„Имунното състояние се управлява от психиката. Който не си позволява психическа експлозия, ще експлодира тялото му (абсцес).“ ~ „Болестта като път“ (Д-р Рюдигер Далке, Торвалд Детлефсен)
(„Больная девушка“, 1928, Михаил Нестеров)
Инфекцията
Инфекцията е едно от най-честите основания за болестните процеси в човешкото тяло. Повечето от акутно проявяващите се симптоми са възпаления, като се започне от простудното заболяване, премине се през пневмонията и се стигне до холерата и едрата шарка. В латинските наименования на болестите окончанието „ит“ винаги ни подсказва, че става въпрос за възпалителен процес (колит, хепатит и т.н.). В областта на инфекциозните заболявания съвременната академична медицина постигна големи успехи с откриването на антибиотиците (например, на пеницилина) и с имунизирането. Докато по-рано повечето хора умираха вследствие на някоя инфекция, днес това е по-скоро изключение в добре осигурените здравно страни. Това не означава, че страдаме по-малко от инфекции, а само че разполагаме с по-добри оръжия срещу тях.
Ако тази терминология (всъщност общоприета) се струва някому твърде „войнствена“, той трябва да има предвид, че при възпалителен процес действително става дума за „война в тялото“. Една все по-опасна вражеска свръхсила (бактерии, вируси, токсини) е атакувана и побеждавана от защитните системи на тялото. Тази схватка се изживява в симптоми като оток, зачервяване, болка и треска. Успее ли тялото в края на краищата да извоюва победа над проникналите причинители на инфекцията, човек я надмогва, победят ли причинителите, пациентът умира. С този пример много лесно и бързо може да се проследи аналогията, т. е. съответствието между възпаление и война. Аналогичното в случая е, че войната и възпалението (макар да не съществува никаква причинна връзка между тях) имат еднаква „вътрешна структура“ и в тях се реализира един и същ принцип, само че те се проявяват в различна плоскост.
Езикът много добре изразява тази вътрешна взаимовръзка. Думата възпаление вече съдържа известна „подпалваща искра“, която може да взриви цяло буре барут. Съответната английска дума inflammation буквално означава „възпламеняване“. Това са езикови изрази, които използваме и за военни сблъсъци: един тлеещ конфликт отново се разпалва (или се разгаря); някой запалва фитила; Европа е обхваната от пламъци и т.н. При толкова много взривно вещество рано или късно се стига до експлозия, при която нещо натрупано изведнъж избухва. Тази картина наблюдаваме не само по време на война, но и в нашето тяло, когато някоя малка пъпка или голям абсцес пробива.
За по-нататъшните ни разсъждения е важно да включим още една аналогична плоскост, а именно – психиката. Човек също може да експлодира. С този израз имаме предвид не абсцес, а емоционална реакция, при която вътрешният конфликт се опитва да намери отдушник. По-нататък непрекъснато ще разглеждаме тези три равнища – психика-тяло-нации – синхронно, за да се научим да виждаме точната аналогия съответно между конфликт-възпаление-война, която просто предоставя ключа за разбиране на болестта.
Полярността на нашето съзнание поставя нас, хората, постоянно в конфликт в полето на напрежение между две възможности. Ние непрекъснато трябва да решаваме (това понятие в немския език първоначално е означавало „изваждам меча от ножницата за сеч“; аналогично на български, когато сме изправени пред алтернатива, вземайки решение, казваме „отсичам“). Непрестанно ни се налага да се отказваме от едната възможност, ако искаме да осъществим другата. Така все нещо ни липсва, все не сме здрави. Блажен е този, който си признава и чувства това постоянно напрежение, конфликтността на човешката същност, защото повечето хора са склонни да вярват, че невиждането и нечувстването на един конфликт е сигурен признак за отсъствието на всякакви конфликти. Поради същата наивност малките деца вярват, че като си затворят очите, стават невидими. Конфликтите обаче не ги е грижа дали ги долавяме или не – те са винаги налице у онзи, който не е готов да понася, обработва и постепенно да намира решение на своите конфликти в съзнанието си, те „потъват“ в тялото и стават видими като възпаление. Всяка инфекция е овеществен конфликт. Когато избягваме да се справим с конфликта на психическо равнище (с всичките му болки и опасности), той се проявява на физическо равнище като възпаление.
Да разгледаме този процес – как протича и какви са неговите съответствия в трите плоскости: възпаление - конфликт – война.
