Съпругът ви не е получил очакваното повишение и е депресиран. Ракът на гърдата на приятелката ви се е върнал. Като подкрепящ партньор и приятел, вие чувствате болката им. Но научните изследвания показват, че за тази загриженост плащате и съответната цена.
Емпатията – способността да се усеща и споделя емоцията на друго лице, виждайки нещата през неговите очи, играе решаваща роля за сплотяването на хората. Това е радостта, която изпитвате на сватбата на приятел или болката, която чувствате, когато станете свидетел на нечие страдание.
(Women on the Bridge, 1902, Edvard Munch)
„Емпатията е основната стъпка за изграждане на интимност във взаимоотношенията“, казва Робин Стерн, асоцииран директор на Центъра за емоционална интелигентност в Университета Йейл. „Когато някой се чувства чут и видян от теб, тогава се появява доверието“, добавя тя.
Но тази привидно положителна емоция може да има и неблагоприятни последствия, особено ако се чувствате толкова силно погълнати от чувствата на друг човек, че пренебрегвате собствените си чувства и нужди. Стърн казва, че онези, които редовно дават приоритет на емоциите на другите, са по-податливи на тревожност и имат по-високо ниво на депресия.
„Когато говорим за емпатично изтощение, обикновено мислим за онези, чиито професии изискват да се помага на другите, като медицински сестри, лекари, социални работници, но на всички нас ни се налага също да влизаме в подобна роля, независимо дали става дума за болен родител, дете или приятел, който преминава през тежък период.“, казва Джамил Заки, асистент по психология в Университета в Станфорд. „Да се грижим и подкрепяме тези, които ни интересуват, е сред нашите най-ценни и важни роли, но също така е и нещо, което ни поглъща: все пак всички искаме да се полагаме грижи за другите, но без да изгубим себе си.“
В проучване, публикувано миналата година в списание "Здравна психология", изследователите разгледаха ефекта от родителската съпричастност върху 247 двойки родители и юноши. Чрез кръвни тестове, въпросници и водене на ежедневни дневници, учените установиха, че родителската съпричастност е силно свързана с по-доброто психологическо и физиологично благополучие при подрастващите. Родителите в проучването, които също са имали силно емпатични родители, имат много по-високо ниво на самочувствие и по-дълбоко усещане за цел и смисъл в живота, отколкото тези, които са имали родители с по-ниски нива на емпатичните способности.
Но с тук свършват добрите новини. Колкото по-емпатичен е родителят, толкова по-вероятно е той да страда от хроничен възпалителен процес. Учените смятат, че „родителите, които лесно се ангажират с тревогите и борбите на другите, стават уязвими, заради допълнителната тежест, с която се товарят и свързаното с това изразходване на допълнителни физиологични ресурси, помагайки на другите.“
Има ли здравословен начин да бъдеш емпатичен?
Психолозите описват съпричастността по три начина: можете да мислите, можете да чувствате, можете да действате.
С когнитивната съпричастност разбирате какво мисли и чувства някой друг, също както се свързвате с героите на роман, когато четете или пък, когато виждате гледната точка на другия по време на бизнес преговори. Когнитивната емпатия е съответствие на две съзнания, което ни дава психологическото усещане как работи мисълта на другия. Подобен начин на настройване към друг човек не само ни дава разбиране за неговата гледна точка – той ни казва как да общуваме с него възможно най-добре: какво има най-голямо значение за него, какви са моделите му за света и дори това какви думи да използваме или да избягваме в разговора.
С емоционалната съпричастност всъщност, обувате обувките на друг човек и усещате цялата гама от емоциите и преживяванията му. С нейна помощ ние чувстваме това, което чувства и другият човек в една мигновена физическа връзка. Тази емпатия зависи от друг вид внимание: настройването към емоционалните потребности на другите хора означава да разчетем мимиката, гласа и други невербални знаци за това как те се чувстват във всеки един момент. Изследванията показват, че този вид емпатия зависи от нашето настройване към собствените ни емоционални сигнали, които автоматично отразяват чуждите емоции. Това е емпатията, която оставена неконтролирана, може да доведе до прегаряне и пълно изтощение.
