Според Третият райх шедьоврите на експресионизма, дадаизма, сюрреализма и фовизма са деградивно псевдо изкуство, което противоречи на идеалите на арийската раса.
Ото Дикс (1891 ~ 1969) е един от немските художници, творящи в стила на реализма, които Гестапо арестува. Това се случва през 1938 г. Той е и един от първите уволнени от нацистите професори. Тези действия на властта дават значима информация за ролята на изкуството и потенциалът, който има за оказване на въздействие върху човешката душа и съзнание.
(Otto Dix, Self-Portrait with Easel, 1926, Leopold-Hoesch-Museum & Papiermuseum, Düren)
Името на Ото Дикс днес свързваме с изключително силните експресионистични изображения на страданието и безсмислието на войната, а също и с картините, изобразяващи човешката поквара в периода между двете световни войни. Дикс участва в Първата световна война като доброволец. Относно това си решение и преживяванията си на фронта художникът обяснява:
Войната също трябва да се разглежда като естествено явление.
Трябваше да преживея как някой до мен изведнъж пада мъртъв, ударен от куршум. Трябваше да изпитам това съвсем директно. Исках го. Следователно не съм пацифист – или съм? Може би съм любопитен човек. Трябваше да видя всичко с очите си. Аз съм такъв – реалист, трябва да видя всичко със собствените си очи, за да потвърдя, че е така.
Аз съм човек, който го е грижа за реалността. Трябва да видя всичко. Трябва да проникна в дълбините на живота. Затова отидох на война. Ето защо доброволно отидох в немската армия. И когато казвам днес това на хората, те възкликват: „Бил сте войник доброволно. Направихте картина за войната, която беше толкова страшна, толкова ужасна... а сега казвате, че сте милитарист?“ Да, точно така. Това, което отговарям е: „Ако искаш да бъдеш герой, трябва да видиш цялата мръсотия и въпреки всичко да й кажеш: „Да!“
Хората вече започнаха да забравят колко ужасни страдания им донесе войната. Не желая да всявам паника и страх, а да кажа на хората колко страшно нещо е войната и да стимулирам съпротивителните им сили.
Въшки, плъхове, бодлива тел, бълхи, снаряди, бомби, подземни скривалища, трупове, кръв, алкохол, мишки, котки, газ, артилерия, мръсотия, куршуми, минохвъргачки, огън, стомана. Всичко това са творения на Дявола!
След войната Ото Дикс се превръща в една от водещите фигури на „новата вещественост“. В изкуството си не пощадява никого. Проклина военните за избиването на своето поколение; обществото, за това, че се е очаровало от тези мъже на властта, дори самите осакатени, заради ненарушимата им национална гордост.
Твори трескаво. Оставя повече от 6000 рисунски и скици. Нацистите определят неговата графика и живопис като „изкуство на дегенератите“, като унищожават част от творбите му, наричайки ги „клевети срещу германските герои от Световната война“. Деградацията на обществото в ерата на сексуалната еманципация, кабаретата и неограничения пазарен капитализъм, празните погледи и изсмуканите души са лесно видими в неговото творчество, като брутално изобличение на всичко случващо се, за което останалите предпочитат да си затварят очите:
Никой не иска да се замисли. Какво би трябвало да означава това... старите курви, старите изхабени жени, кой го е грижа? Това не прави никого щастлив. Никоя галерия не желае да показва това. Защо изобщо си правя труда да рисувам?
Всичкото изкуство е екзорсизъм. Рисувам съновидения и мечти; съновиденията и мечтите на моето време. Рисуването е усилие да сложиш ред; ред в себе си. Има много хаос в мен, много хаос в нашето време.
Не че картината трябва да бъде направена. Причината да съществува е желанието да бъде направена. Трябва да го направя. Видял съм го, запомнил съм го, трябва да го нарисувам.
Не съм толкова обсебен да правя репрезентации на грозотата. Всичко, което съм виждал, е красиво.
Ако не мога да бъда известен, искам поне да бъда неизвестен.
Бе забавно да мога да рисувам насред скуката и мизерията.
Ото Дикс умира на 77 годишна възраст след втори инсулт.
През 2012 година в апартамент в Мюнхен бе откирта колекция от близо 1500 произведения на изкуството, откраднати от нацистите, с обща стойност над 1 милиард евро, като голяма част от картините са смятани за унищожени – картини на Пикасо, Шагал, Реноар, Матис и много други големи имена. Сред тях бяха открити и творби на Ото Дикс, както и негов автопортрет, абсолютно неизвестен дотогава. Колекцията е била притежание на Корнелиус Гурмит, чийто баща, натоварен от Министерството на пропагандата на Гьобелс, е трябвало да продава зад граница творбите, обявени за упадъчно изкуство.
Внучката на художника Нина Дикс прецени поведението на Берлин като скандално в този случай: „Германия никога не е разглеждала въпроса, свързан с произведенията на изкуството, които са били конфискувани от нацистите. А е трябвало да го стори много по-рано, след края на Втората световна война. Много се зарадвах, когато научих новината за намерените картини. Хубаво е да знаеш, че не са били изгорени или унищожени.“
Скъпоценната находка е открита сред боклуци в занемареното жилище на собственика. Въпросът на кого всъщност принадлежат тези картини е изключително сложен. Но със сигурност историята на живописта ще бъде дописана...
Wounded Soldier, 1924
The Goodbye to Hamburg, 1921
Pragerstrasse, 1920
The Family of the Painter Adalbert Trillhaase, 1923
Portrait of Paul F. Schmidt, 1921
Mother with Child, 1921
Картини: artchive.ru, wikiart.org