1. Дразнене. Причинителите на възпалението проникват в тялото. Те могат да бъдат бактерии, вируси или отрови (токсини). Проникването зависи не толкова от тяхното наличие (както неспециалистите смятат), колкото от готовността на тялото да допусне тези причинители да му влияят. Медицината нарича това нарушен имунитет. Проблемът с инфекциите се състои не в наличието на техните причинители (както фанатиците на тема стерилност мислят), а в способността на човека да свикне да живее с тях. Описаната картина може почти буквално да се проектира върху плоскостта на съзнанието, тъй като и тук въпросът не опира до това човекът да живее в свят без микроби – т.е. без проблеми и конфликти – а да е способен да живее с конфликтите. Не е нужно да се обяснява по-подробно, че имунното състояние се управлява от психиката, след като дори в академичните среди тази взаимна връзка все по-недвусмислено се изследва (проучвания върху стреса и т.н.).
Много по-впечатляващо е внимателното вглеждане във взаимозависимостите. Който не иска да отвори съзнанието си за някакъв конфликт, който особено много би го подразнил, трябва вместо това да изложи тялото си на въздействието на дразнители. Тези дразнители (или причинители) здраво се настаняват в определени слаби места на тялото, наричани loci minoris resistentiae (лат. – места с намалена съпротивителна способност). Те се разглеждат като вродени или унаследени слаби места. Тук неумеещият да мисли аналогично най-често се заплита в неразрешим теоретичен конфликт. Академичната медицина свежда предразположението на определени органи към възпаления до тази вродена слабост, което на пръв поглед прави невъзможно по-нататъшното тълкуване или интерпретиране. Психосоматиката обаче винаги е обръщала внимание, че известни проблемни области са свързани с определени органи, но с тази концепция изпада в противоречие с теорията на академичната медицина за loci minoris resistentiae.
Това привидно противоречие бързо отпада, ако разгледаме спора от една трета, по-различна гледна точка. Тялото е видим израз на съзнанието, така както една къща е видим израз на идеята на архитекта. Идеята и нейното веществено проявление си съответстват така, както снимката отговаря на негатива, без да са еднакви. Така всяка част от тялото и всеки орган отговарят на определено психическо съдържание, на дадена емоция и на някакъв кръг проблеми (върху тези съответствия например се опират физиогномиката, биоенергетиката, психичните „масажни“ техники и т. н.). Човек въплъщава определено съзнание, чието моментно състояние е израз на всичко усвоено от него до този момент. Той носи в себе си определен модел от проблемни области, които го предизвикват да ги разрешава последователно и оформят неговия съдбовен път, тъй като: характер + време = съдба. Характерът нито се унаследява, нито се формира от заобикалящата среда, а човек го „носи със себе си“ – той е израз на съзнанието, което въплъщава.
Когато разглеждаме по-нататък развитието на възпалението, без засега да анализираме и мястото на протичането му, ще видим, че в първата фаза (дразнене) причинителите проникват в тялото. На психично равнище на този процес съответства предизвикателството, породено от даден проблем. Един импулс, с който още не сме се занимавали, прониква през защитната граница на нашето съзнание и ни дразни. Той разгаря напрежението, породено от дадена полярност, което ние вече съзнателно изживяваме като конфликт. Ако психическата ни защита функционира много добре, импулсът не може да достигне до нашето свърхсъзнание, ние имаме имунитет срещу предизвикателството, а заедно с това и срещу опита и развитието.
И тук важи това „или-или“, присъщо на полярността: отхвърлим ли защитата на съзнанието, имунитетът на тялото се запазва; ако обаче съзнанието ни има имунитет срещу новите импулси, тялото ще бъде готово да приема дразнители. Ние не можем да избегнем въздействието на дразнителите, можем само да избираме плоскостта на тяхната активност. При войната тази първа фаза на дразнене съответства на нахлуването на врагове в страната (нарушение на границата). Такава атака, естествено, привлича цялото военно и политическо внимание върху вражеските нашественици и всички стават свръхактивни. Насочват цялата си енергия към този нов проблем, събират войска, мобилизират, оглеждат се за съюзници – накратко, концентрират се върху размирното огнище. Когато протича в тялото, този процес се нарича:
2. Фаза на ескудация (ексудация – отделяне, изливане на течност; ексудат – течност, която изтича при възпаление от стените на капилярите в тъкани или телесни кухини). Причинителите на възпалението са се установили на дадено място и образуват възпалително огнище. От всички страни се стича тъканна течност, а ние чувстваме подуването на тъканта и обикновено усещаме напрежение. Да проследим нашия психичен конфликт с оглед навлизането в тази втора фаза. Тук също нараства напрежението. Цялото ни внимание се съсредоточава върху новия проблем, не можем да мислим повече за нищо друго, той ни преследва денем и нощем, не говорим вече на никаква друга тема, всичките ни мисли непрекъснато се въртят около него. По този начин цялата ни психическа енергия се влива в конфликта – ние буквално подхранваме проблема, раздуваме го, докато набъбне прекомерно и се изпречи пред нас като непреодолима планина. Конфликтът е мобилизирал всичките ни психически сили и ги е свързал в себе си.