И съществува емпатичната загриженост, която влиза в действие винаги когато някой изразява загрижеността си за друг човек. Този вид емпатия е част от мозъчната верига на родителската любов – връзката чрез сърцето. Той намира място и в работния процес: може да го забележите, когато един лидер показва на хората, че ги подкрепя, така че да му се доверят и да бъдат свободни да поемат рискове, вместо да поддържат безопасна отбранителна позиция. Това е тази съпричастност, която се появява, когато се чувствате загрижени за страданието на друг човек, с желанието да помогнете на нуждаещия се, но без да потъвате в емоциите му.
Коя позиция ще заемем, когато реагираме на страданието на някой друг, може да засегне нашето собствено здраве и благополучие. В едно изследване на списание "Експериментална социална психология", изследователите поставят задача на 200 студента, които трябва да действат като помощници на свои връстници, които преминават през лична криза. Всеки участник бе помолен да прочете лично есе, описващо тежестта на свой колега от финансовите борби и стреса от поемането на грижата за по-малък брат, след смъртта на майката.
Докато четат текста, една трета от доброволците са помолени да помислят как се чувства това лице (емпатична загриженост), останалите са помолени да си представят как биха се чувствали, ако са на мястото на засегнатото лице (емоционална емпатия). Контролната група бива помолена да остане незасегната и обективна.
След това учените измерват участниците за различни физиологични прояви, включително нивата на хормоналния стрес, сърдечната честота и кръвното налягане. Те установили, че онези, които са се поставили в обувките на другия човек, са имали значително по-високи нива на „бий се или бягай“ реакция, сякаш и те самите преминават през това стресиращо преживяване.
Водещият изследовател Анеке Буфон отбелязва: „С течение на времето хроничното активиране на стресовия хормон кортизол може да доведе до редица сериозни здравни проблеми като сърдечно-съдови заболявания, което е особено важно за здравните специалисти, които се сблъскват с болката и страданията на другите ежедневно.“
„Хората приемат, че съпричастността е свързана с положителни ползи за здравето, но за първи път имаме физически доказателства, че не всяка съпричастност е еднаква и че нейните положителни или отрицателни ефекти зависят от начина, по който я приемате“, казва Буфон.
(Death in the sickroom, 1893, Edvard Munch)
„Невро-научните изследвания върху емпатията показват, че ако сте съпричастен към човек, който изпитва болка, тревожност или депресия, вашият мозък ще покаже активизиране на подобни схеми в собствения ви мозък“, отбелязва Ричард Дейвидсън, професор по психология и психиатрия в Университета на Уисконсин в Медисън.
Емпатията, от друга страна, активира различна част от мозъка, областта, свързана с мотивацията и наградата. Така че, емоционалната съпричастност може да ви причини болка и изтощение, но емпатичната загриженост ще породи у вас желание да помогнете.
„Въпреки че е възможно да изпитвате и трите вида емпатия наведнъж, емоционалната емпатия често е вход към страданието“, казва Дейвидсън. „Това не означава, че не може да имате смесица от емоции, но усещането за болката и страданието на другия е предпоставката за съчувствието.“
Психолозите казват, че можем да се научим да регулираме нашата емпатия, както и другите емоции, и дори да преобразуваме прекомерната емоционална съпричастност в по-малко стресиращо състрадание. "Може да усещаш страданието на другия, но не е нужно да оставаш там", казва Стърн.
Един от начините за поддържане на съпричастността в норма е чрез „състрадателна медитация“, казва Дейвидсън.
„Представете си ваш близък, който е болен или преминава през стресиращо събитие. След това си го представете, че е освободен от това страдание. Повтаряйте си тихо наум фразата: „Бъди щастлив и се освободи от болката.“, добавя Дейвидсън.
„Изместването на фокуса от бедата и тревогите върху благополучието и щастието на човека, всъщност пренасочва пътя на нашия мозък от болезнената емпатия към по-благоприятните области на състрадание. Този процес ни помага да се отделим от страданието му“, добавя той. „Изследванията показват, че тези прости упражнения действително имат ефект върху действията ни в реалността, което увеличава вероятността да сме по-полезни.“
Трансформирането на първоначалната емоционална съпричастност в емпатична загриженост, не означава, че ви е грижа по-малко за човека. В края на краищата, отразяването на емоционалното състояние на друг човек не е толкова полезно, защото каква помощ ще му окажете, ако и вие също страдате?
Източник: washingtonpost.com
Картини: Edvard Munch ~ Wikimedia Commons
