„Ранните ни опитности се превръщат в прототипи за всичките ни по-късни отношения с другите, а най-интимното ни усещане за нас самите се оформя в ежеминутното ни общуване с тези, които се грижат за нас.“
~ „Тялото помни“, Бесел ван дер КОЛК (Изд. „Изток-Запад“)
~ Мъже без майки
Проучването на жизненоважната връзка между бебетата и майките им било започнато от англичани от висшата класа, откъснати от семействата си като малки момчета, за да бъдат изпратени в училища с пансиони, където израснали в контролирана еднополова среда. Първия път, когато посетих прочутата клиника „Тависток“ в Лондон, забелязах на стената покрай главното стълбище колекция от черно-бели снимки на великите психиатри от XX в.: Джон Боулби, Уилфред Бион, Хари Гънтрип, Роналд Феърбеърн и Доналд Уиникът. По свой начин всеки от тях е изследвал как ранните ни опитности се превръщат в прототипи за всичките ни по-късни отношения с другите и как най-интимното ни усещане за нас самите се оформя в ежеминутното ни общуване с тези, които се грижат за нас.
Учените изследват това, което ги озадачава най-много, така че често стават експерти в области, които другите вземат за даденост. (Или както веднъж ми каза изследователката на привързаността Биатрис Бийби, „повечето изследвания са изследвания на себе си“.) Тези мъже, които изучавали ролята на майката в живота на децата, сами били изпратени на училище на крехка възраст, някъде между 6 и 10 години, дълго преди да е трябвало да се изправят сами срещу света. Самият Боулби ми каза, че опитностите от точно такъв пансион вероятно са вдъхновили романа на Джордж Оруел „1984“, който брилянтно описва как човешките същества могат да бъдат накарани да жертват всичко, което за тях е ценно и истинско, включително усещането им за самите себе си, за да бъдат обичани и одобрявани от някого с власт.
Тъй като Боулби беше близък приятел на семейство Мъри, имах възможността да разговарям с него за работата му, когато посещаваше „Харвард“. Беше от аристократичен род (баща му беше хирург на кралското семейство) и бе изучавал психология, медицина и психоанализа в самите стълбове на британската държавност. След като завършил Кеймбриджкия университет, той работил с момчета престъпници в Ист Енд, Лондон – пословично брутален и криминален квартал, който до голяма степен бил разрушен по време на германските бомбардировки. По време на военната си служба във Втората световна война и след това той наблюдавал ефекта от военните евакуации и груповите ясли, където отделяли малките деца от семействата им. Също така проучил и последиците от хоспитализирането, които показвали, че дори и кратки раздели (тогава на родителите не били позволени нощни посещения) увеличавали страданието на децата. До края на 40-те години Боулби се превърнал в персона нон грата в британското психоаналитично общество в резултат на радикалното си твърдение, че неуравновесеното поведение на децата е в отговор на реални житейски преживявания – на неглижиране, бруталност и раздяла, – вместо да е продукт на детски сексуални фантазии. Той обаче непоколебимо посветил остатъка от живота си на разработването на това, което днес се нарича Теория на привързаността.
~ Сигурна база
Когато идваме на белия свят, ние крещим, за да заявим присъствието си. Някой незабавно се ангажира с нас, изкъпва ни, повива ни, напълва ни коремчето и – най-хубавото от всичко – майка ни може да ни сложи на корема или гърдите си, осъществявайки възхитителен контакт кожа до кожа. Ние сме дълбоко социални създания; животът ни се състои в това да открием мястото си в общността от човешки същества. Обичам израза на великия френски психиатър Пиер Жане: „Всеки живот е произведение на изкуството, създадено с всички подръчни средства.“
Докато растем, постепенно се учим да се грижим за себе си – физически и емоционално, но получаваме първите си уроци по грижи за себе си от начина, по който са се грижили за нас. Усвояването на умението за саморегулация зависи до голяма степен от това колко хармонични са били ранните ни взаимодействия с хората, които са се грижили за нас. Децата, чиито родители са надежден източник на комфорт и сила, имат доживотно предимство – нещо като буфер срещу най-лошите неща, които може да им поднесе съдбата.