3. Защитна реакция. За да попречи на причинителите на възпалението (антигени) тялото образува специфични антитела (образувания в кръвта и костния мозък). Лимфоцити и гранулоцити издигат вал около враговете – така наречения гранулоцитен вал – и макрофагите ги изяждат. Войната на физическо равнище е в пълен разгар: враговете са обградени и атакувани. Не се ли реши конфликтът на локално равнище (локална война), стига се до обща мобилизация: целият народ участва във войната и хвърля всичките си сили за победата. В тялото тази ситуация се изявява като:
4. Треска. С атаката си защитните сили унищожават причинителите на възпалението и освобождават отрови, които предизвикват треска. При треската цялото тяло отговаря на локалното възпаление с общо покачване на температурата. С всеки един градус се удвоява делът на обмяната на веществата, от което се вижда в каква степен температурата подсилва защитните процеси. Затова народът казва, че треската е полезна. Такава е връзката между температурата и скоростта на протичане на болестта. Затова всички средства за понижаване на температурата би трябвало спокойно да се ограничават до животозастрашаващите стойности, а не всяко покачване на температурата изкуствено да се сваля в панически страх. На психично ниво конфликтът в тази фаза поглъща целия ни живот и цялата ни енергия. Приликите между телесната треска и психическата възбуда са достатъчно очебийни, за да имаме основание да казваме: трескаво вълнение или нетърпение; трескаво очакване или напрежение; работя трескаво; развивам трескава дейност. От вълнение ни става много горещо, пулсът се ускорява, бузите се зачервяват (от любов или от гняв), човек се изпотява от възбуда и се разтреперва от напрежение. Всичко това съвсем не е приятно, но е здравословно. Не само треската е полезна за здравето. Още по-здравословно е да се справяме с конфликтите. Въпреки това всячески се опитваме да задушим треската, както и конфликта още в зародиш и на всичко отгоре сме горди с умението си да го потискаме. (Защо ли потисничеството ни доставя толкова голямо удоволствие?).
5. Лизис (решение). Да приемем, че защитните сили на тялото са надделели: отблъснали са чуждите тела, отчасти са ги инкорпорирали (изяли!) и така се стига до неутрализиране на защитните сили и на причинителите на възпалението. Резултатът е жълтата гной (загуби и на двете страни!). Причинителите напускат тялото в променена, отслабена форма. Тялото също е променено, защото: а) сега притежава информация за причинителите, което се нарича „специфичен имунитет“, и б) общите му защитни сили вече са тренирани и укрепнали („неспецифичен имунитет“). От военно гледище това съответства на победата на едната страна, след като и двете страни са понесли загуби. Все пак победителят излиза от схватката с повече сили, понеже вече е достатъчно ориентиран за противника, познава го и в бъдеще ще може да реагира срещу него по специфичен начин.
6. Смърт. Може обаче в сблъсъка да победят причинителите на възпалението, което води до смъртта на пациента. Този резултат ние смятаме за неблагоприятно разрешение поради неговата едностранчивост. Тук е както при футбола. Зависи само от това с кой отбор човек се отъждествява. Победата си е победа, независимо коя страна я печели. И в този случай войната свършва. Само че този път ликува противниковата страна.
7. Хронифициране. Не успее ли нито една от двете страни да реши конфликта в своя полза, стига се до компромис между причинители и защитни сили. Причинителите остават в тялото, без да са победили (смърт), но и без да са победени от тялото (излекуване в смисъл на restitutio ad integrum). Ето картината на хронифицирането. Симптоматично това се изразява в постоянно покачване на броя на лимфоцитите и гранулоцитите, на антителата, в леко ускорена утайка (РУЕ) и малко температура. Неизяснената докрай ситуация образува в тялото огнище, постоянно изсмукващо енергия от организма. Пациентът се чувства смазан, уморен, безинициативен, без настроение, апатичен. Той не е нито съвсем болен, нито напълно здрав. Няма истинска война, няма истински мир, просто компромис, който е съмнителен като всички компромиси на този свят. Компромисът е високата цел на страхливците, на „хладните“ (Иисус казва: „Бих искал да ги заплюя със собствените си уста. Бъди горещ или студен.“), които постоянно се страхуват от последиците на своето поведение и от отговорността, която трябва да поемат. Компромисът обаче никога не е решение, защото не осигурява абсолютно равновесие между два полюса, нито има силата да обединява. Компромисът означава дълготраен раздор и заедно с това – стагнация. От военна гледна точка това е т.нар. окопна война (сравни с Първата световна война), която продължава да изразходва енергия и материал, отслабвайки значително или дори парализирайки всички други области – икономика, култура и т.н. На психично ниво хронифицирането съответства на трайния конфликт. Човек затъва в конфликта и не намира нито смелост, нито сила да го доведе до разрешение. Всяко решение струва жертви. Едновременно можем да направим или само едното, или само другото, а тези необходими жертви всяват страх. Мнозина се вцепеняват насред своите конфликти, неспособни да подпомогнат победата на единия или на другия полюс. Непрекъснато умуват кое решение би било правилно и кое – погрешно, без да разбират, че правилно и погрешно в абстрактен смисъл няма, че за да бъдем здрави, непременно са ни нужни двата полюса, само че ние не можем да ги реализираме едновременно в ситуацията на полярност, а само един след друг. Следователно трябва да започнем с единия полюс – да се решим, да отсечем: кой от тях!
