„Любов може да приема само този, който може и да дарява любов, а диабетикът я отдава единствено под формата на неасимилирана захар в урината. Тялото ни учи: който не обича, става кисел.“
Contemplation by Telemaco Signorini (1835-1901)
Болестни картини и тяхното значение
Задстомашна жлеза (панкреас)
Към областта на храносмилането принадлежи и задстомашната жлеза, която има две основни функции. Екзокринната част произвежда съществените храносмилателни сокове, чиято дейност безусловно носи агресивен характер. Ендокринната част на задстомашната жлеза, островните клетки, произвеждат инсулина. Недостатъчната продукция на тези островни клетки води до разпространената картина на заболяването диабет (захарна болест).
Думата „диабет" произхожда от гръцкия глагол diabeinein, което значи прехвърлям и преминавам. Първоначално наричали тази болест захарно разстройство. Ако си припомним описаната символика на храната в началото, можем свободно да преведем израза захарно разстройство с любовно разстройство. Диабетикът не може да асимилира (поради липса на инсулин) захарта, поета с храната. Захарта пропада през него и той я отделя в урината. Заместим ли само думата захар с думата любов, много точно очертаваме кръга проблеми на диабетика. Сладките неща са само заместител на други сладки желания, които съставляват сладкия живот.
Зад желанието на диабетика да се наслаждава на сладки неща и същевременната му неспособност да асимилира захарта и да я поема в собствените си клетки, се крие непризнатото желание за осъществяване в любовта, съчетано с неспособността да приема любов, да може изцяло да я допусне до себе си.
Характерно е, че диабетикът трябва да живее от „ерзац храна“ - от някакъв заместител за своите истински желания. Диабетът води до преокисляване *(свръхоксидация) на цялото тяло чак до състояние на кома. Познаваме киселината като символ на агресията. Отново и отново срещаме тази полярност на любов и агресия, на захар и киселина (митологично: Венера и Марс). Тялото ни учи: който не обича, става кисел. Или още по-недвусмислена формулировка: който не умее да се наслаждава, не е „сладък“ и за околните!
Любов може да приема само този, който може и да дарява любов, а диабетикът я отдава единствено под формата на неасимилирана захар в урината. Тъй като не може достатъчно да отдава себе си, захарта „пропада“ през тялото му (захар в урината). Диабетикът иска любов (сладки неща), но не смее активно да се осъществява в тази сфера („... наистина не ми е позволено нищо сладко!“).
Той, все пак, продължава да копнее за това („... тъй много ми се иска, ама нали не бива!“) - не може обаче да я получи, защото не се е научил сам да дава любов - и така любовта пропада в него. Той трябва да отделя захарта неусвоена.
Е, как тогава да не се вкисва!
Избрано от: „Болестта като път“, Торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке, изд. „Кибеа“, 2008
Картина: Contemplation by Telemaco Signorini (1835-1901), commons.wikimedia.org