Джон Боулби осъзнал, че децата са запленени от лицата и гласовете и са изключително чувствителни към израженията на лицето, позата, тона на гласа, физиологичните промени, темпото на движение и зараждащите се действия. Той видял този вроден капацитет като продукт на еволюцията, който е от основно значение за оцеляването на тези безпомощни същества. Децата също така са програмирани да избират един конкретен възрастен (или най-много неколцина), с когото да развият своята система за общуване. Това създава първична привързаност. Колкото по-отзивчив е възрастният към детето, толкова по-дълбока е привързаността и толкова по-вероятно е детето да развие здравословни умения да реагира на хората около себе си.
Боулби често посещавал Риджънтс парк в Лондон, където извършвал системни наблюдения на взаимодействията между децата и майките им. Докато майките седели тихо на пейките в парка, плетейки или четейки вестник, децата щъкали наоколо, за да изследват света, като от време на време поглеждали през рамо, за да се уверят, че мама все още ги наблюдава. Но когато някоя съседка се спирала и привличала интереса на майката с последната клюка, децата се затичвали обратно и стояли близо, за да се уверят, че все още разполагат с вниманието ѝ. Когато бебетата и малките деца забележат, че майките им не са напълно ангажирани с тях, те стават неспокойни. Когато мама изчезне от погледа им, те може да започнат да плачат безутешно, но веднага щом се върне, те се успокояват и продължават играта си.
Боулби смятал привързаността за сигурната база, от която детето се отправя към света. През следващите пет десетилетия изследванията твърдо установиха, че наличието на сигурен пристан насърчава самостоятелността и внушава чувство за състрадание и желание за подпомагане на хора в беда. От интимното преживяване на вземане и даване, каквото е привързаността, децата научават, че другите хора имат чувства и мисли, които са едновременно сходни и различни от техните. С други думи, те влизат в синхрон със средата си и с хората около тях и развиват самосъзнание, емпатия, контрол върху импулсите и самомотивация, които им дават възможност да дадат своя принос като членове на по-широката социална култура. Тези качества болезнено липсваха у децата в Детската клиника.
~ Танцът на хармонизирането
Децата се привързват към човека, който основно се грижи за тях. Но естеството на тази привързаност – дали е сигурна, или несигурна – определя до голяма степен курса на живота на детето. Сигурната привързаност се развива, когато грижите за детето включват емоционално хармонизиране. Хармонизирането започва на най-фино физическо ниво при общуването между бебетата и хората, грижещи се за тях, и това дава на бебетата чувството, че са приети и разбрани. Колуин Тревартен, базираният в Единбург изследовател на привързаността, казва: „Мозъкът координира ритмичните телесни движения и ги насочва така, че да откликват отзивчиво на мозъка на други хора. Бебетата чуват и усвояват музикалността от говора на майка си дори още преди да се родят.“
В глава 4 описах откриването на огледалните неврони – връзките от един мозък към друг, които подсигуряват капацитета ни за емпатия. Огледалните неврони започват да функционират веднага щом бебето се роди. Когато изследователят Андрю Мелцоф от Орегонския университет правел муцунка или се плезел на бебета, родени преди шест часа, те незабавно отразявали действията му. (Новородените могат да фокусират погледа си само върху обекти на разстояние от 20 до 30 см – точно колкото е нужно, за да виждат човека, който ги държи.) Имитацията е най-основното ни социално умение. Тя гарантира, че автоматично ще долавяме и отразяваме поведението на родителите, учителите и връстниците ни.
