♥ Диабетикът копнее за любов, но не я получава, защото сам не се е научил да я дава

„Любов може да приема само този, който може и да дарява любов, а диабетикът я отдава единст­вено под формата на неасимилирана захар в урина­та. Тялото ни учи: който не обича, става кисел.“

Contemplation by Telemaco Signorini (1835-1901)

Болестни картини и тяхното значение

Задстомашна жлеза (панкреас)

Към областта на храносмилането принадлежи и задстомашната жлеза, която има две основни функции. Екзокринната част произвежда съществените хра­носмилателни сокове, чиято дейност безусловно носи агресивен характер. Ендокринната част на задстомашната жлеза, островните клетки, произвеж­дат инсулина. Недостатъчната продукция на тези островни клетки води до разпространената карти­на на заболяването диабет (захарна болест).

Дума­та „диабет" произхожда от гръцкия глагол diabeinein, което значи прехвърлям и преминавам. Пър­воначално наричали тази болест захарно разстройс­тво. Ако си припомним описаната символика на хра­ната в началото, можем свободно да преведем из­раза захарно разстройство с любовно разстройст­во. Диабетикът не може да асимилира (поради лип­са на инсулин) захарта, поета с храната. Захарта пропада през него и той я отделя в урината. Замес­тим ли само думата захар с думата любов, много точно очертаваме кръга проблеми на диабетика. Сладките неща са само заместител на други сладки желания, които съставляват сладкия живот.

Зад желанието на диабетика да се наслаждава на сладки неща и същевременната му неспособност да асими­лира захарта и да я поема в собствените си клет­ки, се крие непризнатото желание за осъществява­не в любовта, съчетано с неспособността да прие­ма любов, да може изцяло да я допусне до себе си.

Характерно е, че диабетикът трябва да живее от „ерзац храна“ - от някакъв заместител за своите истински желания. Диабетът води до преокисляване *(свръхоксидация) на цялото тяло чак до състояние на кома. Познаваме киселината като символ на аг­ресията. Отново и отново срещаме тази поляр­ност на любов и агресия, на захар и киселина (мито­логично: Венера и Марс). Тялото ни учи: който не обича, става кисел. Или още по-недвусмислена формулировка: който не умее да се наслаждава, не е „сладък“ и за околните!

Любов може да приема само този, който може и да дарява любов, а диабетикът я отдава единст­вено под формата на неасимилирана захар в урина­та. Тъй като не може достатъчно да отдава себе си, захарта „пропада“ през тялото му (захар в ури­ната). Диабетикът иска любов (сладки неща), но не смее активно да се осъществява в тази сфера („... наистина не ми е позволено нищо сладко!“).

Той, все пак, продължава да копнее за това („... тъй мно­го ми се иска, ама нали не бива!“) - не може обаче да я получи, защото не се е научил сам да дава лю­бов - и така любовта пропада в него. Той трябва да отделя захарта неусвоена.

Е, как тогава да не се вкисва!

Избрано от: „Болестта като път“, Торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке, изд. „Кибеа“, 2008
Картина: Contemplation by Telemaco Signorini (1835-1901), commons.wikimedia.org

4716 Преглеждания