„Корени, за да знаят къде е домът им, и криле, за да летят надалеч и да правят онова, на което са били научени.“
Една история, която стопля сърцето и възвисява духа. На родителите – с любов!
(The Holy Family at Table, between 1495 and 1500, by Jan Mostaert)
♥ Защо толкова обичам баща си
Израснах в една огромна красива ферма в Айова и бях отгледана от хора, които често биват описвани като „солта на земята или гръбнака на общината“. Те бяха всичко онова, което се изисква от добрите родители: любящи, отдадени на грижата да отгледат децата си – с високи очаквания и чувство за самоуважение. От нас се искаше сутрин и вечер да свършим някоя дреболия, да ходим навреме на училище, да получаваме добри бележки и да сме добри хора.
Ние сме шест деца. Шест деца, представяте ли си! Все ми се струваше, че не е трябвало да сме толкова много, но никой не ме беше питал. Като капак на всичко, съдбата ме бе запратила в сърцето на американската земя при най-суровия и студен климат. И аз, като всички деца, си мислех, че сигурно е била допусната чудовищна грешка, щом съм попаднала не в това семейство, в което е трябвало, и съвсем определено – в най-лошия щат. Не ми харесваше да се боря със стихиите. Зимата в Айова е така мразовита. че нощем трябва да обикаляш и да проверяваш дали добитъкът не се е заседял на някое място, където може да умре от студ, а за да оцелеят, новородените животни трябва да бъдат отнасяни в хамбара и дори специално затопляни понякога!
Татко, невероятно красив, силен, чаровен и енергичен мъж никога не стоеше на едно място. Ние, децата, изпитвахме към него страхопочитание. Боготворяхме го и го бяхме издигнали на пиедестал. Сега разбирам защо. В неговия живот нямаше противоречия. Той беше почтен човек с високи принципи, фермерството, онова с което бе избрал да се занимава, беше неговата страст и там той бе най-добрият. Той отглеждаше животните и се грижеше за тях. Чувстваше се като едно цяло със земята и много се гордееше с отглеждането и прибирането на реколтата. Щом ловният сезон приключеше, той отказваше да ловува дори елените, фазаните, патиците и другия дивеч, който се намираше в изобилие край нашата ферма. Категорично отхвърляше използването на изкуствени добавки за почвата или пък храненето на животните с нещо друго, освен със зърно. Обясняваше ни причините, поради които прави това, и защо ние трябва да следваме неговите идеали. Днес разбирам колко загрижен за природата беше той, защото в средата на петдесетте години още не бяха започнали опитите за опазване на околната среда в целия свят.
Татко беше много нетърпелив човек, но не и когато наглеждаше животните при среднощните си обиколки. Именно в онези мигове изградихме помежду си връзката, която остави неизличими спомени в сърцето ми и в същото време сложи дълбок отпечатък върху бъдещето ми. Тогава опознах моя баща. Често чувам мъже и жени да казват, че са прекарвали изключително малко време с бащите си. Много хора днес се стремят да изградят инстинктивно у себе си бащински добродетели или търсят бащинска привързаност, каквато никога не са познавали истински. Аз знам какво означава това.
По онова време ми се струваше, че тайничко бях любимото му дете, въпреки че е напълно възможно всеки от нас шестимата да се е чувствал по този начин. Това беше едновременно и хубаво, и лошо. Лошо беше, защото татко бе избрал мен да го придружавам в обиколките среднощ и рано сутрин около оборите, а аз ужасно мразех да напускам топлото легло и да излизам на мразовития въздух. Но тъкмо в тези моменти татко се чувстваше превъзходно и страшно ги обичаше. Той беше изключително разбран, търпелив и мил, а и добър слушател. Гласът му беше нежен, а когато на лицето му се появеше усмивка, разбирах чувствата на майка ми към него.
По онова време той беше за мен пример, достоен за подражание – винаги обръщаше внимание на причините, които изискваха нещо да бъде направено. През времето около час, час и половина, докато правехме обиколката, той непрестанно говореше. Разказваше за преживяванията си по време на войната, причините за войната, в която беше взел участие, и за местата, по които се бе сражавал, за хората, последиците и резултатите от войната. Той постоянно повтаряше своя разказ. А в училище часовете по история ми се струваха още по-вълнуващи и познати.
Той обясняваше какво е научил като е пътувал, и защо светът непременно трябва да се опознае. Той ми внуши нуждата и любовта към пътуванията. На тридесет години бях работила или посетила около тридесет страни.