Повечето родители се свързват с бебетата си така спонтанно, че почти не осъзнават как се осъществява хармонизацията. Но поканата на мой приятел – изследователя на привързаността Ед Троник – ми даде шанса да наблюдавам този процес по-отблизо. През еднопосочно огледало в Харвардската лаборатория за изследване на човешкото развитие наблюдавах майка, която си играеше с двумесечния си син, сложен на бебешко столче с лице към нея. Двамата си гукаха и се забавляваха чудесно – докато майката не се наведе и не потърка носа си в него, а бебето във въодушевлението си я оскуба. Майката беше неподготвена и извика от болка, избутвайки ръчичката му с лице, изкривено от гняв. Бебето веднага я пусна и двамата се отдалечиха физически един от друг. И за двамата източникът на радост се беше превърнал в източник на страдание. Очевидно уплашено, бебето закри лицето си с ръце, за да не вижда гневната си майка. Тя, на свой ред, осъзнавайки, че бебето е разтревожено, отново насочи вниманието си към него, като започна да издава успокояващи звуци в опит да изглади нещата. Бебето все още криеше очите си, но желанието му да осъществи връзка скоро се появи отново. То започна да наднича, за да провери дали хоризонтът е чист, докато майка му протягаше ръце към него със загрижено изражение. Започна да го гъделичка по коремчето, то свали ръчички и избухна в щастлив кикот, а хармонията помежду им се възстанови. Бебето и майката отново бяха в съзвучие. Цялата поредица от удоволствие, разстройване, възстановяване и ново удоволствие отне по-малко от дванайсет секунди.
Троник и други изследователи вече са доказали, че когато бебетата и хората, които се грижат за тях, са в синхрон на емоционално ниво, те също така са и във физически синхрон. Бебетата не могат да регулират собственото си емоционално състояние, още по-малко пък промените в сърдечния ритъм, хормоналните нива и активността на нервната система, които придружават емоциите. Когато детето е в синхрон с човека, грижещ се за него, чувството му за радост и свързаност се отразява в стабилния му сърдечен ритъм и дишане и в ниското ниво на стресовите хормони. Тялото му е спокойно, емоциите – също. В момента, в който тази мелодия прекъсне – както често се случва в течение на един обикновен ден, – всички тези физиологични фактори също се променят. Може да разберете, че равновесието е възстановено, когато физиологията се успокои.
Ние утешаваме новородените, но родителите скоро започват да учат децата си да понасят по-високи нива на възбуда – работа, която често бива възлагана на бащите. (Веднъж чух физиолога Джон Готман да казва: „Майките милват, а бащите се закачат.“) Умението за справяне с възбудата е ключова житейска способност, и родителите трябва да правят това за бебетата, преди самите бебета да могат да го правят сами. Ако пристъргването в стомаха кара бебето да плаче, гърдата или бутилката пристигат. Ако бебето е уплашено, някой го гушва и го люлее, докато се успокои. Ако червата му се изпразнят, някой идва да го измие и подсуши. Свързването на интензивните усещания със сигурност, комфорт и овладяност е основата на саморегулирането, самоуспокояването и самоподхранването – тема, към която се връщам многократно в цялата книга.
Надеждната привързаност, съчетана с култивирането на компетентност, изгражда вътрешно пространство на контрол, което е ключов фактор за здравословното справяне в живота. Надеждно привързаните деца научават какво ги кара да се чувстват добре; откриват какво кара тях (и другите) да се чувстват зле, и придобиват усещане за действеност: че действията им могат да променят начина, по който се чувстват, и начина, по който другите реагират. Надеждно привързаните деца научават разликата между ситуациите, които могат да контролират, и тези, в които се нуждаят от помощ. Научават, че могат да играят активна роля, когато са попаднали в затруднено положение. Децата с история на насилие и неглижиране, напротив, научават, че ужасът, молбите и плачът им не се отчитат от човека, който се грижи за тях. Нищо, което те правят или казват, не спира боя и не привлича внимание и помощ.
Избрано от: „Тялото помни“, Бесел ван дер Колк, изд. „Изток-Запад“, 2018 г.
Картини: DALL - E
