейнхолд Блумбърг (самият той баща на седем деца) по онова време е в бурен развод със съпругата си. Сама, в безизходица и разкъсвана от чувство за вина, младата Астрид се установява в Стокхолм и всяка седмица пътува до Копенхаген, за да бъде със сина си. Пет години по-късно, през 1931 г., Ларс отново заживява със своята майка. Последната глава на романа „Кати в Париж“ (1953) е посветена на майчината обич, а ние споделяме прегръщащата сърцето изповед на любимата ни Астрид.

(Astrid Lindgren, 1942)

Кати в Париж
(откъс)

Моят син лежи в ръцете ми. Такъв малък и крехък товар, че почти не го усещаш. И все пак тежи повече от земята, небето, звездите и цялата слънчева система.

Ако трябваше днес да умра, можех да взема със себе си в рая спомена за този прелестен малък товар. Не бях живяла напразно.

Моят син лежи в ръцете ми. Има толкова малки, малки ръчички. Едната е захванала показалеца ми и аз не смея да помръдна. Иначе можеше да го пусне и това щеше да ми е непоносимо. Такова божествено чудо бе тази малка ръчичка с пет малки пръстчета и пет малки нокътчета. Знаех, че децата имат ръце, но навярно не бях се замисляла, че и моето детенце ще има. Защото сега лежа и гледам малкото розово листенце, което е ръчичката на моя син, и не спирам да се удивлявам.

Той лежи със затворени очи и вре носле в моята гръд, има черна пухкава косица и го чувам как диша. Той е самото чудо.

Баща му бе тук и също прецени, че е самото чудо. Значи наистина е самото чудо, щом и двамата смятаме така.

Любовта ми към него почти ми причинява болка.

Преди малко моят син проплака. Когато плаче, прилича на жално блеещо козленце и аз просто не мога да го понеса. Колко си беззащитно, малко козленце. Малко мое птиченце, как да те закрилям? Ръцете ми се сключват здраво около теб. Те те очакваха, моите ръце, от самото начало бяха предназначени да станат за теб гнездо, мое птиченце.

Ти си мое, сега ми принадлежиш. В този миг ти си изцяло мое. Но скоро ще започнеш да растеш. Всеки отминал ден ще те отдалечава по мъничко от мен. Никога повече няма да си ми тъй близко, както сега.

Може би някой ден ще си спомням с болка за този час.

„Като плачеща струна на цигулка, като зов на чучулига в полето отеква копнежът на хората по други хора в този обитаван от хора свят. Но най-скръбно и най-дълбоко копнеят родителите по децата, които законите на живота са запратили в други пространства.“ Така пише в една книга, която имам.

В този миг ти имаш мене, но сигурно законите на живота ще запратят и теб в други пространства. И тогава може би ще стана такава зовяща чучулига в полето и напразно ще викам моето птиченце. Момчето-птиче ще расте и ще стане голямо. Зная, че ще е така.

Но сега, в този миг, те имам. Ти си мое, мое, мое - с мъхестата си главица, нежните си пръстчета, жалния си плач и устицата, която ме търси. Имаш нужда от мен, защото си само едно малко клето дете, появило се на този свят, което изобщо не може без майка. Дори не познаваш мястото, където си дошло и може би затова плачът ти звучи така стреснато. Страх ли те е да започнеш живота? Не знаеш какво те очаква ли? Искаш ли да ти разкажа?

Тук има толкова забележителни неща. Само почакай и ще ги видиш. Има цъфтящи ябълкови дръвчета и малки тихи езера, големи просторни морета и звезди в нощта, сини пролетни вечери и гори - не е ли прекрасно, че има гори? Понякога се стеле скреж по дърветата, понякога сияе луна, а през лятото, когато се събудиш, по тревата ще има роса. Тогава ще можеш да вървиш по нея с малките си голи крачета. Ще можеш със ски да се спускаш към гората и да оставяш тесни, самотни следи... през зимата, разбира се. Ще обичаш слънцето, то топли и свети, а водата в морето ще е хладна и приятна, когато се къпеш. Има приказки в този свят, има и песни. Има книги и хора, а някои от тях ще ти станат приятели. Има цветя, те изобщо не са потребни, а само, само красиви. Нали е чудно и прекрасно? А по цялата земя има гори и езера, планини, реки и градове, които никога не си виждал, но може би един ден ще видиш. Затова ти казвам, сине мой, че земята е добро място за живеене, а животът е дар. Никога не вярвай на онези, които се опитват да кажат нещо друго. Наистина, животът може и да е труден, няма да скрия това от теб. Ще изпитваш тъга, ще плачеш. Може би ще настъпят мигове, когато вече няма да ти се живее. О, никога няма да разбереш какво чувствам, като зная това. Мога да ти дам цялата си душа, но не съм в състояние да отнема нито една от грижите, които те очакват. И все пак ти казвам, мило мое дете: земята е родината на хората и тя е чудесна родина. Дано животът не е много суров към теб, че да го разбереш. Бог да те закриля, сине мой!

От: „Кати в Париж“, Астрид Линдгрен, ИК „Пан“

*Astrid Lindgren and Reinhold Blomberg’s son, Lars Lindgren, was born on the 4th of December 1926 in Copenhagen, Denmark. Lars or ‘Lasse’ spent his first three years in Bronshoj, outside Copenhagen, as the foster son of Mrs Marie Stevens, astridlindgren.com
Снимка: Astrid Lindgren, 1942. astridlindgrenmemorialaward.wordpress.com