Той говореше и защо е необходимо да се учи, защо е важно да се завърши училище, говореше и за разликата между интелигентността и мъдростта. Настояваше непременно да продължа образованието си след гимназията. „Ти можеш – повтаряше той. – Ти си умна и решителна.“ Нямах право да го разочаровам. Имах необходимата увереност и бях готова да се захвана с всичко. В края на краищата защитих докторат, а по-късно и още един. Въпреки че първият докторат беше заради татко, а вторият – заради мен, съвсем определено имаше някакво любопитство и жажда, които ми дадоха сили да ги постигна леко. Той говореше за стандарти и стойности, за това, че характерът трябва да се развива, защото има определящо значение за живота на хората. Сега аз пиша и преподавам на подобна тема. Той говореше за това как трябва да се вземат решения и да се правят оценки, кога да престанеш да губиш и да си тръгнеш, и кога да продължиш, дори и да трябва да изпиеш горчивата чаша. Говореше колко е важно да съществуваш и допринасяш, а не само да имаш и да получаваш. Все още използвам този израз. „Никога не продавай сърцето си“ – казваше той. Татко говореше за основните инстинкти и как да се прави разлика между тях и емоционалните продажби, и как да се предпазиш да не те измамят. Той казваше: „Винаги слушай инстинктите си и знай, че всички отговори, от които някога ще имаш нужда, са вътре в теб. Оставай насаме със себе си. Вслушай се добре и намери отговорите със сърцето и разума си и след това се придържай към тях. Намери нещо, което обичаш да правиш, а после живей така, че това да си проличи. Целите ти трябва да произтичат от ценностите ти и тогава работата ти ще излъчва Желанието на сърцето ти. Това ще те предпази от глупавите отклонения, които само ще губят времето ти – истинският ти живот е ограничен. Колко ли може да израсне човек за годините, които са му отредени. Интересувай се от хората – казваше той – и винаги се отнасяй с уважение към майката земя. Където и да живееш, стреми се на всяка цена да имаш възможността да виждаш дърветата, небето и земята.“
Моят баща. Когато размишлявам за това как той обичаше и ценеше децата си, искрено съжалявам за младежите, които никога няма да познават бащите си по този начин или никога няма да почувстват силата на характера, етиката, предприемчивостта и чувствителността, събрани в една личност, каквато беше моят баща. Думите и делата у него се покриваха. И зная, че винаги се отнасяше сериозно с мен, знаех, че ме цени, и искаше и аз да приемам себе си по този начин.
Посланията на татко имаха смисъл за мен, защото никога не видях противоречие в начина, по който изживя живота си. Той бе мислил за живота си и го изживяваше всеки ден. С течение на времето успя да купи няколко ферми (и днес той е все така активен, както беше тогава). През целия си живот бе обичал една жена. Майка ми и той, сега вече женени почти петдесет години, все още са неразделни. Не познавам други хора, които да се обичат по-силно. Татко много държеше на семейството си. Струваше ми се дори, че спрямо децата си той имаше силно развито чувство за собственост и желание да ги закриля. Сега обаче, когато аз самата съм родител, мога да разбера тези нужди и причината за. тях. По същия начин, по който си въобразяваше, че е в състояние да ни спаси от дребна шарка и почти успя, той яростно се бореше да не тръгнем по лоши пътища и да се отдадем на разрушителни пороци. Разбирам, че е бил твърдо решен да израснем като грижовни хора с чувство за отговорност.
Сега пет от децата му живеят на по няколко мили разстояние от него и следват неговия начин на живот. Те не само са предани съпрузи и родители, но и като него се занимават със земеделие. Те, без съмнение, са гръбнакът на общността, в която живеят. Има и едно изключение сред тях и аз предполагам, че причината за него са онези среднощни обиколки. Аз поех път, различен от пътя на останалите му пет деца. Започнах кариера на педагог, съветник и университетски професор, накрая написах няколко книги за родителите и децата, за да споделя какво съм научила за значението на самоуважението, което трябва да се развие в детството. Това, което искам да внуша на моята дъщеря, са стойностите, които научих от моя баща, мъничко променени, примесени с моя жизнен опит, разбира се. Така те продължават да бъдат предавани в семейството.
Искам да ви кажа няколко думи за дъщеря ми. Тя е палаво и красиво момиче, атлетка, висока метър и седемдесет и пет, всяка година получава награди в три спортни дисциплини, оценките ѝ са между пет и шест и току-що беше избрана като финалистка в конкурса за „Мис млада госпожица“ в Калифорния. Но не с външните си данни и постижения тя ми напомня за моите родители. Хората винаги казват, че дъщеря ми притежава голяма доброта, богата душевност, особен огън, който гори отвътре и е насочен към хората, които я заобикалят. Духовната същност на моите родители е въплътена у тяхната внучка.