Всяко решение освобождава. Хронифицираният траен конфликт обаче постоянно привлича енергия, което и психически води до загуба на настроение, на инициативност и до резигнация. Когато проникнем до единия полюс на конфликта, бързо усещаме освобождаваната вследствие на това енергия. Както тялото укрепва от борбата с инфекцията, така и психиката укрепва от всеки конфликт, понеже докато се справя с проблема, тя се обогатява чрез работата вътре в себе си с двата съпротивляващи се полюса, разширява своите граници и става по-съзнателна. От всеки изживян конфликт като печалба извличаме информация (осъзнаване), която аналогично на специфичния имунитет ни подготвя в бъдеще да се справяме по безопасен начин със същия проблем.
Освен това всеки изживян конфликт учи човека по-умело и по-смело да се справя изобщо с конфликти, което отговаря на неспецифичния имунитет в тялото. Както на физическо ниво всяко решение изисква много жертви, особено от отсрещната страна, така и при вземането на решения психиката също трябва да принася много жертви. В случая трябва да се обричат на смърт някои досегашни възгледи и мнения, някои обикнати неща от жизнения стандарт и дълбоко вкоренени привички. Да не забравяме, че всичко ново предполага смъртта на старото. Както по-големите възпалителни огнища често оставят белези в тялото, така понякога и в психиката остават белези, на които ние ретроспективно гледаме като на спомени за дълбоки преломи в живота ни.
Войната е бащата на всички неща – казва Хераклит и който разбира правилно тази мисъл, знае, че сентенцията изразява една от най-основните мъдрости. Войната, конфликтът, напрежението между полюсите са източници на житейска енергия и така способстват за прогреса и развитието. Подобни тези звучат опасно и будят недоумение във време, в което вълците са надянали овчи кожи и чрез този маскарад представят прикритата си агресивност като любов към мира.
Нарочно сравнихме стъпка по стъпка етапите на възпалението с развоя на военните действия, защото по този начин темата ни придобива онази острота, която може да попречи казаното да бъде прочетено твърде набързо, с едно кимване на глава в знак на съгласие. Живеем във време и общество с екстремна враждебност към конфликтите. На всички равнища се прави опит да се избегне конфликтът, без да се държи сметка, че това възпиране изключва всяка възможност за осъзнаване. В полярния свят хората не могат да избегнат конфликтите с функционални мерки, а и тъкмо такива опити винаги водят до все по-сложни измествания на отдушника на други равнища, чиито вътрешни взаимозависимости надали някой схваща.
Възпалението е израз на конфликта на ниво материя. По тази причина човек не бива да гледа повърхностно на своите инфекциозни заболявания, най-често заключавайки, че не е имал никакви конфликти. Тъкмо пренебрегването на конфликта причинява заболяването. За задълбочен анализ са нужни повече усилия, а не просто бегъл поглед отгоре-отгоре. Необходима е разобличаваща честност, която най-често създава толкова неприятности за психиката, колкото инфекцията за тялото. Тъкмо това неприятно чувство все ни се иска да избегнем.
Вярно е, че конфликтите винаги причиняват болка, и все едно на какво равнище ги изживяваме – война, вътрешно противоречие, болест – те никога не са приятни. Хубаво или лошо не са оценки, които могат да служат като аргументи, защото признаем ли веднъж, че сме безсилни да избегнем нещо, въпросът повече изобщо няма да бъде „поставян на обсъждане“. Който не си позволява психическа експлозия, ще експлодира тялото му (абсцес). Болестта принуждава към честност!
Из: „Болестта като път“, Торвалд Детлефсен, Д-р Рюдигер Далке, превод Евелина Банева, Цветана Ташкова, изд. „Кибеа“
Картина: „Больная девушка“, 1928, Михаил Нестеров, regnum.ru