Децата, които те отгледаха с любов и преданост, успяха да им отвърнат със същото. Сега, когато пиша тези редове, баща ми се намира в клиниката „Майо“ в Рочестър, Минесота, за серия от изследвания, които ще продължат от шест до осем дни. Декември е. Тъй като зимата е мразовита, той е наел хотелска стая близо до клиниката (като приходящ пациент). Майка ми остана с него само първите няколко дни, след това заради задълженията към дома тя трябваше да го остави сам. Така че на Бъдни Вечер те бяха разделени. Обадих се първо на татко в Рочестър, за да му пожелая Весела Коледа. Гласът му звучеше унило. Тогава се обадих на майка ми в Айова. Тя беше тъжна и подтисната.
– За първи път ние с баща ти ще прекараме празниците разделени – оплака се тя. – Без него все едно че не е Коледа.
Очаквах четиринадесет души за вечеря, всички настроени за празнично веселие. Продължих да готвя, но не можех да изхвърля от ума си проблема на моите родители и затова позвъних на по-голямата ми сестра. Тя се обади на братята ми. Направихме съвещание по телефона и намерихме изход. Решихме родителите ни да не са един без друг на Бъдни Вечер, по-малкият ми брат щеше да пропътува двата часа път до Рочестър, за да вземе татко и да го заведе в къщи, без да казва на майка ми. Обадих се на баща ми, за да го предупредя.
– О, не – каза той, – прекалено опасно е да се излиза в нощ като тази.
Брат ми пристигнал в Рочестър и се обади от стаята на татко, за да каже, че той не иска да тръгне.
– Ти трябва да му кажеш, Боби. Ти си единствената, която ще послуша.
– Върви, татко – казах спокойно аз.
И той ме послуша. Тим и татко тръгнаха за Айова. Ние, децата, следяхме тяхното придвижване, пътуването и времето, като се обаждахме по телефона в колата на брат ми. Гостите вече бяха пристигнали и ние всички бяхме част от това изпитание. Щом телефонът звъннеше, включвахме го така, че всички да чуваме разговора и да научим последните новини. Тъкмо минаваше девет, когато телефонът иззвъня и татко се обади от колата.
– Боби, как да се прибера в къщи, без подарък за майка ти? За първи път от почти петдесет години няма да ѝ подаря любимия ѝ парфюм за Коледа!
В този момент всички гости разискваха положението. Обадихме се на сестра ми, за да събере имената на отворените търговски центрове в околността. Там щяха да спрат и да купят единствения подарък, който татко би се съгласил да занесе на мама – парфюма, който ѝ бе подарявал всяка година за Коледа.
В десет без осем минути, брат ми и татко потеглиха от един търговски център в Минесота за в къщи. В дванадесет без десет пристигнаха във фермата. Баща ми, кикотещ се като хлапак, се скрил зад ъгъла на къщата.
– Мамо, днес бях при татко и той каза да ти донеса дрехите за пране – казал брат ми и подал на мама куфара на баща ми.
– Ах – изрекла тя с тих и печален глас, – той толкова ми липсва, така че може би още сега ще ги изпера.
– Няма да имаш време да го направиш тази вечер – казал баща ми като изскочил от скривалището си. След като брат ми позвъни, за да ми разкаже тази трогателна сцена между родителите ни – тези двама влюбени и приятели – аз говорих с майка ми.
– Честита Коледа, мамо!
– О, деца, деца... – каза тя със задавен от сълзи глас и не можа да продължи. Гостите ми нададоха одобрителни викове.
Въпреки, че бях на две хиляди мили от тях, това беше една от най-вълнуващите Коледи, които съм преживяла заедно с моите родители. И до днес, разбира се, те не са били разделени на Бъдни Вечер. За това допринасят както силата на децата, които обичат и почитат родителите си, така и, разбира се, чудесните отношения между тях самите.
– Добрите родители – каза ми веднъж Джонас Солк, – дават на децата си корени и криле. Корени, за да знаят къде е домът им, и криле, за да летят надалеч и да правят онова, на което са били научени.
Ако придобиването на умения да живееш смислено и да имаш спокойно гнездо, където винаги да си добре дошъл, е завещанието на родителите, тогава съм убедена, че съм попаднала на добри родители. На тази Коледа, за която ви разказах, аз най-ясно разбрах защо е било необходимо тези двама души да бъдат мои родители. Въпреки че крилете ме отнесоха надалеч в прекрасната Калифорния и рядко се връщам при тях, корените, които ми дадоха моите родители ще си останат завинаги като непоклатими устои.
Автор: Бети Б. Янгс
От: „Пилешка супа за душата“, Джак Канфийлд, Марк Виктор Хансен, изд. „Кибеа“, 2008 г.
Картина: The Holy Family at Table, between 1495 and 1500, by Jan Mostaert; chinaoilpaintinggallery
